Стругацки се вдигна иззад масата — много по-твърдо и решително от мен, въпреки че бе изпил два пъти човече мастика.
— Заведете ме ни телефона!
Едва вчера се запознахме лично и сигурно искаше да не разваля зародилото се колегиално приятелство.
Мълчаливо прекосихме салона, мълчаливо извъртях номера и веднага му подадох слушалката. Чух гласа на Елена, Стругацки каза отчетливо на руски:
— Моля ви, свържете ме с другаря Любен Дилов.
Елена нищо не отвърна. Следователно, въпреки съобщението ми, че не ще дойда на работа, натискаше копчето на звънеца за моята стая. Палецът й сякаш затъкна дихателната ми тръба. След още секунда слушалката изпука, другата бе вече вдигната. Стругацки запита:
— Другарят Дилов?
Отговориха му утвърдително, защото той доста смаяно се взря през очилата си в мен. Каза:
— Тук е Стругацки, Аркадий…
Оттатък възкликнаха нещо.
— От вчера съм в България — каза Стругацки. — Много ми е говорено за вас…
Шумно го прекъснаха — колко щастливи ще бъдат да се запознаят най-после и лично с него, кога биха могли да се срещнат и така нататък. Това засили смущението на госта. Този път и очилата не скриха подозрението и безпокойството му: какво са решили тия българи да правят? А този какъв ли е, дето снощи ми го представиха за Любен Дилов и днеска цял ден ме пои с мастика и дръзки приказки?… Отговори уклончиво:
— Видите ли, още не знам програмата си. Исках просто да се уверя, че сте в София, дадоха ми телефонния ви номер и… Нека утре ви се обадя по същото време… — Добави, че много щял да се радва, но не ми прозвуча никак радостно.
Изсипаха в ухото му още един порой омешани руски и български думи. Стругацки благодари сдържано и настоя утре да се доуточнят. Сбогува се, бавно постави слушалката, после се обърна с цяло лице към мен и смръщено ме изгледа — толкова дълго, че се почувствувах виновен.
— Любен, аз не знам какво да мисля. Кой в края на краищата е Дилов? Вярно, гласът му настина прилича на вашия, но…
— Аз също не знам какво да мисля, Аркадий Натанович. Ако не е шега някаква, прилича на мастика, пардон, на мистика!
Стругацки се поусмихна, решил от грешката ми, че все пак ще е нещо безобидно, не мошеничество.
— Знаете ли, Любен, ние с Карл ще останем при мастиката, а вие идете при мистиката да я оправите. Ще ви чакаме тука.
Рече го шеговито, но си беше чисто изпъждане.
Аз пошушнах на сервитьора, че сметката ще платя когато се върна, и се отправих към редакцията, която беше — този път — проклето близо. Нямах време да поразсъждавам върху случая от никаква що-годе логична посока и реших поне да приема нещата по-весело, каквито и да се окажат. Повече ме тревожеше само конфузията със Стругацки.
В полутъмния коридор откъм тоалетната ми пресече пътя техническият редактор.
— Здрасти — рече ми. — Говорих с бояджията. Може в петък след работа, ако искаш.
Колата ми имаше нужда от пребоядисване. Благодарих му за услугата и влязох в стаята си, без да почукам, забравил, че очаквах да видя там оня, който се представяше по телефона за мен.
Той действително седеше на стола ми. Поколеба се дали да стане, но доброто му възпитание все пак го изправи.
— Заповядайте.
Бях забравил и да поздравя. Сега изведнъж останах и без сила да направя крачките към посочения ми стол.
— Да не би вие одеве…
— Да — отвърнах, — аз се обадих.
Той повтори своето „заповядайте“ и заприбира някакви ръкописи в чекмеджето, сякаш се боеше, че ще му ги отнема.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Носеше стария ми светлосин костюм, а аз бях се облякъл заради гостите по-артистично — с черно- кадифеното сако и пепитения панталон. Костюмът му повече приличаше на моя, отколкото той самият на мен, но нали твърдят, че човек най-слабо познавал себе си.
— Значи… вие сте Любен Дилов? — рекох.
Той се усмихна с една мешавина от ирония и кокетство.
— Не отговарям ли на вашите представи?
В четвъртвековния ми редакторски стаж при мен бяха идвали всякакви графомани или вманиачени почитатели на фантастиката и неведнъж бяха започвали по същия начин. Точно така бях им отвръщал и аз — почти в стереотип. Седнах насреща му, а той веднага протегна към мен моята марка цигари. В жеста му имаше смут или чувство за вина; аз не черпех непознатите си посетители, преди да съм разбрал за какво са дошли. Надвесих се да запаля цигарата от поднесения ми огън и тогава съзрях под дясната му челюст същия белег, който имах и аз. Това вече истински ме потресе, та дълго седях и отбягвах въпроса в очите му. Той се размърда неловко, устните му направиха една сладникава гримаса, която бях виждал у баща си, а жена ми ми натякваше, че с остаряването съм почнал да я правя и аз.
— За какво ще си говорим?
Едва не избухнах заради тая гримаса.
— Има за какво! Нищо нередно ли не виждате?
— Кое е нередното — кротко ме възпря той. — Вие искахме да разговаряте с мен, щели сте нещо да пишете…
Това ми подсказа някаква форма на поведение. Не можех в края на краищата веднага да вдигна скандал и да събера редакцията да решава кой от двама ни е Любен Дилов. Трябваше по-напред да разбера какво и как е станало.
— Не ви ли се струва, че доста си приличаме?
Той ме огледа предпазливо.
— Аз имам същия костюм. Тия кадифени сака наводниха пазара. Знаете нашата конфекция…
— Панталонът ми е поръчка — прекъснах го с нарастваща заядливост, макар да си помислих, че когато човек е неподготвен и внезапно се изправи пред огледалото, и себе си не може да познае веднага.
— И аз ших моя, но модата уеднаквява вкусовете.
— Да беше само в сакото работата… Сложете си очилата, другарю Дилов, не се стеснявайте, за нашата възраст това е нормално.
— Забравил съм ги, но и така ви виждам добре. Какво друго трябва да видя?
— Аз също се казвам Любен Дилов.
Той бързо захапа цигарата си, но не успя да скрие колко неприятно му стана.
— Пък аз си мислех, че името ми е уникално! Изобщо всеки си се смята за неповторим — усмихна се той с галантна самоирония. — Е, чак такава беда не е. Ако сте решили обаче да пишете, ще трябва да го промените или да си измислите псевдоним.
— Отгде накъде? — наежих се аз отново.
— Да не ни бъркат. Професионалната етика го изисква.
— А защо вие не смените своето?
Той явно притежаваше моя запас от търпение и великодушие.
— За мен е късно. Много книги съм издал, известен съм с него.
— Но Любен Дилов съм аз! — все пак не издържаха нервите ми.
— Не оспорвам името ви. Само правото да се подписвате с него в публикации.
— А бихте ли ми казали какво изобщо правите тука?
Той продължително всмукна от цигарата си, пусна бавно дима, погледна през прозореца, сякаш ми даваше време да се опомня. Рече вразумително — изглежда, бе му изгодно да ме обяви за луд:
