тишина — меланхолична, глуха и потискаща тишина на треска и безсъние, на задушна нощ, на затвор сред блата, от който не можеше да избяга никой. Само отвреме-навреме, когато стъпките на дежурния пазач се отдалечаваха, от някоя претъпкана килия долиташе сподавен глас, който разправяше тихо историята си, бълнуване на трескав или проклятие на несретник, който сънуваше нещо.
Зловещ и непристъпен беше този затвор, а пазачите му приличаха на зверове. Понякога те откриваха у затворниците вестник или забранена книга, отвеждаха и хвърляха провинените в карцера. Друг път се втурваха призори в единичната килия на някой осъден на смърт политически затворник и го отвличаха към бесилката. Те се хвърляха вкупом, изведнъж, защото очакваха съпротива. Но понякога осъденият не се съпротивляваше и доброволно протягаше ръцете си да бъдат вързани, сякаш с това искаше да изрази презрението си към пазачите. Докато го водеха по коридора, той започваше да пее фалшиво, с прегракнал глас, бойния марш на комунистите. Тогава килиите на политическите затворници се събуждаха и от тях се разнасяше изведнъж безредно, гневно тракане на налъми — единственият начин, по който другарите на осъдения почваха да протестират. Сухото и заплашително тракане се засилваше постепенно, обхващаше всички килии, ехтеше по целия затвор и после замираше в глухата тишина на блатата. В сухотата и безличието му, в невъзможността да се спре и накаже имаше нещо страшно, което напомняше за възмездието и разстройваше нервите на пазачите. Те изливаха гнева си с удари върху главата на осъдения. Но осъденият ставаше още по-дързък и се надсмиваше над безсилието им. И тогава дори тия зверове се смущаваха, защото съзнаваха, че в духа на осъдения имаше нещо, което бе по-силно от смъртта. Те бързаха да го окачат на бесилката и по обичая на палачите от незапомнени времена си разделяха вещите му.
Стефан лежеше върху нара на една от килиите, докато другарите му бяха слезли да обядват. Изтощен и облят в пот след пристъпа на треската, той усещаше заедно с немощта на тялото си и отслабването на духа си. Тропичната малария, донесена по тия места от сенегалски войници, го беше превърнала в скелет. Все по-натрапчиви, еднообразни и безпомощни ставаха мислите му. Той отдавна вече не мислеше ни за партията, ни за стачката, ни за другарите си. Само едно-единствено желание обсебваше ден и нощ съзнанието му: да влезе във връзка с Костов, който можеше да направи постъпки за освобождаването му и да го измъкне от тази пещ, от този ад, от тия злодеи. Той си спомняше, че имаше някакво безкрайно следствие, някаква жалка пародия на съд при закрити врата. Спомняше си кръстосани разпити, очни ставки, заплашвания, обещания за помилване. Слаби другари, с помрачен от изтезаването разсъдък, даваха фантастични показания, признаваха несъществуващи факти. Едни бяха вече екзекутирани, други осъдени на затвор, трети освободени. Симеон беше умрял от бой през време на следствието. Шишко, Блаже и Лукан понесоха изтезанията с твърдостта на истински комунисти, не признаха нищо и се отърваха само с по седем години затвор. Стефан се държа добре. Той не бе ни изтезаван, ни увещаван да подпише показания. Фамилното име го спаси от насилия. Обвиниха го само в публично разпространяване на противодържавни идеи и го осъдиха на година и половина затвор. Един стражар му намекна многозначително да очаква помилване, но вместо това изпратиха го в този убийствен затвор. И сега на Стефан се струваше, че щеше да умре.
Той се раздвижи и погледна с отвращение мръсните одеяла, сламениците, просмукани с пот, жалките вързопи на другарите си, слезли да обядват — цялата жестока обстановка, в която бяха хвърлени тия дванадесет политически затворници, натъпкани като сардели в обща килия. Два малки, високо поставени и снабдени с железни решетки прозореца осветяваха килията. През единия се виждаше синьо небе, а на другия стъклото беше махнато и заместено с телена мрежа за предпазване от комарите. Но мрежата беше скъсана и комарите влизаха свободно през нея. Половината от затворниците в килията боледуваха от малария. По стените имаше цинични надписи от криминални престъпници, които бяха държани тук преди идването на политическите.
