Мичкин направи опит да повдигне духа на хората си.
— Е, Ляте?… Как ти се струва? — попита той.
— Детинска работа — флегматично отвърна македонецът.
Опитът на македонските междуособици го беше научил, че кръвопролитността на едно сражение не се измерваше винаги по шума на оръжията, които участвуват в него.
— Но ако беше там, нямаше да мислиш така — каза Мичкин.
— Мо̀ре, доле са по-арно — рече Ляте.
Той лежеше върху тревата и се помъчи да скрие мъждукащия огън на цигарата, която държеше между пръстите си. Настъпи мълчание. Отговорът на Ляте подействува тягостно, защото изрази мисълта на цялата група. Всички съзнаха, че ако настъпеше усложнение, тия, които се сражаваха долу, оставаха с по-голяма свобода на действие. Зад тях се простираше широк тил и свободни флангове.
— Откъде намери цигари? — строго попита Мичкин.
— Шчо?… — Гласът на Ляте прозвуча гузно. — Ми ги даде чо’екот!…
— Кой човек?
— Кой?… Ингилизинот…
Македонецът посочи неопределено към планината, в която бе застрелял капитан Джинс. От всичко, което намери и прибра от джобовете му, той не предаде само цигарите.
— Кога ти ги даде? — попита Мичкин. — След като го уби ли?
— Бо̀га ми!… — рече македонецът.
Той се надигна и доста неохотно почна да черпи другарите си с цигари „Честерфилд“, гледайки с явно съжаление намаляващия им брой в пакета.
А долу сражението продължаваше да бушува с неотслабваща сила и макар от размяната на първите изстрели да бе изминал вече цял час, нямаше още никакви признаци за разрешението му в полза на нападателите. Още в началото му маневреният локомотив успя да прикрие влака с бензиновите цистерни между редиците от товарни вагони, а войниците, които излязоха от помещението на пионерния взвод, издигнаха между линиите барикади от обърнати вагонетки, траверси, бурета с доматено пюре и всичко друго, което в бързината им беше попаднало под ръка. Провирането между колелата на вагоните бе невъзможно, тъй като немците стреляха в тях и куршумите рекушираха със смъртоносно свистеше във всички посоки. Като единствен достъп до влака с цистерните оставаше перонът на гарата, ала последният още през първите минути на боя се беше превърнал в „ничия земя“, тъй като се обстрелваше едновременно от хората на Шишко и от немците, които останаха затворени в помещението на гарата и това на пионерния взвод. А от далечната, но честа стрелба в края на десния фланг можеше да се заключи, че минноподривната група, която трябваше да разруши железопътния мост, се беше натъкнала на силна съпротива от немците и че нейният „специалист“ още не бе свършил работата си.
Мичкин погледна часовника си. Минаваше полунощ, а все още не бе постигнато нищо. Той се утеши с мисълта, че решението щеше да дойде изведнъж, ако някой от вагоните, които горяха бавно и които другарите му бяха успели да запалят, съдържаше взривни материали и детонацията му засегнеше бензина. Тогава цялата редица от вагони-цистерни щеше да се подпали като барутен фитил, а това означаваше край на сражението и на цялата акция изобщо. Но запалените вагони горяха бавно, с досадно пращене, което показваше, че съдържаха бъчви с доматен пулп и мармалад или бали с тютюн — последните партиди на Немския папиросен концерн, които фон Гайер бе изпратил с военни камиони от Кавала.
Полъхна вятър, който отнесе част от дима. В равнината, огрята с тъжна и зеленикава лунна светлина, тъмнееха малки неподвижни петна — труповете на падналите в боя. Малко по-назад, в един от овразите на терасовидното възвишение, лежеха ранени, които санитарят превързваше. Потиснат от мисълта за жертвите, Мичкин се отдалечи върху западния склон на могилата и почна да наблюдава сражението. В това време към него се приближи Варвара. Еврейката имаше разсеян и погълнат от мислите си вид.
— Какво има? — попита Мичкин, като изпита усещането, че тя представляваше безполезен товар в групата.
— Искам разрешение да ида при командира — каза тя. — Ще се върна веднага.
