липата изпущаха гъсто благоухание. На една от скамейките в посипаните с пясък алеи стояха забравени детски играчки: малко дървено велосипедче и тенекиена кофичка с лопатка. Приятно се живееше в това господарско жилище, отделено с висока тухлена стена от света на работниците. И навярно затова счетоводителят беше толкова предан на фирмата и дискретен към частния живот на хората, които я управляваха. Жена му поддържаше къщата и готвеше хубави ястия за служебните посещения на Костов, а през ваканцията задължително отиваше с децата си на курорт, за да не пречи на срещите между Борис и Ирина. Всичко това счетоводителят и жена му пазеха в пълна тайна. Но сега Ирина почувствува смущение от късния час, от смъртта на баща си и не искаше да я видят. Тя почака още малко и влезе вътре.
Светлина идеше само от стаята, чиито прозорци гледаха към ливадата — някогашната спалня на Мария. Ирина мина безшумно през хола и влезе в нея. Тази стая беше най-прохладната през горещините на летните месеци и Борис я използваше за спане, оставайки напълно безчувствен към спомените, които можеха да събудят предметите в нея. Нищо не се бе променило в наредбата й от дните, когато Мария я обитаваше. Тази стая беше добре позната на Ирина. Ала сега таванът с гипсови украшения, бледозелените тапети, лъснатият паркет, диванът и мечата кожа пред него, пианото и кръглата лакирана маса по средата изпълниха Ирина с чувство на потиснатост, сякаш беше някаква престъпница, която влизаше тук незаконно. Стори й се, че отнякъде щеше да се появи зловещият призрак на лудата и да се хвърли върху нея с ноктите на тънките си костеливи пръсти.
Ирина седна на дивана и се замисли безпомощно. Тя идеше тук да потърси опора, а се сблъска с нов ужас, който потвърждаваше думите на Динко. Още един труп!… Още един човешки живот!… Сега тя виждаше фактите с очите си и в съзнанието й възникваше стереотипно един и същ въпрос: дали баща й щеше да бъде убит, дали този нещастник, когото видя преди малко, щеше да лежи като застреляно куче на тротоара, ако „Никотиана“ и другите фирми бяха повишили надниците? Наистина ли не можеха да ги повишат? Но ако беше така, защо дивидентите на акционерите им растяха всяка година, защо Костов получаваше освен заплатата си и процентното участие в печалбите един милион годишно възнаграждение? Защо Борис преди две седмици се похвали разсеяно, че скоро ще стане най-богатият човек в България? Имаше някаква страхотна безсмислица във всичко това. И краят на тази безсмислица се губеше в мъгла, в хаос, в тревожна неизвестност, зад която се очертаваше смътно призракът на гибел, на всеобща разруха.
И тогава тя съзна, че към тази разруха отиваха както собственият й малък и безпомощен свят, който искаше да запази непокътнат, така и светът на „Никотиана“. Борис беше точно такъв, какъвто го виждаше Динко, а самата тя — само любовница, поддържана от човека, когото се самоизмамваше, че обича. Но жалко и подло беше да се самоизмамва повече. Напразно беше дошла тук, за да се увери в нещо, което не съществуваше. Напразно търсеше подкрепа от Борис. Нито той можеше да я даде, нито тя да я получи. Собственият й свят и светът на „Никотиана“ бяха устроени така, че ако искаха да съществуват, трябваше да вървят по определен път. И на Ирина не оставаше нищо друго освен да извърви този път докрай. Връщането назад бе станало немислимо. Дълбока пропаст я отделяше от еснафския бащин дом, от полуграмотната майка, от неуките селски роднини. Тя не можеше да се върне към техния здрав, но ограничен свят от върха, който беше достигнала с образованието си и Борис, да слезе отново в низината на обикновените, лишени от власт и могъщество хора. Тя не можеше да стане участъкова лекарка в някое затънтено селце, да се потопи в убийствената скука на месеци, които щяха да текат като години, да забрави живота, който водеше в София, да не си спомня за Борис, Костов, фон Гайер. Тя не можеше да тръгне и по пътя на Динко, защото на това се противопоставяше всичко, сред което беше живяла досега.
