В това време Варвара седна на земята и почна да хълца тихо.
— Кажи!… — попита Мичкин, като я разтърси за рамото. — Убиха ли го или е само ранен?
След още няколко въпроса, на които Варвара отговори несвързано, Мичкин разбра, че Динко е ранен в корема при нападението с бомбите. Няколко души бяха успели да го измъкнат назад. Тихата паника, която настъпи от вестта на Варвара, премина бързо. Някои предположиха, че командирът е само леко ранен. Но Мичкин не даде ухо на този слух и потиснато наведе глава: той знаеше, че сега отрядът всъщност нямаше командир. Шишко бе храбър, но не познаваше тънкостта на военните работи. Само Динко можеше да се справи бързо с бойната обстановка и ако настъпеше обрат, да оттегли хората правилно. Групите бяха разположени така, че преждевременното оттегляне на някои от тях излагаше на опасност останалите. А от всички групи най-изложената бе тази на Мичкин.
Той се върна отново при пленниците, гледайки замислено към отсрещната планина, в която се губеха серпантините на шосето. Далечината бе все още безмълвна и спокойна. Нямаше никакъв признак на враг. Ала абсурдно бе да се мисли, че немците не са съобщили по безжичния си предавател за бедственото положение, в което се намираха. Мичкин се помъчи да остане спокоен. Най-важното в момента бе новината, която донесе Варвара. Трябваше да се направи нещо за Динко. Отрядът нямаше лекар. За единствения санитар, който обслужваше ранените, някой бе съобщил, че е убит още в началото на боя. И макар животът на Динко да не можеше да се повери на всеки, а още по-малко на хора от враждебния свят, Мичкин се обърна към Ирина и рече:
— Докторке, нашият командир е ранен… Иди да го видиш.
А Ирина видя в това слаба надежда за спасяването на фон Гайер и отговори:
— Ще го направя, ако пуснеш този човек.
Мичкин я погледна изненадан от условието й. Очите му станаха изведнъж присвити и зли. Той помисли: „И тя е като всички, които живеят по вилите… Върши нещо, ако очаква полза от услугата си.“
— Ние няма да освободим този човек, дори ако ти откажеш да помогнеш и нашият командир умре — каза той.
Ирина потрепера отново, защото й се стори, че у тия хора имаше нещо, на което немската идея за свръхчовека бе само карикатурно и смешно подражание.
— Значи, отказваш да помогнеш на един ранен!… — изруга Мичкин. — Птю!…
Той се изплю възмутено настрана. Ирина се изчерви. Думите на Мичкин я удариха болезнено.
— Не отказвам, глупако!… — озъби се тя. — Но и аз искам да спася един човешки живот… Къде е вашият проклет командир?
Мичкин почувствува пак, че у тази жена имаше нещо безстрашно, което го караше да я уважава. А озъбването й, с риск да го разсърди, бе доказателство, че ако тя направеше нещо за командира, щеше да го направи както трябва, без подлата мисъл да влоши състоянието му.
— Върви!… — рече той, като посочи Варвара. — Тази жена ще те заведе.
Варвара продължаваше да седи на тревата и да хлипа с пресекнат плач и неравно, отсечено дишане, при което раменете и краката й потреперваха конвулсивно. Ирина разбра, че това бе признак на съвършено разстроени нерви и че мястото на тази жена не бе тук, в партизанския отряд, където човек преживяваше всеки ден по някакъв ужас.
— Жената е ранена!… — произнесе Ирина, като забеляза внезапно по голия лакът на Варвара струя кръв.
— Да, ранена е!… — Мичкин също видя кръвта, която под лунната светлина изглеждаше черна. — Но това е дребна работа… Ще я превържеш после.
Ирина повдигна ръката на еврейката. Мишницата й бе леко одраскана от куршум, разкъсал малките клонове на една повърхностна вена. Но Варвара не усещаше раната и продължаваше да хлипа с предишния нервен плач.
Мичкин махна с ръка и заповяда на един от мъжете да отведе Ирина до превързочния пункт.
