десетина хладнокръвни мъже.
— От колко души се охранява гарата? — попита Шишко.
— Не повече от тридесетина — каза англичанинът.
Стори му се, че лицето на Шишко някак умишлено плитко се стараеше да прикрие недоверието си към него. Капитан Джинс помисли: „Този човек е много хитър. Иска да зная, че не може да ми вярва… А щом е така, аз сигурно ще се опитам да спечеля доверието му с някои точни факти… Той желае просто да ме изстиска като лимон.“
— Това е много важно — каза Шишко. — А къде ще действува гръцкият отряд?
— Той ще поддържа фланга ви от югоизток. Немците още не са се изтеглили напълно от Серес.
— Значи, за моста и шосето за Солун трябва да се погрижим ние?… Така ли?
Англичанинът смукна от цигарата си и кимна с глава.
— Вашият отряд е по-голям — излъга той.
Настъпи мълчание. Шишко погледна картата и съзна горчиво, че идеше унизителният момент в живота му — противен момент, в който постът го задължаваше да прикрива незнанието си и да симулира познания по топография. Елементарните указания, получени от майора, бяха съвсем недостатъчни да се ориентира по картата и да каже възраженията си, основавайки се на нея. Единственото му око се загледа безпомощно в бъркотията от хоризонтали и топографически знаци. Никога Шишко не бе съзнавал по-тъжно огромното предимство, което систематично придобитите знания дават на човека. Той познаваше другари със средно образование, които веднага се справяха с картите. А Шишко беше завършил само четвърто отделение, зрителната му памет нямаше навика да запомва топографическите знаци, умът му не можеше да си представи релефа на местността по забърканата паяжина на хоризонталите. Той се изчерви. Обзе го срам, по челото му избиха ситни капчици пот. Стори му се, че Динко го гледаше студено и злобно, сякаш искаше да каже: „Не извъртай, другарю комисар!… Партията ти даде голям пост. Докажи, че го заслужаваш.“ Шишко съзна веднага, че можеше да се измъкне от положението, като чисто и просто не възразеше нищо на англичанина. Така щеше да се спаси пред Динко и подчинените си от унижение. Ако това беше подла работа. Шишко съзна ясно, че това щеше да бъде съвсем подла работа, защото ако не възразеше и поемеше ангажименти за действие, излагаше на опасност отряда. И Шишко предпочете да унижи своето политкомисарско достойнство.
— Хей, младок!… — викна той на Данкин, който зяпаше отдалеч. — Ти школник ли беше?… Ела да разчетеш тая пущина.
Шишко посочи картата.
— А мене неграмотен ли ме смяташ? — мрачно попита Динко.
— Не знам, братко!… Много се караме… — добродушно въздъхна Шишко. — Все ми се чини, че не искаш да ми помагаш.
— Аз съм
— Тъкмо за това!… Прощавай!… Аз съм прост човек и не мога да се меря с учените… Каквото искам от тебе, иска го партията.
Динко почувствува внезапно вълнение. Стори му се, че то идеше от миналото на този човек, от загубеното му око и от нещо невидимо, което борбата създава само у комунистите, излезли от низините. И тогава той съзна, че това нещо бе себеотрицанието.
Фелдфебел-школникът дотърча с късите си панталонки и с автомат, който се мяташе на рамото му.
— Заповядайте, другарю политкомисар!… — рече Данкин. Шишко се бе вече разкаял, че го повика, и направи гримаса на затруднение, но после съобрази изведнъж:
— Ти Данкин ли беше?… Гледай и се учи!… Другарят командир ще направи по картата тактически разбор на задачата.
Фелдфебел-школникът се ухили доволно, поласкан от вниманието, с което го удостояваше политкомисарят.
Динко се наведе над английската карта. В продължение на десетина секунди острите му сини очи се движеха върху нея с мълчаливо напрежение, а зад гърба му, скромно и почтително, надничаше Данкин. После Динко постави показалеца си върху картата и всички чуха гласа му, мек и другарски, сякаш говореше само на Шишко:
— Тук е гарата… При нея шосето се отделя от железопътната линия и заобикаля една могила, върху билото на която можем да заемем позиция…
— На какво разстояние от гарата? — попита Шишко.
