вълненията и удоволствията си приличаше на лудешки празник, към който не смееше да се приобщи. Тя облече стегнато керемидено-червено майо от коприна. Тялото й не притежаваше модната тънкост на Зара, но от него лъхаше здраве и красота. То бе стройно, със силни бедра и заоблени рамене. Златисто- канеленият цвят на кожата му придаваше вид на бронзова статуя. Тя бе пристегнала гъстата си лъскавочерна коса с панделка, която имаше цвета на майото.
Тя се изтегна върху пясъка, сложи тъмни очила и продължи да мисли върху живота си. Разговорът с Борис върху терасата и поведението, което държеше към него сега, й се струваха глупави. Не трябваше да го дразни. Напротив, по-добре бе да помисли как да го използва. Заедно с любовта й сякаш беше се разпаднала и предишната й личност, беше умряло и миналото. Сега всичко й се струваше като отдавна прочетен роман, в чиято интрига героите запазват разводнени и недействителни очертания като образите в спомените от далечно детинство. Плахото момиче, изпълнено с ужас от тайните срещи, вече не съществуваше. Саможивата и целомъдрена весталка на науката бе изгоряла в живота, за да се превърне в любовница, която обичаше лукса, парите, удоволствията… и науката, разбира се, но вече само като поза и украшение, което не всички останали жени можеха да си присвоят. Сега бъдещето се разстилаше пред нея като разкошна градина, която трябваше да измине, късайки от плодовете на всяко дърво.
Тя се подигна на лактите си и огледа повърхността на морето. Към брега се приближаваше една тъмна точка, която беше забелязала още от височината на вилата. Германецът щеше да излезе на плажа след малко. Ирина се изтегна отново върху пясъка и зачака.
Така!… Тя нямаше да се върне още веднъж назад, да се оттегли унизена и смачкана, да се свие като болна мишка!… Напротив, стори й се, че действителното й съществуване почваше едва сега. Бъдещият й живот приличаше на покер, наситен с насладата на трескаво напрежение. Фон Гайер й харесваше отдавна. Всъщност флиртът им бе почнал преди две години, но оставаше винаги недовършен и мълчалив, което ги тикаше още по-сигурно един към друг. Това не беше любов, а някакво физическо влечение, смесено с чувство на солидарност и спокойно възхищение един от друг. Не беше ли време да престане да го потиска, да се отърве от последните си скрупули към Борис?… Ала веднага й дойде на ум, че това щеше да я направи твърде евтина както за Борис, така и за фон Гайер, щеше да й отнеме много от предимствата, които имаше сега. Не, по-добре беше да си остане сдържана, да се преструва, че обича Борис, когото всъщност презираше. Така щеше да запази чековата си сметка в банката. Само че в отличие от това, което правеше досега, тя щеше да изразходва тази сметка вече не тъй скъпернически. Пестеливата и скромна приятелка щеше да покаже капризите си, дългите и грабливи пръсти на разточителна метреса.
Тя се надигна и погледна морето още веднъж. Фон Гайер плуваше бързо към брега.
Германецът излезе на плажа, изцеди водата от себе си и след късо колебание тръгна към Ирина. Понеже липсваше останалата част от компанията, стори му се неподходящо да отиде и седне при нея сам. Но приветливата усмивка на Ирина го насърчи и както много пъти досега той изпита усещането, че беше приятен на това момиче, което му се струваше малко затворено и далеч по-почтено от законните съпруги на много мъже. Нито външността, нито маниерите на Ирина се покриваха с представата му за поддържана жена. Тя беше интелигентна и човек можеше да разговаря с нея за всичко, а жените от тоя вид, които фон Гайер бе срещал в живота си, се броеха на пръсти и не бяха идвали никога в по-тесен допир с живота му.
— Ще плувате ли? — попита той.
— Аз въобще не зная да плувам — отговори Ирина.
Тя говореше немски бавно и точно, както човек, който го е учил търпеливо от учители и книги. Но тъкмо това му се стори симпатично. То издаваше методичната й дисциплинирана личност, която можеше да се хареса на всеки германец. „Медицината е тъкмо професията, която отговаря на характера й“ — помисли той одобрително. След това, куцайки силно, той отиде до кабината, в която бе оставил дрехите си, и се върна с табакерата и запалката си.
