Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

опакото им. Да, харесва ми тази негова палава дързост, но още се боя да не се крие зад нея и лекомислие. Съчиняващият му блок бил работел на принципа на игровите автомати — вярно, в основата на всяко изкуство лежи и играта, но съвсем не незаинтересуваната игра, както е твърдял някога Оскар Уайлд, а по- скоро древната ритуална игра, в която винаги е било заложено определено искане, молба, надежда или славословие и благодарност.

— Добре — казвам му. — Дотук — добре! — както рекъл падащият от двайсетия етаж, минавайки покрай десетия. И с Касандра горе-долу постигна разбирането ми, че ясновидецът винаги е трагична фигура, че Приамовата дъщеря си е била една нормална човешка душица, която напразно е търсела спокойно място сред вечно враждуващите светове. Нека обаче приключим със старите вицове, като тоя, дето току-що ти го разказах. Дай да те видя сега и в съвременната тема! Не зная какво е заложено в твоите паметни и съчиняващи блокове за днешното наше време, но у мен като че ли най-дълбоко е заложен копнежът по добрия човек. А с нарастването на отчуждението този копнеж май става все по-силен и всеобщ, та… полезно е да го изразим, а! Нали изкуството е и себеизява. Но да не ми пробуташ нещо ала Фройд, хей! Не съм негов привърженик.

Наскоро ми разказаха една история, може да е и анекдот. Дошъл при Фройд някакъв мъж и възторжено му рекъл: „Докторе, обзет съм от един неудържим стремеж да правя добрини на хората!“. „Да, млади човече — отвърнал загрижено Фройд, — веднага разбрах, че сте садист.“

Такива работи, драги компютре, да ги нямаме! Не ми е известно какви концепции и формулировки за добрия човек са програмирани в теб, то изобщо е трудно да се каже какво точно представлява той в следхристиянската епоха и все пак около нас е пълно с хора, които бихме могли с достатъчно основание да наречем добри. Това са обикновени мъже и жени, които все още обичат ближния си, все още са способни на саможертва, все още вярват в красотата на живота и според възможностите си правят нещичко за нея. Такъв един герой ми се ще да видя: обикновен труженик, чист и светъл в помислите си, възторжен и самоотвержен строител на бъдещето. Но да го видя в далечния героизъм искам, защото другият тип герой е по-лесен и често е твърде двусмислен в най-интимната си мотивация и в стойността си. Не бързай, ще ти дам сюжета.

В нашия квартал имаме една градинка, мъничка такава, крива. Пет години стои утъпкана, грозна, мисля, че ако бяхме се събрали ние, жителите на квартала, за един ден щяхме да я оправим, но на̀, не се събрахме. Намери се обаче едно момче, Петър Сираков се казва, ОФ-деятел, разтича се, ходи по разни учреждения и я оправи. Вярно, ние после отново я изпогазихме, но момчето пак не загуби вяра в хората и в красотата. Ето ти една съвсем обикновена днешна, нашенска историйка, хайде, опитай се да ми я разкажеш, както се казва, със свои думи. За повече конкретност и заради символа на красотата, който искам да вложиш в нея ще я наречем.

Кварталната градинка

Във века на консуматорската стихия сред младите Петър Сираков, едва тридесетгодишен, бе посветил свободното си време на своите съкварталци. Естествено не можеш да обичаш всичките си съграждани в един милионен град, но това, което той правеше за своя квартал, бе достатъчно един ден да кръстят с името му поне някоя от глухите улички. Вярно, той малко им досаждаше с енергията си, защото постоянно воюваше за нови придобивки и подобрения, събираше подписи, влачеше делегации по учреждения, пращаше критични дописки до вестниците, но в последна сметка кварталът винаги печелеше от битките му с бюрокрацията. И ако един ден, освен табелката „Образцов дом“ се въведяха и табелки за образцов квартал, пред неговия вход би трябвало да окачат първата.

Този вход обаче отне на Петър Сираков най-много време, създаде му най-големите грижи. Той представляваше едно странно сливане на два големи булеварда — дори трамвайните линии тук се сливаха в една — и на това място се образуваше голям площад с твърде необичайна форма, обграден от няколко сгради, които загрозяваха лицето на новия жилищен комплекс. Навярно тази форма на площада смущаваше и градостроитедите, та въпреки че застрояването на квартала бе приключило отдавна, площадът си стоеше неугледен, шумен и мръсен.

