тържествувах? Жена ми с него говореше, не с мен!
Той й съобщи, че е възможно утре вечерта да имат гости. Стругацки щял да й доведе, да да, лично му се обадил, знаел за него… А хвалейки се, поиска да види как ще реагирам на високото внимание, което му е било оказано. Аз пак не реагирах, унесен в съзерцанието на този свой повече от идиотски сън.
— Имам — отвърна той в отговор на някакво запитване. — Взех сутринта от новелата. Ако не намеря хубаво месо, може на ресторант да ги заведем, пък после у нас. Е, хайде…
Стори ми се, че щеше да добави нещо привично мило, нещо в стила на оная непогубена и в мен през десетилетията нежност към жена ми, но го досрамя. По дяволите, всичко ли мое бе вече така ограбил? Че и парите ми дори! Хонорара от новелата не смогнах да взема сутринта, а докато съм разхождал гостите си из София, той, подлецът, бе свършил и тая работа…
Исках вече да се разгневя, но нещо в мен сякаш постепенно му даваше право — сигурно защото винаги съм бил склонен към примирение, към изтърпяване и самоунижение. Почти никога и в нищо не съм умеел да водя борба. А този пред мен сякаш беше друг — самоуверен, макар и не натрапливо, изглежда знаеше да се самосъхранява, излъчваше и достойнство, което би възпряло всекиго, който понечи да го обиди. Пък и хубав мъж беше, за годините си доста запазен! Но защо аз вече почти се приемах в неговия образ, а той още отказваше да познае себе си в мен? Кой от двама ни не беше готов да посрещне невероятното? Или постът, който заемаме, и общественото ни положение ограбваха най-напред очите ни?
Чел съм множество подобни ситуации в така наречената научна фантастика, но там това винаги са или шизофренични раздвоения на личността, или огледално еднакви образи — всеки знае какво ще запита другият, всеки знае и отговора, или пък двойници някакви от паралелни на нас светове и други подобни глупости. Този тук беше различен от мен и ако аз като че ли го приемах за себе си, то бе, защото вероятно ми се харесваше така да изглеждам. А такова положение можеше вече да ме вбеси.
— Още една минутка! — рече ми той с повечко стеснителност.
Нямаше нужда да протягам шия, за да се досетя кой ще е вторият номер, но се въздържах да го обърквам отново със знаенето си.
— Ваше величество… — постигна той една възхитителна дозировка от шега, милувка и принудена деловитост в познатото ми обръщение. — Извинявай, че чак сега се обаждам. Не, има хора при мен. Не знам обаче кога по-късно… Стругацки ми е на гости. Да, самият Стругацки, Аркадий! — Пак се извърна към мен, вече с неловкостта, че се хвали втори път. Трогателен беше! — Ще направя всичко възможно, но засега не му знам програмата, което ще рече, че не знам и моята. Много те моля… Добре, мило. Чоколом! — завърши той, както понякога завършвах и аз, без да съм сигурен дали унгарците наистина така произнасят „целувам те“.
Не улучи веднага вилката на телефона, защото гледаше към мен с несъзнателната молба за мъжко съучастничество, дооправи я грижливо. Ето че бе успял да говори пред мен и с момичето ми! Какво повече можех да сторя — да вдигна телефона й и да се развикам: Това ли ти е любовта, мило, не усети ли поне сърцето ти, че не разговаряш с този, когото уж толкова обичаш?…
Той седна в редакторския си трон с облекчението на човек, сполучливо уредил делата си. Посегна отново за цигара, а аз вече два пъти напразно пребърквах джобовете си — кутията ми бе останала на масата в клуба. Рекох, за да му намекна, че би могъл да ме почерпи:
— Много пушите, другарю Дилов.
— Много — въздъхна той искрено и веднага премина към елегантната си самоирония. — Има една стара циганска песен: „С лъжата храним децата, с тютюна тровим гайлето.“
Наистина беше великолепен!
— Бях я забравил. Става за писателски девиз, нали?
Той весело се съгласи — сега май и аз му се харесах, поне като събеседник, но то ме дораздразни. В края на краищата, ако аз действително съм той, можех да му кажа и съвсем други неща!
— Много пушите, другарю Дилов — повторих. — А имате десен бедрен блок на сърцето, и ляв хеми блок имате, подозират отгоре на всичко, че и някое кръвоносно съдче може да е запушено.
Той вече истински се облещи насреща ми и аз предвкусих собственото си тържество.
— Дайте ми една цигара де! Толкова стиснат аз не съм.
Той стреснато ми поднесе кутията си и чак при огъня рече „прощавайте“.
— Освен това — изфъфлих аз с цигарата в устата, докато я разпалвах с усилено смучене, защото беше влажна. — Освен това яко се преуморявате при това момиче, с което говорихте сега. А не го обичате, нали? Просто гъделичкате с него суетата си на остаряващ мъж!
Дадох му възможност да избухне — много ми се щете да го видя разгневен, но той ме подкани с фалшива ирония — леле колко гадна беше тая му усмивка!
— Говорете, говорете! Не е вярно, но е интересно за слушане.
— Отлично знаете, че е така. Отлично знаете и къде лежеше истинското ви щастие, което сам погубихте! Да ви кажа ли и как?
— Всеки има в живота си нещо, което сам е погубил — повтори той тъжния си опит да се защити. — Но едва ли съществува човек, който да знае къде лежи онова, което нарекохте истинско щастие. Аз не се смятам за нещастен, а това е по-важното, нали?
Изведнъж ми стана жал за него. Или… може би за себе си? Всичко, което се канех още да му кажа, улучваше и мен. Това рязко притъпи атаката ми.
— Впрочем имате ли бенка на гърба, в средата на гръбнака?
— Отгде да знам — смая се той. — Не мога да си видя гърба.
— Пък аз имах някога едно момиче… То ми каза, че съм имал такава бенка и обичаше да я целува.
За повече доказателственост посочих мястото на гърба си. Беше доста просташко от моя страна.
Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?
— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.
— Казах ви името си. Да продължавам ли или…
Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.
— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…
— Не е от страх. Вие никога ли не сте правили разумни компромиси?
Предпочетох да не го чуя, макар че тази тактика е доста непочтена.
— … И ще се напиете после, и ще натискате някоя своя почитателка, за да видят и там хората какъв бляскав мъж сте…
Той пошушна в закъсняла и още по-жалка самозащита пред първите ми обвинения, които аз бях вече забравил:
— Аз обичам жена си. И децата си обичам…
— Вярно е — засмях се аз. — Но пак ще го направите, и ще продължите да го правите, защото сте един среден еротоман, както ви нарече оня ваш приятел, уж на шега, а вие не намерихте мъжество и на него да се обидите.
— Защото не съм такъв — рече той.
— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…
— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.
Изненадах се откъде намери силици за възражението.
— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.