— Мога ли да изпуша една цигара при вас? — попита той.
— Естествено!… — отвърна Ирина, без да се учудва на старомодната му вежливост.
Никакъв сигурен слух не потвърждаваше връзките му с жени в София. Той живееше съвсем уединено и беше някак стеснителен, освен когато ругаеше Лихтенфелд, диктуваше на правителството клиринговите спогодби или определяше контингента на „Никотиана“. Навярно такъв вид трябва да бе имал и в младостта си — суров в службата и свенлив пред жените, които му харесваха. Ала Ирина не беше съвсем сигурна в неговата стеснителност към жените. Той изглеждаше по-скоро отегчен от тях.
— Дайте и на мене една цигара — помоли тя.
Фон Гайер й поднесе табакерата си — обикновена, никелова, практична, без монограми и украшения, каквито имаше сребърната табакера на Лихтенфелд. Също такава беше и личността му — прилична, но лишена от модна елегантност. Той бе нисък, широкоплещест и набит, с прибран корем и здрави мускули, които бяха потъмнели от слънцето с оранжев оттенък както у всички руси хора. Единият му крак беше значително по-къс от другия, но тази дисхармония в тялото придаваше на външността му нещо драматично. Човек свързваше веднага недостатъка с миналото му на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен. Той имаше сурови очи с цвят на бледа стомана.
Ирина запали цигара и седна върху пясъка. Германецът се изтегна до нея, подпрян на лакътя си. Морето беше все още тихо като езеро. Прозрачната синкава мъгла, която забулваше бреговете на залива, почваше да се разсейва.
— Доволен ли сте от почивката си? — попита Ирина.
— Аз не мога да нарека това почивка — каза фон Гайер.
Той се усмихна.
— Защо?
— Защото човек почива, когато е спокоен, а ние чакаме война и се вълнуваме.
— Но може би войната ще се избегне!…
— О, не!… — Германецът смачка спокойно цигарата си в пясъка. — Тя е въпрос на дни.
— Не изглеждате развълнуван — каза Ирина.
— Напротив!… — Фон Гайер се усмихна пак, сякаш искаше да каже, че вълнението на немците се проявяваше по съвсем различен начин от това на другите хора. — Но ние сме сигурни в победата си.
На Ирина се стори, че в гласа му имаше банална, фалшива и надута самоувереност, която не подхождаше никак на добре уравновесената му личност.
— Тогава от що се вълнувате? — попита Ирина.
— От самата война!… — Фон Гайер продължаваше да се усмихва и тогава Ирина разбра, че всъщност той се смееше горчиво, но някак гордо на себе си. — Да!… — продължи той. — От самата война!… Така са се вълнували нибелунгите, когато Хаген фон Троние убива сина на Кримхилда!… Така се вълнуват германците, които мислят, възпитават и ръководят!… Така се вълнувам и аз… Светът го нарича варварство, но за нас това е чувство на дух, който се бори за осъществяването си… Мразите ли германците? — попита той внезапно.
— Не съм мислила върху това.
— Та това е най-модната тема сега!…
— Аз съм като вас — рече Ирина. — Малко старомодна… — Но за да обича човек германците, трябва да бъде или философ, или търговец на тютюн.
— Вие безспорно сте философ.
— Не напълно!… Не забравяйте, че живея в атмосфера на тютюн.
— Забележката ми харесва!… — усмихна се той. — Тази атмосфера е досадна и за мене. Но какво мислите по цял ред конкретни неща?… Студентите в София се опитали да изпочупят стъклата на легацията ни. Някакъв ученик изобличил класния си наставник в немското училище. Един българин ударил плесница на германец в колбасница…
— Това е становището на средния човек — каза Ирина.
— Одобрявате ли го?
— Не!… — тя се разсмя. — Мъча се да бъда философ.
— Вие стигате до цинизъм.
— Напротив!… — Ирина се разсмя. — Опитвам се да разсъждавам като вас… Вие се вълнувате от осъществяването на немския дух. Няколко хиляди души ще използват материалните облаги от това, а