— За какво ти е командирът?
— За да му кажа, че тука бездействуваме.
— Командирът си знае работата, проклета и опака жено!… — сърдито извика Мичкин. — Няма да мърдаш оттук без моя заповед.
Варвара се опита да възрази и между двамата щеше да избухне кавга, но в това време от южния склон на могилата се чу гласът на Данкин, който викаше:
— Внимание!… По шосето иде моторна кола.
По серпантините на шосето, което лъкатушеше върху склона на отсрещната планина, се хлъзгаше наистина една моторна кола. Но това бе цивилна кола. Мичкин разпозна веднага нейната безобидност по лимонено-жълтите фарове. Шофьорът не бе счел за уместно да ги угаси и вероятно още не подозираше, че в зоната, в която трябваше да мине, имаше сражение. След като се увери напълно, че колата, която идеше, бе цивилна, а не военна, Мичкин реши да не безпокои командира и заповяда на фелдфебел-школника Данкин да образува с няколко души застава от двете страни на шосето и да я спре с предупредителен изстрел във въздуха, ако в нея нямаше германци в униформа.
Внезапно колата спря и фаровете й угаснаха. Хората, които пътуваха в нея, бяха забелязали сражението и се колебаеха дали да продължат. Колата бе слязла вече в равнината, но до нея имаше повече от километър и половина, така че единственото, което оставаше, бе да се чака приближаването й или да не се предприема нищо, ако се върнеше обратно. Но след малко колата отново тръгна напред, вече с угасени фарове, за да не привлича вниманието. Някаква важна причина караше хората в нея да продължат пътя си на всяка цена. Шофьорът усили скоростта. Колата се движеше бързо, като удължена сянка по правото асфалтирано шосе, огрято с лунна светлина. Мичкин видя, че тя представляваше голям аеродинамичен модел с подвижен покрив, който в топлата нощ пътуващите бяха свалили.
Фелдфебел-школникът — Мичкин разпозна силуета му по късите панталонки — излезе от канавката и застана с автомат в ръка по средата на шосето. Въпреки безобидния вид на колата, постъпката му бе крайно момчешка и лекомислена.
— Залягай, магаре!… — прегракнало изруга Мичкин.
Но колата бе вече спряла и Данкин тръгна към нея с готов за стрелба автомат. След малко от канавките изскочиха и другарите му. От пътниците в колата не последва никаква реакция. От задното й място слезе някакъв мъж, а от предното — още един. Всичко това ставаше на около петдесет метра от подножието на могилата. Данкин се обърна назад и викна високо:
— Цивилни!…
— Провери за оръжие и ги докарай тук — заповяда Мичкин.
В колата седяха още две фигури. След малко едната от тях слезе и всички видяха с учудване, че това бе жена, а другата продължаваше да седи неподвижно на мястото си. Гласът на Данкин доложи отново:
— Карат мъртвец!…
— Мъртвец ли?…
Това бе доста потискащо дори за партизанските нерви. Мичкин тръгна надолу, последван от Варвара и още няколко души. Когато стигнаха до колата, Данкин и другарите му тършуваха из джобовете на пътниците за оръжие. Само един от двамата мъже — нисък, широкоплещест и куц — носеше пистолет, който предаде сам. От неподвижната фигура, загърната в одеяло, която седеше върху задното място, се разнасяше миризма на труп. Всичко това се стори на партизаните зловещо и странно. То бе напълно различно от ужасите, с които бяха свикнали досега.
Лицата на мъжете, които слязоха от колата, издаваха смущение и мрачна загриженост. Главата на жената бе омотана в траурен воал. Мичкин си спомни веднага, че бе виждал тия мъже много пъти в Чамкория и че единият от тях представляваше рядка плячка в ръцете на партизаните. Той струваше колкото пет генерали в немската войска. А нещо особено във фигурата и стойката на жената, чието лице на можеше да види още, му напомни за лекарката, която в снежната виелица срещу Нова година се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Все по-ясно си спомняше Мичкин за фигурата и лицето й. И между хората, които я заобикаляха през новогодишната вечер, бяха именно тия мъже. Ниският имаше навик да се