И тогава тя почувствува, че светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн бе вкарал в душата й някаква отрова и че от тази отрова се беше превърнала в омаломощено и слабо същество, което вече не можеше да избира собствен път в живота си. Единственото, което й оставаше, бе да организира силите си в света на Борис и да запази каквото можеше от себе си.
И тогава изведнъж я осени мрачно спокойствие.
Борис се върна след малко и седна до нея, между възглавниците на дивана.
— Какво става? — попита Ирина.
— Вдигнаха го!… — доволно отговори той.
И почна да й разправя как беше станал инцидентът.
— Не говори за това!… — прекъсна го тя.
— Да, добре!… — виновно смотолеви той, като запали цигара. — До гуша ми дойде и на мене… Събитията започнаха да обтягат и моите нерви… Има една банда от комунисти, която трябва да бъде изтребена до крак, за да настъпи мир в складовете.
— Брат ти е от тях!… — забеляза тя мрачно.
През дена Костов й беше разправил за поведението на Стефан в стачката.
— Да, знам!… — каза Борис. — Най-после полицията се реши да го арестува. Забраних изрично на Костов да прави постъпки за освобождаването му. Стефан отдавна има нужда от плесница, която да докара ума в главата му.
— В полицията може да го бият — рече тя все тъй мрачно.
— Няма да посмеят. Той умее да спекулира с името ми.
— Но ти отказа да купиш последната партида на „Марица“ — напомни тя, като гледаше втренчено студения смях в очите му. — А това може да докара лошо отнасяне със Стефан.
— Е, да!… Малко по-строгичко, но не и опасно… Точно такова, каквото трябва, за да дойде един разхайтен младеж на себе си. А че „Марица“ се е разсърдила и министърът на вътрешните работи е в лошо настроение, не ме интересува… Аз няма да развалям заради Стефан партидите си с боклуци… Освен това Кршиванек е побързал да осведоми Тренделенбург, че братята ми са комунисти, и един тип от немската легация е попитал Лихтенфелд дали и аз не съм агент на Коминтерна… Забавно, нали?… А тъкмо сега Кршиванек основава ново дружество и продължава да рови в Берлин срещу спогодбите на Немския папиросен концерн с „Никотиана“. От министерството на вътрешните работи не мога да искам нищо. Това значи да подкрепя доносите на Кршиванек срещу мене… Какво?… Защо ме гледаш така?
— Борис!… — прошепна Ирина с ужас.
Стори й се, че в гласа, в израза на лицето му имаше нещо студено и страшно както през нощта, в която я заведе да види Мария, както пред трупа на застреляния саботьор.
— Стига глупости!… — произнесе той насмешливо, като я привлече към себе си.
От устата му се разнесе дъх на коняк. Той бе пил след вечерята сам, без никакъв повод, освен надеждата да разсее умората си от нервното напрежение през деня. И тогава й дойде на ум, че той правеше това всяка вечер от една година насам, за да прогони
— Стига глупости!… — повтори той и насмешливата нотка в гласа му стори място на уморена сериозност. — Бих желал да заприличаш на мене, да станеш силна, да се отървеш най-сетне от тази смешна чувствителност…
— Ти силен ли си? — попита тя с пуст глас.
— Животът и успехите ми го показват.
— Но тогава защо пиеш всяка вечер? — рече тя, като се озлоби внезапно. — Защо не можеш да заспиш без алкохол? Защо бягаш от съвестта си, когато трябва да й дадеш сметка?
— Аз й давам сметка винаги, но по своему.
— Не!… Ти вече не можеш да правиш това без алкохол дори по своему… Ти се боиш, ужасяваш се от себе си!…
— От себе си ли?… — попита той някак учудено.
— Да!… И от възмездието за подкупите, насилията, труповете, с които постигаш успеха си.
Той подсвирна леко и се засмя:
— Много силно!… Последните дни за тебе са тежки, признавам, но това, което казваш, е много силно… И защо го казваш въобще?
