поиска уволнението на нетактичния околийски началник, че щеше да даде възнаграждение на семействата на загиналите полицаи, че беше дошел на погребението, за да я реабилитира морално пред града, че показваше готовност да прави всичко за нея!… Но нима това можеше да върне живота на баща й, на убитите работници и стражари? Действително ли обичаше Борис, или това, което изпитваше към него, беше отмъстителен порив на честолюбието, на унизената гордост, на жаждата и за живот — порив, който тя не съзнаваше ясно и се стараеше да прикрие от себе си с отказа да се омъжи, с великодушието към клетата и болна Мария? Не, не беше така!… Тя го обичаше още. Тя си спомни октомврийския следобед на гроздобера, когато видя Борис за първи път, когато той беше нищожен провинциален младеж с изтрит костюм и разкривени обувки, без никакво бъдеще, без стотинка в джоба си, мрачен и затворен фантаст, който отказваше да тръгне по друг път освен по тоя, който водеше към златния мираж на тютюна. Ето този младеж обичаше тя!… И нека се увери, че го обича още, че Борис не беше чудовището, за което говореше Динко, че самата тя не бе поддържана любовница, а нежна и любяща жена!… Нека се увери веднага, още сега, защото това, което изпитваше след разговора с Динко, беше страшно и непоносимо!…
С бързо движение тя дръпна завивката, запали лампата и трескаво почна да се облича.
Докато правеше това, тя съзна, че отиването й в тоя късен час при Борис, след деня, в който бяха погребали баща й, щеше да възмути всички. Но тя нямаше сила да остане повече сама и да се бори с мислите си, които ставаха все по-мъчителни. Стори й се, че ако продължи да стои в стаичката си, цялата нощ щеше да мине в безсъница, в морални гърчове и на сутринта щеше да стане от леглото си още по- слаба, още по-неспособна да се справи с хаоса, който сега бушуваше в душата й, който щеше да отрови задълго спокойните дни след победата й в живота, след влизането й в новия, бляскав и могъщ свят. По- скоро при Борис!… По-скоро при човека, когото обичаше, за да се спаси от тоя късен час на самотност, на страх, на морална криза, който нервите й не познаваха, не бяха изпитвали досега. Тя угаси лампата и бавно, като правеше усилие да не вдига шум, излезе в коридора. Лъхна я миризма на спарени тела. Хъркането и задухата от спящите роднини в коридора й се сториха противни. Същевременно тя намери в тях слабо оправдание на постъпката си. Ето, от този груб свят на еснафи и селяни бягаше тя!… Какво право имаха да се бъркат в живота й? Динко, който си беше вече заминал, й се стори непоносим.
Тя слезе на двора и отдъхна с облекчение. Никой не беше усетил излизането й. Над заспалия град грееше пълна луна. Прозорците на съседите бяха тъмни. Отвреме-навреме се разнасяше жаловитият крясък на някаква нощна птица.
Ирина тръгна бързо по улицата и зави през едно обрасло с бурени място към реката, след това мина малкото дървено мостче и по тесните, зле осветени улички на отсрещния квартал, населен с бежанци и дребни занаятчии, отправи се към склада на „Никотиана“. Когато го наближи, срещна патрул от войници със стоманени каски. Едва сега й дойде на ум, че поради стачката складовете бяха охранявани от войска и полиция. За да влезе при Борис, който спеше в къщата зад склада, трябваше да дава първо обяснения на пазачите и да събуди семейството на счетоводителя. Всичко това щеше да я изложи. Тя се смути и разколеба, но мисълта да се върне в къщи, без да види Борис, й се стори ужасна. По-скоро, по-скоро при Борис!…
Най-сетне тя стигна до склада, но се спря изведнъж. Пред желязната, омотана с бодлив тел ограда, която го отделяше от улицата, видя малка група от хора. После внезапно под лунната светлина тя забеляза между тях и Борис. Той стоеше наметнат с пардесю и гледаше заедно с другите нещо тъмно, простряно върху тротоара. Тя отдъхна. Слава богу!… Сега влизането й в склада не представляваше никаква трудност. Трябваше само да се приближи незабелязано до Борис и да го бутне по лакътя. Останалите хора около него — бедно облечени жители от квартала, няколко полицаи и един войник с каска — бяха непознати. След малко обаче тя забеляза Баташки и счетоводителя. Какво гледаха всички?
