Лицето му отново стана спокойно и сериозно.
— Най-малкото ще бъда уверен, че се самоизмамваш. Той драсна кибрит и запали още една от острите си цигари. — Значи го обичаш?… — Гласът му прозвуча почти без ирония. — Но едва ли толкова, колкото преди, а това значи много при сегашните обстоятелства.
— Какво например?
— Това, което казах преди малко. Ти обичаш всъщност неговия свят… Сега ти обичаш Борис дотолкова, доколкото държиш за неговия свят… за суетността да бъдеш любовница на мъж, от когото всички треперят.
— Остава да ме наречеш и платена любовница. Все ми е едно.
— Аз се боя именно от момента, в който сама ще се почувствуваш такава.
— А ако се омъжа за него? — попита тя презрително.
— Ще бъде само успех в кариерата ти.
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Да, това!… И още едно: съзнаваш ли, че Борис е същинският убиец на баща ти?
— Убиец ли?… — повтори тя слисано.
Подхвърлената дума беше страшна. Тя сякаш изскочи не от устата на Динко, а от нещо, което стоеше извън него, извън омразата му към Борис. Тя дойде от самата действителност, която не можеше да се изопачи от омраза или снизхождение.
— Та нима не си мислила върху това? — продължи той, без да й даде време да се опомни. — Какво, ти си уверена, че стачниците го убиха, нали?… А кой принуди гладните работници да стачкуват?… Кой изпрати баща ти срещу тях?… Кой заповядва на правителството, министрите, околийския началник, полицията?… Кой управлява всъщност тази страна?… Само капиталът!… Само Борис и олигархите като него!… И баща ти, послушно колелце от държавната машина, което вчера се счупи, се управлява пак от Борис!… Борис е всесилен!… Но всеки честен човек ще се възмути от „Никотиана“ и от постъпките му. Всеки вижда, че той би могъл да повиши надниците и пак да му останат милионни печалби, пак да живее като княз… Но работниците за него са добитък, безправна тълпа, от която той може да изстисква икономии в манипулацията. Тези икономии са за него част от печалбата… Защо да повиши надниците дори с пет на сто, когато работниците, след още няколко дни, сами ще молят да постъпят в складовете?… Вчера обиколих работническия квартал. Видях мъже и жени, които искаха да разграбят една фурна… Майките няма с какво да нахранят децата си… Видях две момчета, които се сбиха за парче мухлясал хляб… Ето това докарва кликата, която днес е възседнала целия български народ!… Това е твоят Борис, който ти е подарил златен часовник и сребърна табакера с рубини. Но това са всъщност заграбени, откраднати от народа неща…
— Стига!… — задавено изкрещя Ирина.
— А, гневиш се, значи!… — произнесе той саркастично. — Срещу кого?
— Срещу тебе!… Това е чудовищно изопачаване на нещата… Това е завист!… Омраза!… Ти си отвратителен комунист!…
— Да, аз съм комунист!… Но тия неща се виждат и от хиляди хора, които не са комунисти… А ние, комунистите, се различаваме от тях по това, че не стоим със скръстени ръце или поне не мълчим… И затова ставаме отвратителни.
— Стига!… Престани!… Махай се!…
В гласа на Ирина прозвуча истерия. Лицето й се разкриви от вътрешен ужас, от нещо страшно, за което умът й несъзнателно беше избягвал да разсъждава досега.
