чиято красота можеше да паразитствува и добие такава степен на съвършенство само в безделието на враждебния свят, срещу който Мичкин се бореше. Той изпитваше леко физическо отвращение към жените на този свят. Мичкин не харесваше удължените линии на тънките им и сухи тела. Те му се струваха изродени и някак противни. Ала тази жена бе съвсем друго. В нея имаше нещо яко и пълнокръвно, което сякаш идеше от жените на народа, от майката или бабите й, работили на нивата, доили крави и тъкали домашно сукно от груба вълна. Тя приличаше на узряла праскова, на тежък клас, гален от вятъра преди жътва. Мичкин съзна, че усещането за всичко това идеше от нейната физическа здравина, от заобленото лице, от силния таз и яката конструкция на бедрата. Ала то идеше много повече от постъпката й някога, когато тя отиде да спаси в снежната виелица болното от пневмония дете на сина му, а също и от това, че сега се застъпваше за германеца, който я придружаваше. Мичкин съзна, че в тази жена имаше вътрешни качества, които не му позволяваха да постъпи с нея грубо. У него отново настъпи смущение, което сега граничеше с пълна безпомощност и го накара да се засрами. Партийният комитет на отряда го бе направил отговорник на петнадесет души. Тази длъжност предполагаше твърдост и бързи решения, а той се мотаеше и чудеше как да постъпи не с някое трудно положение в боя, а просто с една жена. И срамът му веднага се превърна в твърдост.
— Докторке!… — каза той мрачно, понеже не знаеше името й. — Отдалечи се веднага оттука.
— Значи, ти ме познаваш? — произнесе тя учудено.
— Да, познавам те!… — рече Мичкин. — Една вечер, срещу Нова година, ти се съгласи да газиш снега и да дойдеш при болното дете на сина ми… Аз не очаквах да направиш това заради нас… някакви колибари.
Ирина сви разсеяно веждите си, сякаш търсеше случката, изчезнала в мъглата на безброй разкъсани спомени от пиршества в Чамкория.
— Да, спомням си!… — каза тя със слаба усмивка. — И като благодарност за това искаш да задържиш спътника ми.
— Аз трябва… длъжен съм да го задържа, докторке… Този човек се търси от всички отряди.
— Какво ще правите с него?
— Той е осъден.
В очите на Ирина светна пламък.
— Кой ви даде право да го съдите? — остро попита тя.
А Мичкин отговори:
— Народът.
— Кой народ?… Кога ви упълномощи?
— Когато натрапниците почнаха да се гаврят с него… Когато този човек им заповядваше да режат глави и палят домове.
От гърдите на няколко души се изтръгна мрачно ръмжене, което накара Ирина да потрепера. Но тя пак не загуби присъствие на духа и с някаква отчаяна решителност продължи да брани живота на фон Гайер.
— Та нима този човек е заповядвал това? — глухо произнесе тя.
А Мичкин рече:
— Не се прави на глупава, докторке!… Този човек определяше цените на тютюна и позлатяваше ръцете на палачите… Ти знаеш много добре това.
Ирина съзна, че в тоя отговор имаше нещо неописуемо вярно и страшно. Тя потрепера, но пак не загуби присъствие на духа.
— Тогава вие би трябвало да съдите и мъртвеца в колата, и експерта, и мене… — каза тя. — Ние приемахме пари от този германец, за да плащаме данъци на държавата и надници на работниците… Значи, вината е обща, а да накажеш всички със смърт, дори когато са виновни, е жестоко и немислимо… Представете си, че този човек е бил принуден да постъпва така по необходимост като покойния ми съпруг, като експерта и мене…
— Мъртвецът ще отговаря пред Бога — отвърна Мичкин. — Вие пред съвестта си, а този човек пред нас.
— Какъв Бог, другарю командир? — иронично попита някой.
— Трай!… — смълча го Мичкин. — Такава е думата.
— Той не е убил никого!… — извика Ирина.
— Но заповядва и плаща на убийците — отговори Мичкин. — Неговото престъпление е най-грозното… И ние осъдихме него, за да простим на по-малко виновните.
Ирина съзна, че фон Гайер слушаше разговора и разбираше достатъчно български, за да вникне в съдържанието му. Но той не измени с нищо дръзката поза на човек, който пушеше с удоволствие, след като бе държал три часа кормилото на колата в ръцете си. А на Ирина дойде на ум, че сега той не можеше да бъде друг и че мъжеството бе единственото, което му оставаше в тоя час на разруха и гибел. Тя искаше да извика отчаяно: „Този човек дойде в Солун заради мене!…“ Но не направи това, защото съзна, че аргументът й щеше да бъде смешен и че имаше много виновни, ала най-виновен от всички си оставаше пак фон Гайер.
Търпението на Мичкин почна да се изчерпва.
— Отведете тази жена настрана — заповяда той.
Но не беше лесно да изтласкаш една жена, особено когато носеше траур и трупът на мъжа й лежеше в колата до шосето, увит като пакет с одеяло. Думите на Мичкин като че попаднаха в безлюдно пространство и никой не се зае да изпълни заповедта му.
— Какво гледате?… — изруга той сърдито. — Басма ли ще им цепим?
Двама от мъжете, които стоеха най-близко до Ирина, я уловиха за лактите и поведоха към шосето, а Костов тръгна след тях. Експертът се бе сгърчил под пристъпа на гръдната жаба, предизвикан от вълнението.
— Костов!… — извика тя. — Легнете на тревата и сложете в устата си хапче.
— Какво го караш?… Да се трови ли? — попита един от мъжете.
— Не — отговори тя бързо. — Карам го да вземе лекарство.
После направи усилие да се освободи, като съзна, че това щеше да отложи смъртта на фон Гайер с още няколко минути. Но тогава я обзе чувство на виновност. Тя принадлежеше също към света на германеца. И също като Борис се интересуваше алчно от размера на контингентите, които Немският папиросен концерн възлагаше на „Никотиана“. И също като фон Гайер следеше с тревога дали Червената армия нямаше да изпревари английската на Балканите. И също като двамата питаше министрите как отива борбата с партизаните, а когато й казваха, че срещу нелегалните се вземаха драконови мерки, изпитваше смътно и жестоко доволство. Като съзна всичко това, тя усети слабост и престана да се съпротивява. Мъжете я пуснаха веднага.
В това време от другата страна на могилата се чуха глухи, тичащи по тревата стъпки. Върху склона изникна Варвара. Косата й беше разчорлена, а лицето разкривено от израз на ужас и мъка, който привлече вниманието на всички. Тя се наведе изведнъж, сякаш смазана под тежестта на новината, която носеше, и простена хрипливо:
— Командирът е тежко ранен… падна… убиха го…
Настъпи безмълвна тревога, в която партизаните сякаш забравиха заловените и се струпаха около Варвара. Фон Гайер съобрази равнодушно, че ако не беше куц, имаше шанс да изтича бързо в колата и да побегне с нея. Но инстинктът му към живот бе вече угаснал, а в душата му плуваше само мъгла от тъмни, варварски времена. Ирина използва залисията между партизаните и се приближи до него.
— Бандити!… — произнесе той небрежно.
А тя каза:
— Не, това не, са бандити!… Това са хора, които ще разрушат до основи нашия свят… защото живяхме безумно.
После улови ръката му и добави тихо:
— Прости ми!… Това нямаше да се случи, ако не беше дошел в Солун с мене…
А той отговори с мрачната твърдост на човек, който бе приел вече смъртта си.
— Не съжалявам за нищо.
