В гласа му имаше упрек. Той стана от дивана и си наля коняк.
— Искаш ли? — попита той.
Ирина поклати глава отрицателно. Стори й се, че в бледното му лице, в погледа и в движението, с което си наливаше коняк, имаше нещо демонско, но заедно с това — самотно и тъжно. И навярно такъв беше видът му всяка вечер, когато оставаше сам.
— Защо го казваш?… — повтори той и сега упрекът в гласа му се беше превърнал в раздразнение.
— Защото всичко, което вършиш, е чудовищно!… — извика тя. Думите се изтръгнаха от устата й гневно и сякаш сами. — Защото ти можеше да повишиш надниците и да предотвратиш стачката, да спестиш живота на баща ми и на всички убити тук!… Ти си толкова богат!…
— Живота на баща ти ли?… — произнесе той, след като изпи чашата на един дъх и я остави върху кръглата лакирана маса. После веждите му се събраха, което беше знак, че размишляваше и се учудваше искрено. — Е, да!… Тука си права!… Ако стачката не беше избухнала, баща ти нямаше да бъде убит. — Той извади кърпичка и обърса устните си. — Съжалявам, да!… Трябва да ми простиш. Това беше голяма грешка от моя страна. Ако ми беше дошло на ум, че баща ти е полицай и може да бъде убит, щях да повиша надниците в този район или да издействувам да не го пращат никъде…
Той приличаше на чудовище, което се шегуваше зловещо, но Ирина схвана изведнъж, че беше само пиян. Полупразната бутилка и унесената бъбривост, които тя забеляза едва сега, показваха ясно, че той беше почнал да пие дълго, преди да дойде тя. И тази вечер беше пил повече от всеки друг път.
— Слушай!… — извика той с неочаквана грубост. — Кой ти каза всичко това?
— Кое?… — попита тя, като следеше израза на лицето му критично.
Стори й се, че въпреки грубостта, клепачите на очите му мигаха виновно и тъжно.
— Че ако не беше избухнала стачката, баща ти нямаше да бъде убит.
— Легни си!… — каза тя тихо.
— Искам да зная!… — високо настоя той.
Ирина наведе глава, за да не срещне погледа му, и чу ясно как той си наля нова чаша коняк. Тя съзна, че и с него тази вечер ставаше нещо особено. Може би беше потиснат от арестуването на брат си и от твърдото решение да не направи нищо за освобождаването му. А и трупът на убития пред склада човек сигурно засилваше угризенията му. Но всичко това беше недостатъчно, за да го разтърси основно, да предизвика очистителна криза в духа му. Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола. Сега Ирина го виждаше в безпомощната му голота. Той беше само едно морално нищожество, безплодна и дребна душа, оскъден интелект, способен само към безскрупулни търговски операции. Всичко, каквото беше постигнал, можеше да се извърши от всеки аморален хитрец, ако разполагаше със средствата, които му беше дала Мария. В душата му липсваше всякакъв колорит. Тя беше лишена дори от дилетантските наклонности и снобизма, на които се отдаваха другите тютюневи господари. У него нямаше идеал, който да го погълне, нито семейство, към което да изпитва нежност, нито пороци, на които да се отдаде, нито живописни прищевки, които да изпълнява. Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта. Колкото по-мощна ставаше „Никотиана“, толкова по-силно го обземаше лудешката идея да основе филиали в чужбина, която компенсираше чувството му за малоценност. А за да стигне дотам, трябваше да трупа, безспирно да трупа пари, да минава през подкупи, изнудвания, убийства, които за другите бяха невидими, но сам виждаше много добре. И нервите му вече не издържаха. Дребният му морален ръст на нищожество, издигнато случайно от жена, на страхливец и филистер, се огъваше. Не беше все едно да изиграваш хората и да заповядваш действия, които свършват с убийство. Не беше все едно да се надлъгваш с Торосян и да смазваш с насилие стачката на хиляди работници. Той беше смутен, спасяваше се от страха си в алкохола, не приличаше поне на корав разбойник, а само на слаб, жесток и малодушен джебчия. Може би вечер, когато оставаше сам, виждаше призрака на възмездието, което щеше да дойде от всички тия хора, на които отказваше да повиши надниците, които полицията гонеше, отвличаше, изтезаваше, убиваше… Все по-кален, все по невзрачен и жалък ставаше той пред Ирина тази вечер!… Това ли беше някогашният Борис, когото срещна преди седем години в златистия октомврийски следобед на гроздобера?