Мичкин погледна към планината, по която лъкатушеха серпантините на шосето, разсеян внезапно от един особен шум. Този шум бе далечен, монотонен и глух. Мичкин се опита да си втълпи, че шумът беше въображаем, но след малко се увери в неговата действителност. Това бе шум от мотори. Може би ескадрила от самолети летеше нейде в нощта. Ала в бученето на самолетни мотори имаше нещо вълнообразно и пеещо, което липсваше тук. Това, що долиташе сега, бе по-скоро шум от машини, които пъплеха по земята. Мичкин се ослуша пак. Бученето долетя отново — бездушно и механично. И тогава Мичкин разбра, че това, що чуваше, бе задавен хор от бумтенето на много моторни коли, които изкачваха стръмнината. Те щяха да се покажат скоро по серпантините на шосето върху отсрещния склон. После Мичкин съзна, че всичко това бе неизбежно и не можеше да не стане, щом като немците бяха складирали в тая гара няколко хиляди тона бензин и сражението продължаваше толкова дълго.
— Отведи докторката до превързочния пункт и се върни веднага!… — заповяда той на човека, който трябваше да придружи Ирина, а на Данкин рече: — Минирай шосето и камуфлирай настилката му много добре.
А на останалите каза:
— Момчета!… На немците идва помощ… Ние не трябва да мръднем оттук, докато нашите другари не се оттеглят от моста и гарата.
Но по далечния шум на моторните коли партизаните бяха разбрали вече това и всеки знаеше, че предстоеше бой. Защото другарите им, които се сражаваха при гарата, нямаше да се оттеглят, преди да запалят бензина, а немците веднага щяха да се нахвърлят върху могилата, от която партизаните можеха да бъдат обстрелвани с картечен огън във фланг и в тил.
Докато Данкин с няколко души поставяше мини върху шосето, Ирина крачеше бързо зад човека, който трябваше да я отведе до превързочния пункт. Тя видя запалените вагони и сенките на мъжете, които отвреме-навреме се мяркаха върху светлото зарево на пожара. Тя видя дори святкането на изстрелите и чу свистенето на заблудени куршуми, които стигаха до оврага, в който се намираше превързочният пункт. Навярно един от тези куршуми бе ранил Варвара. Съзнавайки опасността, Ирина почна да тича, но спря изведнъж. Дойде й на ум, че човекът, който вървеше пред нея, щеше да се засмее, а това й се стори обидно. Човекът забеляза паниката й, но не се засмя. Той бе нисък, широкоплещест, с окъсани дрехи и в тоя момент мислеше за глухото бучене на моторните коли в планината. Двамата минаха през стърнище от ожъната нива, до което достигаше разреденият дим на сражението, наситен с миризма на барут, на бавно горящите вагони с тютюн при гарата.
Над главите им изсвири вихър от картечни куршуми. Ирина се сниши инстинктивно. И тогава й се стори, че тази нощ всичко, което преживяваше в нея, бе изкупление за десет години, прекарани в леност, безделие и наслади. Изкупление бе смъртта на Борис, поразен в няколко дни от тропична малария в изоставения и мръсен военен хотел, по чиито стени пъплеха дървеници. Изкупление бе съдбата на фон Гайер, който чакаше наказанието си с безжизнено равнодушни очи. Изкупление бе болестта на Костов, който се търкаляше на тревата с хапче от нитроглицерин под езика си. Най-сетне изкупление бе и това, че сега Ирина отиваше да превърже по заповед ранения командир на хората, които разрушаваха света на „Никотиана“.
Стърнището свърши и се превърна в слаб наклон, който се спускаше към брега на оврага. Самият овраг бе плитък, широк, изпълнен с пясък и камъни, влачени през поройни дъждове в равнината. По посока към планината той се стесняваше, а бреговете му ставаха високи и стръмни. Ирина и човекът, който я водеше, тръгнаха по него. Сега те се намираха в естествен окоп, който ги пазеше от куршумите и в който шумът на сражението долиташе притъпено и глухо, сякаш идеше отдалеч.
— Има ли още много? — попита тя.
Обувките й се бяха напълнили с пясък и тръни.
— Ето ги пред нас!… — отговори човекът.
Зад оголените от пороя корени на едно изсъхнало дърво, смоковница или маслина, където водната стихия през дъждовни дни бе струпала грамада от камъни, брегът на оврага правеше заоблена чупка. Когато отминаха чупката, Ирина видя изведнъж десетина мъже, натъркаляни върху пясъка. Луната ги огряваше тъжно.
Значи, това бе превързочният пункт на партизаните!… Сърцето на Ирина се сви болезнено. Някои от