Петър Сираков успя с многомесечни разправии да издействува поне една градинка в отсамната му страна, пред двете входни улици за квартала. Заклещена между площада и уличките, тя също излезе деформирана — ни триъгълник, ни бъбрек, но все пак не стоеше зле на мястото си — с младата тревица, с двете цветни лехи, с пейките край единствената й алея. Пенсионерите и гимназистите от близкото училище посядваха на пейките, а целият поток от слизащи или отиващи към трамвая хора минаваше сега през нея. От това обаче се роди и един продължителен конфликт с паркостроителите, истинска война с изненади и коварства, която в края на краищата не бе спечелена от никоя от страните.

Кой знае по чия приумица паркостроителите не бяха направили алеята по целия диагонал на градинката, а я пречупваха в средата и я отвеждаха само към едната улица. Иначе тя би обслужвала и двете, защото те се кръстосваха точно в долния край на градинката. Естествено оня неубиваем инстинкт у хората, който ги кара да избират винаги най-краткия път, веднага отхвърли заобикалянето, колкото и малко да бе. Седмица след като градинката засия с цветята си, бе утъпкана вече и пряката пътечка през нея.

За да доказва нагледно правотата на искането си, Петър нарисува в няколко копия градинката. На скицата убедително се виждаше, че щом хората слизат от трамвайната спирка и влизат в нея, неминуемо ще продължават по прекъснатия диагонал, щат не щат, ще си направят с краката нужната им алея. Паркостроителите обаче отказваха да приемат, че са сгрешили, сигурно защото би трябвало да признаят подобни грешки в много още паркове на столицата. Градинарите дойдоха, прекопаха утъпканото, засяха го отново с трева и поставиха от двете му страни табелки: „Не газете тревата, тя е ваша!“

Хората сгазиха веднага своята трева заедно с табелките, защото градинката нямаше собствено осветление, а и булевардното осветление беше слабо. Градинарите като че ли нарочно изчакаха хубаво да се утъпче новата пътека, дойдоха, прекопаха я, засяха я и опънаха на мястото на минаването между ниски колчета два реда тел. Сега минувачите, устремили се по навик нататък, вечер неизбежно се спъваха в тела и се просваха по корем в меката пръст на прекопаното. Кварталното бюро за химическо чистене, ново още, бързо се сдоби с клиентела. Но и това не трая повече от десетина дни, защото от честите спъвания колчетата полегнаха и хилядите подметки натъпкаха тела в земята. Близо два месеца кварталци минаваха необезпокоявани по своята си алея, докато една нощ, като притаено в засада зло куче, за краката ги захапа един черен бодлив тел, който пък съвсем не се виждаше в мрака. Имаше скъсани крачоли и чорапогащи, много наранявания с опасност от инфекция и тревоги за тетанус.

През цялото това време Петър Сираков, със скицата в ръка, утъпкваше пък мокетите в учрежденията. Той беше от онези упорити в търсенето на справедливостта, възторжени и безкористни хора, чийто образ така жадуваме да срещнем в съвременната ни литература, но когото, дявол знае защо, в живота обикновено срещаме ако не с насмешка или подозрение, най-малкото с досада. Понеже в учрежденията го познаваха, вече се мръщеха още при самата му поява.

— Какво пък искаш сега? Няма само с вашия квартал да се разправяме. — И го отпращаха със: — Стига си ни занимавал с глупости!

А Петър никога не би искал нищо незаконно или нещо излишно. И сега той им доказваше устно и в изложенията си, че битката, която водят градинарите с краката на хората, струва повече от десетте метра асфалт, който трябва да се положат на утъпканата от съкварталците му пътека. Какво лошо имаше в това да се отговори на потребностите на хората?

— Лошо е! — викна му началникът на паркоустройствения отдел. — Не можем ние да отстъпваме пред стихията. Ще минават оттам, където им казваме. Хората трябва да се приучат към красотата…

— Но каква красота има в тая пречупена алея — опита се да възрази Сираков. — Защо трябва да излиза наляво? По каква логика?

— Дизайнът си има своята логика! Или вие даже не сте чували тази дума.

Петър Сираков беше културен човек, но също умееше да вика:

— Знам. Не сте го измислили вие. Идете в Копривщица, идете в етнографския музей и ще го видите! А вие само лапнахте тая идиотска дума и съвсем се побъркахте. Те това е вашият дизайн — завъртя той пепелника върху бюрото на началника. — Ни цигарата си можеш да оставиш на него, ни да я угасиш без да посипеш масата с пепел! Но аз няма да го оставя така!…