— Мълчиш!… — каза той и в гласа му прозвуча чисто пиянска готовност да се скара без повод.
Ирина го погледна мрачно и не отговори. За пръв път го виждаше в такова състояние. В опита му да избяга от страха си, в пиянството му, в желанието му да се кара имаше нещо противно.
— Кой ти каза всичко това? — още по-високо повтори той.
— Трудно ли е да го помисля сама?
Той наведе глава, сякаш съзна безсмислицата на питането си и каза по-разумно:
— Ти имаш вече друго отношение към мене.
— Да. Учудва ли те?
— Зная… — Той направи усилие да запази нишката на мисълта си. — Наговорили са те роднините ти… Как се казваш оня твой братовчед от село?… Познавам го от гимназията… Идваше с шарена торбичка, в която носеше книгите си… Днес ме гледаше през всичкото време така, като че искаше да ме изяде…
— Какво общо има той с двама ни? — попита Ирина.
— Насъскал те е.
— Не съм куче да ме насъсква. Имам собствена преценка за тебе.
Той протегна ръка да си налее нова чаша коняк, но Ирина скочи от дивана и му попречи стремително.
— Не!… Няма да пиеш повече.
— Мислиш, че съм пиян?
— Безобразно при това!… Едвам те понасям.
Тай се разсмя и я погали с неочаквана нежност.
— Възможно е!… Бях много уморен.
— Сипи и на мене една чаша — рече тя тихо.
Борис й поднесе чашата мълчаливо.
— Още една!… — повтори тя мрачно. — Искам да бъда като тебе, да не съзнавам нищо.
След това тя се сгуши върху дивана, гледайки пред себе си с пусти очи. Борис седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Сега тя не усети противната миризма на коняк, но чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.
XV
Морският бряг беше нисък и равен. Висока пясъчна ивица отделяше солените води на морето от сладководното езеро, което се разливаше през пролетта и образуваше тресавища и блата. Между последните криволичеше насип с път, който водеше към бялото здание на затвора. Зимно време над местността пълзяха мъгли или от морето духаше остър, влажен вятър, който пронизваше до костите и караше дори облечените с шуби часови да проклинат живота си. Лете настъпваха непоносими горещини, задух и треска. Бавно минаваха часовете на сънливия ден, идваше привечер и слънцето потъваше в тръстиките, зад червената мъгла на мочурите и тресавищата. Преди да се скрие, то обливаше всичко със зловеща кървава светлина, която неподвижната вода отразяваше с металния блясък на мед. В тоя час глухата тишина на деня продължаваше още. Но когато слънцето изчезнеше напълно, от тъмните сенки на тръстиките излитаха блатни птици, във вечерния здрач започваха концертът на жабите и свиренето на милиарди комари. Уморен и закъснял пазач се връщаше от града, бързайки по насипа да се скрие навреме зад гъстите противокомарни мрежи на стаята си. Отделение войници с натъкнати ножове, с каски, ръкавици и мустикери отиваше да смени часовите от предишния ден. В затвора през тоя час стотици мъже и жени довършваха бързо оскъдната си вечеря от корав хляб и мършава чорба. Ехтяха сурови команди, тихо замираше глъчка и ритмично, покорно тракане на налъми по каменните плочи на коридорите. Пазачите проверяваха решетките, заключваха килиите, даваха последните си нареждания. После настъпваше