— Не, няма да се махна — с мрачно спокойствие продължи той. — Щом съм започнал, трябва да свърша докрай. И ако ти си човек с характер, трябва да ме изслушаш, а после да възразиш… Никаква представа нямаш ти защо избухна стачката и как я смазва Борис… Той се гаври с човешкото право на храна и живот… На работниците не се позволява дори едно събрание… Кой разум може да възприеме това?… Завчера убиха баща ти и една работничка, вдовица, която оставя на улицата две деца… Но жестокостите не спират дотук. Преди два дни в околийското управление някакъв човек, вероятно комунист, е бил смазан от бой. Военният фелдшер, който е бил повикан да го свестява с инжекции, е уволнен дисциплинарно и заплашен със съд, задето се е осмелил да протестира… Симеон, водачът на стачниците в града, е изчезнал безследно… Изчезнали са и други работници… Тези хора ще бъдат подложени на зверски изтезания, докато подпишат признание за несъществуваща конспирация. И само свръхчовешката воля сред мъките, само отказът да подпишат измислени показания представлява малък, несигурен шанс за спасяването им, ако палачите не решат да ги застрелят без съд… Престъплението на тия хора е, че са организирали стачката… Опитай се да помислиш върху всичко това!… Опитай се да видиш откъде идват гневът и недоволството на тия хора, които светът на Борис и ти заедно с него наричате комунисти, предатели, родоотстъпници!… Опитай се да проникнеш в този свят и тогава ще видиш, че той е изграден върху кръв, насилие и грабителство, че Борис не е силен човек, а само хитрец, който завладя „Никотиана“ с помощта на една жена, само тъпо и бездушно търговче, превърнато в грандоман, само филистер без човечност, без пориви!…Утре, когато устоите на неговия свят се раздрусат, ще видиш пълното му морално нищожество, ще видиш колко е жалък, безпомощен и страхлив… В слугите му, в чиновете на армията и полицията, които ни избиват, все пак има нещо човешко… Това е способността им да се жертвуват в борбата с нас, заблудата на фалшивото им родолюбив, жестоката необходимост да се превръщат в убийци срещу парче хляб… Но във финансовата олигархия, която им заповядва, няма нищо!… Нищо освен върховен цинизъм и нравствена тъпота!… Ето това е светът на Борис!… Това е самият Борис!… Такъв ли беше твоят идеал? Нима можеш да го обичаш? Нима си уверена, че и той те обича? Нима ще приемеш заради него да те наричат поддържана жена?
— Мълчи!… — изкрещя тя. — Това е чудовищно!…
— Но така те нарича целият град!… И ние, простите роднини от село, се червим.
— Не ме интересувате!… Презирам този град!… Ще се махна завинаги оттука.
— А майка ти?… — спокойно попита той.
— Майка ми е осигурена материално.
— О, не се касае за това!… Въпросът е, как ще понася срама?
— Какъв срам?… — Ирина го погледна с немислещи, разширени от гняв очи. После изведнъж разбра мисълта на Динко и закрещя диво: — Махай се!… Излез от стаята ми веднага!… Излез!… Излез!…
Късно вечерта тя се опита да заспи, но не можа. Дразнеше я хъркането на роднините, които спяха в коридора, твърдата пружина на леглото и еднообразният шум на реката. Беше отвикнала от цялата обстановка. Дори смъртта на баща й не можеше да я примири с неудобствата. И тогава изведнъж тя се уплаши от себе си. Стори й се, че у нея вече живееше друг човек и че това беше станало отдавна, но го съзнаваше едва сега. Смущаваше я досадата, която изпитваше от къщата, от роднините, от майка си, от еснафската и надута тържественост на погребението. Тя изобщо не се бе развълнувала достатъчно от смъртта на баща си и прие новината поразена, но без скръбта, която трябваше да изпита. Дори когато остана сама и се разплака, преди Динко да влезе в стаичката й, тя направи това всъщност от жалост към себе си. Да, тя беше вече друг човек!… Принадлежеше към друг свят и това беше светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, на Борис, на Костов и на фон Гайер, светът на върховната власт, лукса и удоволствията, някогашният свят на Мария. Към този свят принадлежеше тя сега, духовно и физически, и затова не се беше трогнала достатъчно от смъртта на баща си, затова усещаше скрито и несъзнателно облекчение от нея, затова тази бедна стаичка, коравото легло и хъркането на роднините от село я дразнеха.
Но съзнанието за всичко това в самотата на нощта й се стори страшно. То подсказваше, че в сърцето й се беше загнездило нещо кораво и студено като света, сред който живееше. То насочваше мисълта й към други неща, които бяха още по-сурови, по-изобличаващи, по-горчиви. Тя си спомни, че комунистите от Медицинския факултет говореха винаги за някаква връзка между всички събития в света. Сега тази връзка изпъкваше в мисълта и с неумолима яснота. Жестоката истина, която Динко днес й посочи, бе очевидна. Тя съзна, че не дивата Спасуна, не озлобената тълпа, не сприхавият околийски началник бяха убили баща й. Истинският му убиец беше светът на олигархите, светът на Борис, самият Борис!… Тя си спомни как онази вечер в дома на Костов той беше заявил с небрежна самоувереност пред германците, че е осигурил поддръжката на правителството и ще смаже стачниците в няколко дни. И той беше на път да ги смаже. Той ги бе почти смазал, с цената на жестокости, които тя съзнаваше едва сега. О, тя знаеше, че Борис щеше да