— На километър и нещо.
— Далеко е!… — Шишко се намръщи загрижено. — Тия, които ще пазят шосето, няма да се оттеглят лесно в случай на нужда и могат да бъдат обходени.
— Същото важи и за моста… Освен това пространството между изходната позиция и могилата може да бъде обстрелвано от гарата… Значи, оттеглянето на хората от шосето трябва да стане преди разсъмване.
— Така!… — Шишко разсъждаваше напрегнато. — Но сражението с охраната на гарата и бензиновия склад може да трае дълго. Ние трябва да го прекъснем, щом настъпи денят. И ако дотогава не успеем да запалим бензина, всички жертви ще отидат напразно.
В очите на Динко блесна студен пламък.
— В такъв случай сражението трябва да продължи и хората, които пазят шосето, ще бъдат пожертвувани — спокойно произнесе той.
— Това не е много лесно сега. — Гласът на Шишко стана тих. — Мъчно се умира накрая.
Динко не отговори.
— Гърците могат да заемат шосето — каза той след малко.
— Не!… — Шишко поклати глава. — Фланговете трябва да бъдат осигурени от наши хора.
Те размениха полугласно още няколко мисли.
— Какво казват господата? — попита англичанинът.
— Обсъждат предложението ви — преведе Варвара.
— Кажете им, че не разполагаме с време… Нападението трябва да стане довечера.
Капитан Джинс запали угасналата си цигара и съзна, че направи това с нервен жест, който не убегна от погледа на Динко. Тихият разговор между командира и политкомисаря го изпълваше с предусещане на опасност. „Това е от страх — съзна той засрамено. — Мене ме е страх от тези хора.“ И за да върне хладнокръвието си, почна да мисли за съветите на инструктора от Лондонското училище за специални задачи в Близкия изток.
— Приемаме предложението ви — внезапно заяви Шишко. Варвара преведе думите му и капитан Джинс отдъхна с облекчение. Осени го мисълта, че бе извършил подвиг от стила на Лауренс. Той си представи как след няколко месеца, в уютната обстановка на един лондонски клуб, щеше да разкаже на другарите си от специалното училище за Близкия изток своето най-опасно приключение на Балканите: как дръзко се бе промъкнал в оперативната зона на българските партизани, как бе разговарял с водачите им и накарал един комунистически отряд да нападне бензиновия склад на германците, и как после, когато този отряд се оттегляше, е бил унищожен в засада от гръцките патриоти. Но мигновено разсеян от успеха си, капитан Джинс не забеляза знака, който Шишко отправи към двамата въоръжени до зъби мъже, стоящи на две крачки от групата.
Всичко се разви така неочаквано, щото капитан Джинс не успя да заеме дори позата на хладнокръвие, която трябваше да отличава един англичанин от примитивните субекти в Близкия изток. В следващия миг, блед като парафин и с разкривено от изненада лице, капитан Джинс съзнаваше, че един от мрачните типове с твърде леко движение извиваше ръцете му назад, а другият — безцеремонно и бързо — откачваше автомата от рамото му. После капитан Джинс видя, за половин или четвърт секунда, ужаса, който се бе изписал и върху лицето на гърка, а също и това как последният, обхванат от паника, направи грешката да побегне надолу по урвата. Англичанинът чу сухия трясък на един автомат, в чийто екот заглъхна хриптящ и пронизващ вик на същество, което загиваше. А после настъпи глуха тишина, в която капитан Джинс чу шумоленето на боровете и си представи внезапно как майка му получава писмо, в което Военното министерство й съобщава скръбно за смъртта на сина й нейде в Балканите. Тя бе самотна стара жена. Той я обичаше и затова сега си спомни за нея, а не за момичето, с което бе флиртувал последното мирновременно
