Ограбената истина
На А. Н. Стругатски
Изправих се и веднага усетих анасоновата мекота на мастиката в коленете си. Десетилетия не бях вкусвал това коварно питие, но Аркадий Натанович много го хареса — предложих му го като нещо по- екзотично още в първия ден на пребиваването му в София, а след втората чаша го приех и аз. Карл се наливаше пък с кока-кола, защото на улицата чакаше колата му, с която бе дошъл чак от Москва. И се заканваше вечерта да навакса загубеното. Казах:
— Извинете, трябва да се обадя в редакцията.
Мастиката бе омекотила и произношението ми. Стори ми се, че го произнесох като истински русин и ми стана още по-приятно, макар тази градация като че ли да не бе възможна — не помня откога не бях прекарвал толкова приятни часове, както сега с тези двама умни и остроумни мъже.
— Аркадий Натанович — рекох, — ще поръчам пътьом за нас още една кана мастика, а за Карл трийсет коли.
— Трябва да й измислим друго име, нещо фантастично — каза Аркадий Натанович.
Когато вчера му предложих да опита мастиката, той настръхна. Оказа се, че в Русия наричали със същата дума някакво средство за чистене на паркет. От това недоразумение тръгна един забавен философски и филогически разговор, какъвто Аркадий Натанович умееше бляскаво да води, но който самата мастика после изтри от съзнанието ми като същински разтворител.
— За минутка — доизвиних се аз още веднъж, че ще ги оставя сами.
— Любен — подхвърли тогава Аркадий Натанович, вече зад гърба ми. — Представете си, че като позвъните сега в редакцията, се обади не някой друг, а… Любен Дилов!
— Това е тема! Добре!
Одобрих я повече от любезност, защото срещата със себе си е доста банализирана тема във фантастиката, па и в цялата литература.
— Напишете такъв разказ! — рече той, сякаш ми я подаряваше.
— Може и да напиша — отвърнах му, — но още не съм сигурен дали като избера номера, няма да чуя гласа на Аркадий Натанович Стругацки.
Карл шумно се изсмя, а на Стругацки репликата ми като че ли се стори двусмислена, затова добавих:
— Мисля, че ще е не по-малко фантастично, а освен това предпочитам да разговарям с вас, отколкото със себе си. Отдавна съм си омръзнал.
— Любен — рече Карл. — Една молба от името на неговите приятели и почитатели! Накарайте двойника му да пие по-малко. И сърцето му не е добре, и нервите…
— Бъдете спокоен — отвърнах. — Аз владея отлично моралния патос на фантастиката.
И се отправих към телефона с пияното самочувствие, че въпреки многото мастика още се държа на висотата на разговора, който ми предложиха тези чудесни наши гости.
Все така самодоволно извъртях и собствения си номер в редакцията, защото номерът на главния бе се замъглил в паметта ми, както мастиката, когато й сипеш вода — щях да се похваля с кого съм! Моят номер обслужва и канцеларията ни, а слушалката вдигаше, старателно първа, новата ни секретарка.
— Еленка — казах й, — моля ви, предайте на главния, че аз ще се забавя, а може и изобщо да не дойда. Със съветски гости съм, с Аркадий Стругацки.
Вместо да възкликне завистливо — знаех, че обича тези автори, тя пак възкликна, но някак озадачено:
— Откъде се обаждате, другарю Дилов?
— В клуба на журналистите сме.
— Но аз… аз току-що ви оставих кафето!
— Дайте го на другиго.
— Но аз преди малко, другарю Дилов. И главният беше там, вие заедно…
Реших, че не съм чул добре.
— Какво искате да кажете? Елена, аз още не съм идвал в редакцията.
— Но другарю Дилов, вие бяхте там! И кафето… Момент, момент!
Слушалката се отдалечи от устата й, чух разни стържещи шумове, изглежда отваряха вратата. После Елена каза в друга посока, та го чух приглушено и дрезгаво:
— Другарю Дилов, тук някой… Не мога да разбера, изглежда шега си прави…
С мен ли — запита глас, който навярно не допускаше, че може да се правят шеги с него. — Ало, кое е?
Това беше отправено към мен и аз върнах въпроса:
— С кого говоря?
— Дилов — рече онзи кратко.
Едва не избухнах в смях — мастиката си вършеше работата!
— Убеден ли сте, че сте Дилов? Самият Любен Дилов?
— Е, това е вече философски въпрос. С кого говоря?
Изрече второто точно така, както бях го казал преди секунда и аз — същата любезна досада и… същият глас! Като чест сътрудник на радиото, познавам гласа си. Нима бях толкова пиян? Не, не бях! Значи… Стругацки!
— Добър ден, другарю Дилов — рекох. — Извинете, че аз така, но като фантаст сигурно ще ме разберете. Аз съм горещ ваш почитател и ще бъда щастлив, ако ми отделите няколко минути за един разговор.
Казах го неестествено гладко и се побоях да не му е прозвучало като подигравка — каквото си и беше. Той обаче не го схвана така, замънка по други, познати ми причини:
— Благодаря, само че аз…
Побързах да го успокоя:
— Няма да ви нося ръкописи. Аз не пиша, тоест може би ще напиша нещо за вас.
Това подействува.
— Щом толкова желаете… понеже не виждам друго време, а след час ще бъда по-свободен. Знаете ли къде е редакцията?
Знаех я. Извиних му се, че ще му отнема от скъпоценното време — накратко, измъкнах се с достойнство от положението и ухилен се върнах на масата.
— Аркадий Натанович — рекох, — вие не само умеете да правите хубава фантастика, вие, както пишат нашите вестници, умеете и да я претворите в живота.
Той сполучливо се престори, че не разбира намека ми.
— Поздравявам ви — допълних. — Наистина се обади Любен Дилов!
— Така ли? — засмя се той. — И какво си казахте?
— Човек трябва да бъде любезен със себе си. Но кога успяхте да организирате тоя номер? Това вече на илюзионизъм намирисва.
Той умееше и сполучливо да недоумява.
— Любен, не съм организирвал нищо. Аз просто така, подхвърлих ви една тема.
— Именно! А настоявате и да я изиграя, така ли?
Не познавах още характера му, видя ми се сприхав и готов да се обиди — сякаш аз му правех номера, не той на мен.
— Любен, аз ви казвам, че наистина…
Карл обръщаше глава ту към мен, ту към него, но като че ли се боеше да се намеси с привичните си шеги.
— Аркадий Натанович, и аз сериозно ви казвам, че се обади човек, който се представи за Любен Дилов. Не се шегувам. Затова така…
