идея — той продължи безплатно да поправя прахосмукачките и телевизорите на съседите си. Защото цялата планета вече бе обхваната от движението „Направи си сам“ и стана окончателно невъзможно за хората да си намерят човек, който да им отстранява повредите.
* * * Е, казвам аз на компютъра, след тези две новели май че не остана нещо, с което да не си се подиграл. Явно, така са те конструирали, но аз не обичам присмехулниците, защото винаги поставят себе си над другите. Общо взето, разбрах и възможностите ти — съвсем не са бляскави, драги, за което, разбира се, ти не си виновен. Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:
До вчера беше „куче влачи…“ променя се светът обаче. Ще бъде другояче утре: Куче влачи компютри. Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…
Изчаквам секунда-две дали няма да ми възрази. Ще ми се да чуя още веднъж тоя скрит в машината чаровен алт — изглежда, въпреки всичко бе ми станал близък. Въображението ми дори му приписва една трагична затаеност, но какво ли не си съчинява смутеното въображение! Компютърът мълчи, само очите му ме гледат с равното си очакване и аз добавям:
— Не ти се сърдя. Дано друг някой повече ти се зарадва. Впрочем нали според проспекта — в което аз силно се съмнявам — ти трябва вече да си откопирал моя начин на мислене и изразяване, какво ще прави следващият ти собственик с него? Или ще заличат тази ти програма? Да, мили мой, ето че и ти придобиваш така някаква своя съдба, ставаш, бих казал, една тема, която не е безинтересна. Човекът в подобни случаи би написал нещо автобиографично. А ти? Интересно, ти способен ли си всъщност да разкажеш нещо такова?…
— Моля, съобщете ми подробно биографията си — изненадва ме насред разсъжденията ми коварната муза с мургавата гушка.
— Защо моята? Аз тебе питам, можеш ли да разкажеш нещо за себе си!
— Вие сте аз — заявява ми компютърната муза, все така топло и влюбено.
Да, програмирана е да казва същото, което пише и в проспекта, но на мен ми се сторва, че тя иска да ми внуши, че сме неразделими, та да не я връщам.
— Нека не пресилваме нещата! Първо, аз все пак не съм компютър, нали? Второ, гласът ми не е женски, и трето…
Третото потъна в гънките на мозъка ми, като гущерче се шмугна някъде, преди да бях докоснал дори опашката му. Насилих се обаче да измисля някакво „трето“, защото мразя недоизказванията.
— Третото… третото впрочем е в твоя защита. Когато един писател разказва нещо автобиографично, той неизбежно попада в плен на преструвките, колкото и да му се ще да бъде откровен; кокетничи, гъделичка суетата си ту от едната страна на слабините й, ту от другата, а читателят пък гълта всичко това с готовност, защото обича клюките. Мисля, че един компютър не би трябвало да е в състояние да лъже или да кокетничи.
То е все едно прахосмукачката ми само да се преструва, че обира боклука от пода или пък за по-ефектно вместо с хобота, да се опита да смуче праха със задния си отвор, откъдето излиза филтрираният въздух. Смешно, нали? А повечето автобиографии май точно това правят: преструват се, че събират нещо от своя живот и кокетно духат прах в очите на читателя. Така че, ако искаш все пак, за последно, да ми съчиниш нещо автобиографично, моля те, постъпвай честно, както постъпва всяка машина — или си върши работата, за която е създадена, или отива на ремонт.
— Идея, тема… — меко ми напомня гласът, а очите на бухала сякаш ме умоляват: не ме мъчи повече с такива бръщолевения!
Провокационното ми хрумване за нещо биографично е разбудило обаче в мен хазартния нагон, а готовността на компютъра допълнително ме подвежда.
— Щом настояваш… Само че, мила електронна музо, ако взема да ти разказвам наистина честно, без подбор и спекулативни акценти, биографията си, ще са ми нужни точно толкова дни и часове, колкото съм живял на тоя свят, нали така? После… идея искаш! Каква определена идея може да има в която и да е автобиография? Един от старите колеги, името му сигурно лежи в паметния ти блок, Стефан Цвайг се казва, е изрекъл нещо, което доста затруднява нещата. „Никоя идея не представлява цялата истина — казва той. — Но всеки отделен човек е една цяла истина.“ Какво мислиш за това, а?
— Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение — неочаквано многословно ми отвръща компютърът. — Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието.
Прихвам:
— Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е. То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността — поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика.
Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо. Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:
— Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов!
Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер — той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, — аз сам се запитах: „Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“ И, да си призная, стана ми доста страшновато, докато навъртах цифра след цифра, все по-бавно, защото никак не можех да си представя как ще реагирам…
— Та това именно те и питам, премъдри бухале. Твоят съчиняващ автомат може ли да разиграе такава сцена? Мен ме остави, аз само за пример ти давам тази история, можеш ли ти да се изправиш така срещу себе си?
Питах го за нещо непосилно дори за най-интелигентния човек, а за машина пък съвсем абсурдно, но бях любопитен какво ще ми отвърне тоя все още вълнуващо ме хубав глас. Вместо отговор обаче очите на бухала се обагриха в засрамено червено. Щях и да възтържествувам: Ааа, засрами ли се най-сетне! — ако не бях осъзнал, че той автоматично бе превключил от приема на информация към производство. И замрях в недоумението си, защото нито конкретна тема бях му дал, нито някакво подобие на онова, което се нарича художествена идея, можеше да се изведе от досегашните ми приказки! А печатащото устройство тихичко затрака в привичния си ритъм и скоро в кошчето падна първата страница. Естествено бе — както за повече драматизъм се изразяват писателите — да я грабна веднага с разтреперани пръсти, за да видя какво ще ми разкаже един компютър за себе си.
