— Това е добра репетиция за бъдещия ви брак — рече Костов. — Но вие не крещехте достатъчно силно… При семейните скандали спокойствието на единия от съпрузите обикновено засилва гнева на другия.
Ирина се засмя.
— Няма такава опасност — каза тя.
— Каква?
— Да станем съпрузи.
Костов погледна неспокойно мрачното лице на Борис и наведе глава. Разговорът не вървеше. Настъпи мълчание.
— Има ли други новини от София? — попита Ирина, за да разсее неприятното мълчание.
— Баташки ни напуска — отговори експертът.
— Съжалявате ли за него?
— Разбира се!… Баташки е незаменим!… Изнудва, краде и мами всичко живо, но така, че фирмата все пак има полза от него.
Ирина си сипа доста голяма порция от телешкото, което Виктор Ефимич държеше с благоговение пред нея. Само тя и Костов вземаха участие в скучния разговор.
— Защо ви е такъв тип? — попита тя разсеяно.
— О, той беше идеален чиновник за нашата фирма.
Борис го погледна намръщено, но не каза нищо.
— И къде отива сега? — продължи да се интересува Ирина.
— Образува съдружие с един запасен генерал.
— Не завиждам на генерала. А кой ще ги кредитира?
— За съжаление Немският папиросен концерн.
— Ние ще се справим с това съдружие — каза Ирина. — Нека само да дойде фон Гайер.
Тя се разсмя. Експертът направи същото. Това беше бодър смях на двама души, които оставаха безгрижни пред мрачния хаос в главата на третия.
— Стига!… — внезапно извика Борис — До гуша ми дойде!… Вие прекалявате!…
Той стана от масата, хвърли приборите и излезе от трапезарията, като остави след себе си досадна и тъжна пустота. Костов престана да яде, но Ирина продължи невъзмутимо вечерята си.
— Е?… — попита експертът.
— Всичко стигна до своя естествен край — отговори тя. — Но засега ви моля да не ме питате за нищо и да не правите никакви коментарии.
Костов наведе глава и се замисли песимистично върху живота и любовта. Ирина довърши десерта си.
— Лека нощ!… — произнесе тя, като стана от масата.
— Лека нощ — отвърна експертът.
Той побъбри разсеяно с Виктор Ефимич върху поправката на някаква ракета за тенис и отиде да играе бридж в една от съседните вили.
Прозорците на вилата, засенчени с японски рози, дива лоза и бръшлян, угасваха един след друг. Постепенно заспиваха и уморените от удоволствия обитатели на съседните вили. Костов се прибра след полунощ отегчен и леко пиян, като си тананикаше мелодията на модния лямбет-уок. Над лозята, вилите и морето блестеше луна. От плажа долиташе сподавено и меланхолично плясък на кротки вълни, а някъде далеч пееше глас, придружен от звуци на акордеон. В морето мъждееха светлините на параход.
Борис лежеше в стаята си мрачен, потиснат и вцепенен. Когато всичко утихна, той стана от леглото си и натисна дръжката на вратата към стаята на Ирина. Вратата беше заключена. Той почука тихо.
— Не!… — отговори Ирина.
— Искам да поговорим спокойно — каза Борис.
— Не сега — повтори тя.
Гласът й беше сух, твърд, неумолим.
Борис почака малко, после удари с юмрук по вратата. В тишината се чу отново гласът на Ирина, но сега той беше наситен с досада и презрение.
— Ако продължаваш да правиш сцени, ще повикам по телефона такси и ще си замина веднага.
Борис стисна юмруците си безпомощно. В стаята му имаше коняк. Той изпи няколко чаши и се тръшна в леглото си. През отворения прозорец надничаше светлата морска нощ. От плясъка на вълните, от полъхването на вятъра и шумоленето на дърветата се отделяха сподавени звуци, които замираха в нощта.
На другия ден Борис заповяда на болничната сестра да отведе Мария в София. Виктор Ефимич, шофьорът и сестрата натикаха почти насила клетото, безсмислено ухилено същество в автомобила, който трябваше да го откара в Чам Кория. Истинската господарка на вилата беше изнесена като досаден и грозен предмет, който не трябваше да разваля настроението на гостите.
С идването на немците Костов потъна в усърдна служба на „Никотиана“. Той предвиди с най-големи подробности програмата за сутрин, обед и вечер, определи грижливо кои хора от съседните вили можеха да представляват интерес за фон Гайер и даде нареждане да се акордира пианото, на което някога свиреше Мария. Фон Гайер беше музикален. Той имаше навик да свири с небрежно умение Бетовен и Вагнер, което изпълваше Борис с увереност, че германецът бе несериозен човек, който лесно можеше да се надхитри. Пианото беше пренесено в стаята му — най-хубавата в цялата вила. От прозореца й се виждаха морето и плажът е черни, разхвърлени скали, около които се пенеха вълните. Специални наставления бяха дадени на готвачката и на човека, който ходеше да купува продукти в града. Всичко това Костов извърши не от любов към германците, а просто защото разпорежданията от този род му бяха станали неусетно приятни. Той уважаваше донякъде само фон Гайер.
Но германците дойдоха твърде загрижени, за да оценят удобствата, които им беше приготвил Костов. Те пристигнаха късно вечерта, изморени от дългото пътуване с влака, спаха на другия ден до късно, а следобеда прекараха залепени до радиото, слушайки немските станции. Международните събития поглъщаха всичкото им внимание. Дори Лихтенфелд беше загубил обикновената си надута бъбривост. Войната беше въпрос на дни или седмици.
Настроението на гостите се подобри малко след подписването на германо-съветския пакт. Вечерта мина в оптимистични разговори за светкавичната война. Но дори подписването на пакта разведри съвсем слабо неизвестните грижи на фон Гайер. Нямаше съмнение, че обстановката и летуването му бяха приятни, но още през първия ден той се уедини от другите с хладна и коректна вежливост. Всяка сутрин той ставаше рано и плуваше с удивителна издръжливост по един-два километра навътре в морето, за да се върне във вилата по времето, когато другите свършваха закуската или се готвеха да отидат на плажа. След това той се затваряше в стаята си и четеше, а през време на обеда проявяваше еднакво и учтиво, но лишено от топлина внимание към всички. Привечер правеше самичък разходка по стръмната и скалиста част на брега, където не отиваше никой. Въпреки очакванията на всички, които познаваха наклонността му да свири, той не се докосна нито веднъж до пианото в стаята си. Той отминаваше с безразличие дори някои от екстравагантностите на Зара и Лихтенфелд, които в друго време биха го ядосали. Изобщо той се държеше като затворен, но крайно възпитан човек. Ирина почувствува няколко пъти разликата, която той правеше между нея и другите. Но както винаги досега, той не издаваше това с никакъв външен жест или намек пред нея.
Една сутрин Ирина се отправи към тръстиковите кабини на плажа по-рано от обикновено, през часа, в който фон Гайер отиваше да плува в морето. Утрото беше тихо и свежо. В посърналата зеленина, в соления дъх на въздуха и синкавата мъгла, която забулваше бреговете на залива, прозираха първите белези на есента. Слънцето сякаш бе загубило част от блясъка си и грееше уморено. Морето и небето се сливаха на хоризонта в хладна акварелна синевина.
Плажът беше още пуст. Ирина влезе в една от кабините и почна да се съблича, упреквайки бавността и колебанията си. Дните течеха, а тя все още не бе предприела нищо с фон Гайер, сякаш животът с
