Иван Димитров
Метаморфозата
Всичко започна един летен ден…
Бях отишъл на море с няколко приятеля и вече три дена се веселяхме из дискотеките и баровете на курорта. По някога денем не успявахме да достигнем до плажа поради късното ни ставане, а щом цяла нощ висиш по заведенията, сутрин въобще не ти се става.
Но въпреки това на сутринта на четвъртия ден успях да надви мързела си и станах за закуска. Опитах се да събудя и останалите, но никой от тях не реагира.
Измих се бързо, а после се избръснах. Обух банския си и отгоре облякох останалите дрехи. Вчесах косата си без да пропускам да си сложа малко гел. Прибрах плажното масло и кърпата в един найлонов плик. А после с огромни усилия накарах един от приятелите си да стане и въпреки възмущението му от „нарушаването на съня му“ да заключи след мен.
В ресторанта на хотела, където бяхме отседнали нямаше много хора, което несъмнено беше резултат от нощните им бдения, до колкото вече ги бяхме срещали по заведенията.
Както всяка сутрин имаше шведска маса, което до известна степен много ме улесни, защото набързо излапах няколко кифлички, а още няколко прибрах в салфетки за из път към плажа.
И тъкмо когато излязох през входа и се насочих надолу по мраморните стълби един нежен женски глас ме накара да спра на място и да се обърна:
— Здрасти. — веднъж вече се бях срещнал с Мери в една дискотека, където тя бе дошла с родителите си.
— Здрасти. — отвърнах и сънено примигнах с очи. — Ъъъ… Как си?
Тя слезе по стълбите до мен.
— Добре. — рече. — А ти?
— Горе-долу. — гласът ми прозвуча доста дрезгаво за човек, който би се направил на потенциален въздържател през изминалата нощ, въпреки да не бе пил много.
— Или така изглежда? — допълни тя.
— Може би.
— Но не се лъжа, че отиваш на плажа. — в думите и имаше повече жизненост, от колкото упрек.
— Така ли изглежда? — опитах да се закача с нея и това сякаш даде резултат.
— Аз също съм натам. — това не ме изненада, защото в плика, който носеше със себе си несъмнено имаше поне една кърпа за плаж.
— Тогава да тръгваме. — подканих я аз и тя побърза да ме хване под ръка.
Изкарахме си почивката страхотно, а после когато дойде време да се разделим, си разменихме адресите и телефоните, разбира се. По-късно се срещнахме отново. Мери се бе преместила с родителите си в моя роден град — Дарк сити, в една вила в полите на Шативо. Както разбрах тя принадлежала на фирмата, в която работел баща и.
Един ден, който се оказа най-черният в живота ми, аз се отправих на гости у Мери. Когато наближих вилата, доушите ми достигна ужасяващ рев, последван от женски писък. Реших, че във вилата е проникнал някой див звяр и се затичах с всички сили към главната врата. Влизайки, върхлетях на някакво злокобно чудовище, а в следващия миг докато се окопитя от видяното, нещото стовари тежкото си ръчище върху мен.
Последното, което видях бяха другите две изчадия, които тикаха на сила в устата на Мери съдържанието на някакво шише с червеникава течност.
И изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, стоях завързан с вериги за един стол, а пред мен стърчеше едно от чудовищата и ме гледаше с изцъклените си очи от глава до пети.
— От теб ще стане добър боец. — започна то.
Бях се вцепенил.
— Някога и аз бях като теб. — продължи миг по-късно то. — Но отпих от отварата и усетих величието на дивото, което ми даде такива сили, за които можех само да си мечтая. — изсмя се. — Скоро ще разбереш всичко. Веднъж за винаги ще забравиш кой си бил и ще сепревърнеш в част от нас.
— Време е. — обади се друг чудовищен глас и изчадието пред мен се отдръпна, за да запечатам в съзнанието си онзи зъл образ, изправил се като канара пред мен.
Тялото ми се сгърчи от непоносима болка. Веригите, с които ме бяха оковали се изпънаха до краен предел. Усетих как през мозъка ми минава една ледена вълна, която сякаш заличава спомените ми и как мускулите ми се напрягат до пръсване. Погледът ми се замъгли.
Силуетите около мен ми се присмиваха. Бяха като някакви зловещи кукли.
Дочух рев.
Нещо чуждо започна да се настанява в паметта ми и да унищожава повече и повече спомени.
Нов рев.
И едва тогава сам осъзнах, че това е собственият ми глас. Нечовешки и зловещ рев.
Изведнъж метаморфозата приключи и в мозъка ми нахлуха познатите мисли. Сякаш нещо у мен се бе противопоставило на прииждащото зло, бе ми помогнало.
— Завърши ли фазата? — обади се един от гласовете.
— Изглежда. — отвърна му друг.
Не ги чух.
Ръцете ми сами поискаха да разкъсат веригите с неподозираната си мощ на мускулите, а после изблъсквайки с всичка сила чудовищата, за да мина, се насочих към близката стена.
Не знам какво точно стана.
В един миг стената бе пред мен, а в следващия бях вече отвън. Около мен се вдигаше прах, а по голото си тяло усещах допира на посипалите ме парчета от тухли.
Глътката въздух, която си поех ме накара да изрева яростно в средата на деня.
Разперих крила и полетях.
Не знаех къде да отида, нито си спомнях къде съм. Дори не бях предполагал, че имам крила. Инстинктът на дивото сам ме поведе във вярната посока.
Когато дни по-късно посетих вилата, тя вече бе пуста. Не бяха останали следи от живот. Сякаш тя винаги бе стояла все така изоставена и необитаема.
Повече не чух за Мери.
А спомените бавно избледняха. Вместо тях се загнезди онова чувство за чуждото в мен.
Небето беше мрачно. Времето калпаво. По прозорците барабаняха малките дъждовни капчици. За кой ли пореден път седях у дома си, с поглед вперен в монитора на компютъра и работех. От няколко месеца се занимавах с прекрояването и премахването на дефектите в сърс кода на видео библиотеката за новата версия на популярната операционна система на Обединения софтуерен концерн, а с това си изкарвах прехраната.
Няколко пъти ми се случи да се занимавам с изкуствения интелект на игри, но основно работех за ОСК. Те ми бяха осигурили вилата в покрайнините на града и въобще не се интересуваха, защо съм избрал такова забутано, според мнозина място. Интересите им се свеждаха единствено до изпълнението на поръчката в определения срок.
Запомних информацията на хард диска и изключих компютъра, за да си почина час-два, когато изведнъж усетих прилив на енергия. Започваше се…
Случваше ми се всяка божа нощ. Викът на дивото у мен ме зовеше за скитосване.
Побързах да изляза отвън, докато изникналите от гърба ми крила не разкъсаха фанелката на парчета. От ръцете ми изникнаха смъртоносни нокти. Ушите ми се издължиха и щръкнаха. Лицето ми придоби кръвожаден вид.
Изправих се и изревах.
Бях избрал именно този обезлюден район в околността на Дарк сити, защото в радиус от пет километра имаше не повече от сто човека, разпръснати така, че нямаше любопитни съседи, които да ме шпионират денем или нощем.
Не исках светът да научи за дивото скрито в мен. Вече се бях примирил с него.
