— Вижте, не бих желал да водим такъв разговор и с този тон. Ако имате нещо да ми казвате, моля! Но…
Телефонът звънна кратко и той грабна слушалката, изпреварвайки канцеларията. Така прекъсна изричането на заплахата. Ако и по характер приличаше на мен, би трябвало да не умее да заплашва.
Женският глас, който му заговори в скорострелен речитатив, също ми се стори познат. Той го прекъсна:
— Извинявай, от къщи ли се обаждаш? Ако не е бърза, нека да ти позвъня след няколко минути, в момента съм зает.
Оттатък послушно затвориха. Една тиха паника пропълзя по гърба ми. Нима това беше жена ми? И дори не попита с кого говори!
Очите на този, който толкова сполучливо се представяше за мен, ме загледаха с боязливо преценяване. Рекох му:
— Няма да ви отнема много време. Само да изгладим недоразумението.
Той обаче поиска още да го съкрати, рече хладно и твърдо:
— Не виждам тук някакво недоразумение. А за името… Аз мога и по съдебен път да ви забраня да се подписвате с него.
Не познавам законите, но тази му увереност пак ме смути.
— Е, чак до съдилищата няма да стигаме. Исках просто да разбера някои неща.
— Моля! — рече той.
Аз бавно смачках цигарата в пепелника, съобразявайки какъв да бъде следващият ми въпрос, но не успях да го измисля, защото се почука. Влезе Елена постъписа се на прага — тя все още е много стеснителна, а навярно такава си е и породата й. Държеше коректурите и макета на броя.
— Извинете, аз…
— Кажете, Елена — рече той и аз познах, че съвсем по същия начин я посрещах, когато влизаше при мен.
Тя ме погледна и леко се изчерви, обръщайки се към него.
— Броят, другарю Дилов. Казаха ми, че вие сте дежурен. Ще имате ли днес възможност, защото бързат…
— Дайте, ще го взема в къщи.
Тя пристъпи към бюрото му. Той весело я спря:
— Елена, приличаме ли си с този другар?
Тя отново ме погледна с мълнийната беглост на срамежливите.
— Брат ли ви е, другарю Дилов?
— Не, но може би… Някога се говореше, че съществували астрологически близнаци. Според вас кой от двама ни е Любен Дилов?
Тя се изчерви още по-интензивно.
— Но, другарю Дилов!…
— Простете, шегувам се — засмя се той и тя почти избяга от стаята.
Дори за частица от секундата не бе се усъмнила, че той именно е редакторът Дилов — нито когато влезе и се насочи към него, нито по време на разговора! Дали защото той седеше зад бюрото, а не аз, или с мен бе станало нещо непонятно и ужасно. А то се потвърди още веднъж, почти веднага. Главният подаде глава през полуоткрехнатата врата и без да спре изобщо погледа си на мен, каза:
— Дилов, моля те, одеве забравих… Не е бързо, но като се освободиш, отбий се за минутка при мен.
Онзи зина ухилено — сигурно и него щеше да запита кой от двама ни е Любен Дилов, но главният бе вече затворил след себе си. Той също е твърде деликатен човек.
— Е — поканиха ме, палейки тържествено втора цигара.
Аз съм с доста забавени реакции — със закъснение се радвам, със закъснение идват душевните ми болки, плаша се, когато страшното вече е отминало. Чудя се как станах на времето сравнително бързо и сравнително добър шофьор. И сега още нямаше в мен някакво осъзнато или емоционално отношение към случващото се.
— Споменахте астрологическите близнаци, вярвате ли в астрологията?
— Не — отвърна той категорично.
— И никак не се учудвате на приликата ни? Никак не се съмнявате, че може би не вие сте Любен Дилов?
Той ми откри късче от своята самовлюбеност — не беше повече от допустимата за възпитания човек.
— Имам един роман, „Парадоксът на огледалото“, там си правя някои шеги с тоя проблем.
Би трябвало да изкрещя: „Това е мой роман!“, защото много държах на тази си книга, а аз едва промълвих:
— В една книга лесно се правят такива шеги, но когато така в действителност…
Той бе се отпуснал вече върху трона на своето тържество. Произнесе с опитна риторика:
— Който не очаква неочакваното, той никога не ще се срещне с неочакваното.
— Хераклит! — изобличих го аз импулсивно и сякаш поразклатих трона му.
— О, вие го знаете! Пък аз наскоро го прочетох някъде и мислех, че никой в България…
— В новата западногерманска енциклопедия на фантастиката — вече съзнателно атакувах аз.
— Да, да! Значи вие знаете немски! Имате ли я?
— Разберете — извиках, — аз съм Любен Дилов! Или вие сте аз, или обратното, или…
Той ме прекъсна:
— Вижте, аз съм професионален фантаст, а никой не вярва по-малко във фантастичното от сериозния писател. Иначе не би могъл и да борави с него, както трябва. Но идеята ви е интересна, напишете един разказ, ако излезе добър, ще ви помогна да го отпечатате.
Сякаш бяха си плюли със Стругацки в устата! Но аз пак изтръпнах. Първо, заради вярването и неверието — то си беше чисто мое съждение. Мое беше и смазващото ме сега великодушие, защото той изрече предложението си без всякаква насмешка. Опитах се да заложа повторно същия капан.
— Никоя идея не е цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина.
— Стефан Цвайг — реагира той, както аз одеве с Хераклит и веднага ме изгледа обезпокоено. — И това ли знаете? Май че още не е излизало на български, а аз едва онзи ден…
— В един непубликуван превод на моята дъщеря.
— Искате да кажете — на моята!
— Не, на моята! Тя се казва Маргарита и е родена в родилния дом на ул. „Шейново“, на осми февруари…
Той рязко се изправи и тръгна из стаята — тронът под него бе се разлюлял твърде силно.
— Не разбирам играта, която играете с мен. Може би все пак ще ми обясните най-после…
Продължих нападението си:
— Нямате ли чувството, че сънувате нещо абсурдно?
— Не. Пък и още не виждам нищо абсурдно.
— Преди малко цитирахме Цвайг — всеки човек бил една цяла истина. Не мислите ли, че човекът би могъл да бъде ограбен и като истина?
— Сигурно. Толкова ограбени истини щъкат по света! А писателят пък се самоограбва с всяка своя книга.
Отговорът ми се хареса — това бях аз!
— Извинете — погледна той часовника си. — Разговорът ни става интересен, но аз имам едно-две обаждания… — Не показах намерение да напускам и като разбра това, добави: — Не ми пречите.
Наведе се над телефона, а аз проточих шия.
— Шейсет и две, осемнайсет, четиридесет и девет ли въртите?
Той още не бе извъртял целия номер, кимна объркано.
— Телепат ли сте?
Аз се хилех, но там, в Лозенец, някой се провикна тихичко „ало“ и смехът ми секна. Всъщност над кого