Ирина направи още няколко крачки. Лъхна я миризма на бензин. После тя усети внезапно уплаха, трепна и спря. Тъмната, неразличима отначало маса, която лежеше на тротоара, приличаше на човек и в нейната неподвижност имаше нещо трагично.
Ирина се приближи до един възрастен мъж с каскет и дълги мустаци. Подобно на нея той стоеше също малко настрана, сякаш зрелището, над което другите се бяха навели, го отвращаваше.
— Какво има?… — глухо попита тя.
— Какво!… Не виждаш ли?… Убит човек — троснато отвърна мъжът.
— Кой го е убил?
— Пазачите на склада.
— Защо?
Човекът с дългите посивели мустаци махна с ръка и не отговори.
— Саботьор!… — обясни вместо него един младеж с пъпчиво лице и нов костюм.
— Какъв саботьор?
— Стачник!… — отговори младежът с пресилено висок глас на абитуриент, който е решил да бъде самоуверен. — Познавам го… Още в гимназията си беше анархист, а сега е направил опит да прескочи оградата и подпали склада… Ето кутията с бензин!…
Младежът посочи с ръка една тенекиена кутия от консерва, която се търкаляше в краката на полицаите.
— Куршумът го е ударил в шията… Искате ли да го видим отблизо? — попита той, като улови свойски лакътя на Ирина.
— Не!… — отвърна тя, като блъсна леко ръката му. А после затрепера, но успя да добави: — Моля, повикайте господина с пардесюто.
Младежът я погледна разочаровано, но отиде да изпълни молбата й.
— Ти ли си?… — произнесе Борис, когато дойде при нея. — Какво търсиш тука?
— Идвах при тебе — механично отговори Ирина.
— Е, добре, че си закъсняла — спокойно забеляза той. — Преди малко тук стана един инцидент.
Той я улови под ръка и въведе в осветения двор на склада. Само младежът с пъпчивото лице забеляза това, усмихвайки се цинично.
— Влез направо!… — рече Борис, като направи знак на двамата македонски пазачи да я пуснат. — Вътре има коняк. Изпий една чашка, за да дойдеш на себе си. Аз ще влеза след малко. Трябва да уредя въпроса с тези идиоти.
— С кои?… — попита Ирина все тъй механично.
— С полицаите!… Чакат следователя и не искат да вдигнат трупа. Не мога да допусна утре целият град да се събере пред трупа.
— Добре, върви!… — каза тя.
После тръгна към жилището в градината, доволна от това, че никой не я забеляза. Под лунната светлина с малките си квадратни прозорчета складът приличаше на затвор. Тя мина бързо покрай двамата македонски пазачи, които седяха на стълбите под истифчийското отделение и пушеха мълчаливо, държейки карабините между коленете си. След убийството, което бяха извършили, полицейските формалности не ги интересуваха. Мършавите им лица се обърнаха към Ирина тъпо и равнодушно. Те не се интересуваха много и от жени. Когато Ирина отмина, единият извади от джоба си плоска бутилка с ракия и отпи няколко глътки.
— Унче!… — каза той, като облиза устните и подаде бутилката на другия. — Чорбаджиот ке да̀ет бакшиш!…
— Мо̀ре, ке да̀ет!… Пинтия!…
— Зашчо, бре?… Куртулисахме скла̀дот от о̀гин!…
— Нѐзнам!… — скептично отвърна Унче, като изпи мрачно остатъка от ракията. — Додея ми от кръв!… Ке фанем да тепам и чорбаджии!…
— Дѐтинска работа!… — рече другият, като го погледна критично.
Той бе забелязал отдавна: Унче имаше слаби нерви. След това се унесе в мисли за угощението, което щеше да поиска на другия ден от Баташки.
Ирина влезе в градината и постоя малко под сянката на една липа, докато се увери, че пред осветения двор на къщата нямаше да срещне никого. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Жената и децата на счетоводителя спяха и вероятно не бяха чули гърмежите. Луната грееше все тъй спокойно, а цветовете на
