разноските в хана, те си направиха устата да нощуват в къщи, а това беше неудобно и я разгневи. И Динко й се стори досаден, макар че — по въпроса за спането — той взе напълно нейната страна и принуди роднините да отидат в хана. Мълчанието, с което посрещаше коментариите около смъртта на чичо си, показваше, че той имаше особено мнение по въпроса. Ирина забеляза, че той се взираше намръщено в елегантната й траурна рокля, в маникюра и прическата й. Може би той изчисляваше дали парите, които Ирина получаваше от къщи, можеха да й стигнат за всичко това. Ала после тя веднага съзна унизено, че външността й правеше впечатление на всички. Изискванията на средата, в която се движеше, ставаха все по-големи и от няколко месеца Борис беше поел напълно разходите за облеклото й.
След погребението, въпреки забраната на Динко, роднините домъкнаха от хана ямурлуците и торбите си, натъпкани с провизии. Те искаха да останат за молитвата, която на другия ден попът щеше да прочете на гроба.
Ирина се измъкна незабелязано и отиде в стаичката си. Усещаше се уморена и печална, но изпитваше странно чувство за свобода, сякаш беше доволна, че смъртта на баща й я беше отървала от тираничната му, потискаща власт. Свърши се!… Тя беше освободена завинаги от кошмара на упреците му, от сърдитите му полуграмотни писма, от чувството на унизеност, с което я изпълваха внезапните му идвания в София. Чакъра имаше неприятния навик да идва в София с униформата си и да я чака пред вратите на аудиториите и клиниките. Всичко това караше студентите да се усмихват подигравателно. Наистина баща й беше стегнат, хубав и много чист, но ходенето с него по улиците я караше да се черви — глупав и унизителен срам, от който не можа да се отърве никога. Най-после смъртта му я беше освободила от него. Ала като съзна това, тя изпита някакво грозно усещане за безпътица.
В стаичката й нямаше промяна. Същото просто желязно легло, върху което бе мечтала толкова часове през юношеските си години, същата дървена етажерка с книги, същата маса с покривка от домашно, платно, изтъкано от майка й. През отворения прозорец долиташе клокоченето на реката и тихото шумолене от листата на ореха.
Миналото нахлу изведнъж в главата й. Тя си спомни вълнението, с което мечтаеше за университета, есенните вечери с ярки звезди, когато помагаше на баща си да приберат тютюна. Тя знаеше, че парите от този тютюн се внасяха всяка година в банката. Сумата беше предназначена за следването й в университета. Благодарение на тия пари, които баща й събираше отдавна, тя изкара шест години в София без грижи, без никакви лишения. Колко предвидлив и разумен човек беше всъщност баща й!…
И тогава тя се разплака — за миналото и за баща си. Тя плачеше за това, че под суровия му характер се криеше дълбока обич към нея, за това, че беше честен и приличен човек, за това, че не бе направила нищо, за да пощади еснафската му гордост. И това беше тих, успокоителен плач, чиито сълзи сякаш измиваха угризенията й.
Някой почука. Ирина бързо избърса сълзите си и отвори вратата. Беше Динко.
— Дойдох да се сбогувам — каза той. — Отивам си на село.
Тя му кимна с глава почти враждебно, сякаш не й беше братовчед, а познат, който й досаждаше. Намръщеният му и затворен вид продължаваше да я дразни. Той й досаждаше по същия начин, както ямурлуците и торбите на роднините от село. Към това се присъединяваше и някакво особено чувство на подъл страх: навярно той беше научил вече от съседите за бурния гняв на баща й срещу новите връзки с Борис. Стори й се, че Динко имаше намерение от името на всички роднини да поговори с нея тъкмо върху това. Дали не беше по-добре да разчисти сметките си с тях изведнъж, за да не се бъркат по-нататък в живота й?
— Няма ли да останеш за молитвата? — сухо попита тя.
— Не — отговори Динко. — Отивам си сега.