Стефан потрепера. Обзе го желание да извика от отчаяние, но не направи това, а само стисна зъбите си. Между другарите му в килията имаше работници — неуки, но твърди като скала мъже, които понасяха страданието с повече морална сила от него, образования. Имаше един млад писател с късогледи очи и щръкнала пепеляворуса коса. Той беше разтакаван от затвор в затвор през цялата зима. През тия странствувания веднъж кракът му беше премръзнал, а желязото на оковата се бе впило в подутото му месо и причинило дълбоки рани, които не можеха да се излекуват още. Друг бе докаран в килията с изкълчени стави и посиняло тяло. Седмици наред той не можеше да мръдне от сламеника си и другарите му го хранеха като малко дете. Стефан не бе видял тия хора нито веднъж да отпаднат духом, да се разкайват или покажат апатия към идеята, за която се бореха. Напротив, те ободряваха слабите, поддържаха чистотата в килията, запълваха времето с просветна работа. Корави, силни и завършени комунисти бяха тия мъже, истински водачи на гладните, въпреки простия си произход, въпреки малките си претенции, въпреки оскъдното си образование. А Стефан, който се считаше сам призван за големи дела и не беше бутнат дори с пръст от палачите, сега отпадаше духом, обмисляше жалко как да влезе във връзка с покровителя си от враждебния свят!… Да, слаб и несигурен в себе си беше вече той. Силните изпитания го сломиха. Дързостта и характерът му от комсомолските години в гимназията се бяха стопили.
Той съзна всичко това, лежейки на гръб и гледайки синьото небе през прозореца на килията. Той съзна, че страдаше от същите неразрешими противоречия, от същата скрита болест на духа, която беше докарала равнодушието на Макс пред смъртта. Евреинът имаше право. Невидими остатъци от другия свят разяждаха твърдостта на двамата. Сега Стефан мислеше непрестанно за тихия, спокоен живот, който водеше след забогатяването на брат си, за университета, за книгите…
Той стисна отчаяно юмруците си, за да не извърши постъпката, която щеше да унищожи гордостта му. Но тъкмо сега, когато другарите му се хранеха, бе много удобно да поговори с един от пазачите. Не трябваше да отлага, а той искаше да живее, да живее… И като събра силите си, той извика хрипливо:
— Пазач!… Ей, пазачо!…
Пазачът, който дежуреше в коридора, се изкашля, но не отговори. Той бе свикнал с вечните молби на затворниците за това-онова и не им обръщаше внимание.
— Пазачо, ела!… — повтори Стефан с още по-немощен глас. — Болен съм, не мога да стана.
— Тук не е санаториум — изръмжа пазачът.
— Покажи се!… Ще спечелиш.
Все пак пазачът се раздвижи и косматото му лице с малки, тясно поставени очици се появи зад решетката на прозорчето.
— Що бе, ментарджия?… Какво мога да спечеля от тебе? Гол си като тояга.
Стефан млъкна, защото викането го бе изтощило.
— Цигари ли искаш?… — сурово попита пазачът. — Двадесет лева кутията!… Снощи на гръб съм ги носил от града.
— Искам да напишеш едно писмо.
— Я го гледай!… А да измия краката ти не искаш ли?
— Не се зъби, пазачо!… Ще ти дам адреса на един голям човек в София, който може да ме отърве оттук… Костов се казва… Един милион годишна заплата получава от една тютюнева фирма… С министрите заедно яде и пие… Пиши му анонимно, че съм тука и бера душа… Не носиш никаква отговорност, ако писмото е анонимно.
Пазачът гледаше през решетката, опулен недоверчиво.
— Всички така разправят — измърмори той. — Ти си като криминалните!… Все с големци се познавали.
— Но аз не лъжа!… — каза Стефан. — В джоба си имам двеста лева и часовник… Влез и вземи всичко!… Ако напишеш писмото, ще получиш още пари… много пари… и бутилка гръцки коняк, от който пият само големците.
— Лъжеш, дяволе!… — разколебано произнесе пазачът.
— Знаеш ли името ми? — попита Стефан.
— Знам номера ти.
— Тогава по номера намери името ми и ще видиш кой съм. Чувал ли си за „Никотиана“?
— Чувал съм… Та що?
— Брат ми е генерален директор на фирмата.