Тя го погледна малко изненадана от нещо, на което не бе обръщала достатъчно внимание досега: той бе станал едър и много красив мъж. Имаше права руса коса, добре подстригана и вчесана назад, а в зелените му очи светеше някаква острота, която подчиняваше веднага и би се харесала на всяка жена. „Слава богу — помисли тя, — един приличен братовчед, когото бих могла да представя навсякъде, ако се отучи да ходи с костюми от селски шаяк.“ И тогава й дойде на ум, че ако Динко не беше така безнадеждно просмукан от комунизма, можеше да бъде приет от Борис в „Никотиана“ и да напредне много. Но после тя съзна, че Динко никога нямаше да се съгласи на това и отново почувствува гняв към него.
— Иска ти се да поговориш с мене, нали?… — произнесе тя саркастично.
— Няма нужда — каза той. — Всичко е ясно за нас, за съседите и за тебе.
— Аз бих желала да стане още по-ясно. Влез и затвори вратата след себе си.
Динко влезе и седна на единствения стол в стаичката, който изскърца под тежестта му. Ирина му поднесе табакерата си, в която имаше експортни цигари с позлатени краища. Динко втренчи намръщено погледа си в малкия сребърен предмет, украсен с рубини, но не взе от цигарите.
— Е, да!… Това е от него — ядосано произнесе тя. — Хубав подарък, нали?
— Хубав и скъп — равнодушно отговори той, като запали от своите цигари.
Настъпи мълчание, в което Ирина предусети, че той щеше да почне направо. И тя му беше благодарна за това.
— Слушай!… — каза той със спокоен тон, който я изненада и дори някак разстрои. — Аз съм единственият от роднините, който би могъл да те разбере. Дори покойният чичо не можеше да направи това. Той беше честен, но скован от еснафския морал на средата си… И това ти дотягаше, нали?…
— Да — отговори тя тихо.
— Уверена ли си, че аз мога да те разбера?
— Не напълно.
— Тогава да допуснем, че имам поне добра воля за това.
— Нека допуснем — каза тя скептично и равнодушно.
Той погледна мрачно малката й нежно-мургава ръка със златен часовник и тъмночервен маникюр. Червилото на устните й беше оставило следи върху позлатения край на цигарата. Нищо не издаваше отчуждеността на Ирина от семейството така добре, както тази изящна, грижливо поддържана ръка. И все пак в нея имаше нещо, което напомняше, че беше ръка на момиче от народа. Това бе нейната закръгленост и здравината на мускулите от китката нагоре.
— Да, нека допуснем!… — той се усмихна горчиво. — Тогава аз бих могъл да ти задам няколко въпроса, без да помислиш, че се бъркам в живота ти или се опитвам да ставам опекун.
— Опекун ли?… — повтори тя като студено ехо. — Не, нямаш право… Откъде накъде?
— Естествено!… Говоря ти като приятел… Или като представител на семейството, ако думата приятел те дразни.
— Не, не ме дразни. — Тя угаси цигарата си. — Какво искаш да узнаеш?
— Не това, което предполагаш. Оставям външната форма настрана.
— Много добре!… — каза тя и в гласа й прозвуча сдържана признателност. — Аз не мога да се омъжа сега за Борис.
— Не, не е важно дали ще се омъжиш, или не.
Тя го погледна с изненада. Умните му зелени очи бяха втренчени неподвижно в лицето й. От тях се излъчваше ведър и спокоен блясък, който й даваше смелост да говори откровено.
— Тогава какво?… — попита тя кротко. — Ако мислиш, че аз получавам от него големи суми, лъжеш се!… Аз приемам само онова, което ми е необходимо, за да се движа в средата му.
— И това е без значение — продължи той, като я смайваше все по-силно. — По-важно е да бъдеш наясно със себе си… По-важно е да знаеш какво обичаш: самия Борис или неговия свят?
— Мога да ти отговоря веднага. Обичам само Борис.
— А на мене ми се струва, че не го обичаш вече — продължи той с равен, замислен глас. — Ти не би могла да обичаш един мъж, който те захвърли като парцал, за да се ожени за Мария, за да спечели „Никотиана“… Спомняш ли си в какво състояние се намираше тогава?… Как, нима си забравила вече това?
— Аз страдах, защото го обичах — бързо произнесе тя. — И сега го обичам!… И винаги ще го обичам!… На всичко съм готова заради него!… — Гласът й внезапно стана ироничен: — Друго?… — попита тя.
— Не, няма друго!… — каза той с мрачна усмивка. — Това те оправдава напълно.
— Мисли каквото искаш — произнесе тя.
