Бях преболедувал вече това страдание.
— Не идват старите икарци. Моето поколение ме търси. И е напълно естествено да идват при вас, учителю. Вие ги познавате още от тръгването им от Земята, с вас са свикнали, на вас се доверяват.
— При Редстър също ходят. Но те чувствуват, че не ги обичате и знаят, че без обич няма разбиране. Защо не ги обичате, Зенон?
— Кой кого обича на Икар, учителю?
Казах го по-горестно, отколкото позволяваше гордостта ми, и се засрамих. Той вдигна погледа си над мен, а гънките около устата му се отпуснаха, навярно от същата мъка, която бе ме накарала да напусна родителите си. Каза съвсем тихо:
— Знам, че страдате от това, но не сте прав. Ето, аз например… ви обичам.
Такава откровеност не можеше да не сломи вътрешната ми съпротива, но не можех и да не реагирам според нрава си. Избухнах като оскърбено дете:
— Трудно ги понасям, учителю! Разберете го вие, защото аз не мога! Органически са ми противни тия еднакво силни, еднакво красиви, еднакво умни, еднакво талантливи, еднакво горди и надменни, и затворени в себе си, и егоистични, и солидарни в своята затвореност… Не, вие сте прав, те не са хора, те са машини! Мразя машините, това е!
Той много тъжно се усмихваше.
— Не са машини, Зенон. Вие…
Но аз още не бях изплакал целия си гняв:
— Винаги са ме отблъсквали. Още когато почнах да уча историята на човечеството, още тогава реших, че земните жители не са такива, че тия са някакви съвсем други. Заприличаха ми на ония жестоки завоеватели, дето са изтребили древните маи и инките, на конквистадорите ми приличаха, виждах ги като тях самотни и тръпнещи от ужаса, че всеки миг могат да бъдат убити от тия, които са поробили, че може да не се завърнат със заграбените богатства. А сега виждам, че и конквистадори не са, сигурно са тръгнали като такива, но са видели, че няма какво да се поробва и няма никакви богатства за заграбване, и че те са ограбените. И само едната гордост им е останала, гордостта на тия стари, обеднели испански благородници… Знаете ли, аз вярвам на символните съвпадения. Не е случайно, че сте избрали именно астероида Хидалго за експедицията. Никакви икарци не са те, а хидалговци, бедни и жалки хидалговци, които само за миналото си тъгуват, за земята си. Аз така си ги и наричам: хидалговци.
— Ето че сте стигнали до една истина за тях — каза моят учител. — Но защо не отидохте и по-нататък?
Това, че той ми даваше право на такива мисли за поколението, към което сам принадлежеше, ме обезоръжи. Потърсих чашата си и се учудих, че не я намерих на подставката. Не съм ставал от мястото си, кога съм я оставил на работния му пулт — наистина съм прекалено невъзпитан! Отидох да я махна оттам и за да прикрия смущението си, смутолевих:
— Ще си налея още малко — след което вече имах на разположение минутката прости и успокояващи физически действия. Отворих нишата на стената, поставих чашата си под крана, набрах номера на плодовия сок, почаках я да се напълни, да капне и последната капка от крана.
Терин също ме чакаше и сигурно се готвеше да ми каже какво е онова „по-нататък“, което в същност никак не ме интересуваше.
— Не съм допускал, че ще се получи такава страхотна разлика между нас и децата ни — започна той повече на себе си, когато най-после се обърнах към него с чаша пред устните. — Някои от децата представляват направо мутационен скок…
— Аз съм грозен, уродлив, бездарен… сигурно просто им завиждам — вметнах аз в порядъка на самокритиката, а той почти се изплаши.
— Но съвсем не исках това да кажа! Думата ми е, че ако вие сте роден на Икар, Зенон, вие просто сте роден, а те са… избрани. Ето от тази дума трябва да тръгнете, ако искате да ги разберете! Избрани, избраници! Вие не знаете какво е това, а то е нещо… ужасно! Направихме катастрофална грешка. Но аз не виждам и как е било възможно да не я направим. Тя е неизбежна. И все пак можеше да не бъде толкова голяма. Когато комплектувахме екипажа на Икар, ние опитахме и с критерия, по който винаги са се избирали екипажите за космическите кораби: силни духом, здрави тялом, талантливи в професията си, неконфликтни характери. Оказа се недостатъчен. Едно е да избираш десет, двайсет, петдесет души сред професионалните астронавти за някой космически кораб, който ще лети в строго определен срок от време, най-много до Проксима от Центавър — по-далече, знаете, човечеството не беше стигнало преди нас, — съвсем друго е да намериш хиляда души за експедиция със столетен път пред себе си. Напълно естествено и близко до ума беше да отгледаме една, ако може така да се каже, специална раса. Създадохме я чрез клонингови присадки от най-изтъкнатите земни гении във всички сфери, като допълнително сме ги подбирали. Те раснаха на самия Икар през заключителния етап от строителството му и през пробния период, бяха три пъти повече, за да можем да направим още една последна подборка, да си намерят и подходящия съпружески партньор…
Той се изправи от дивана и тръгна из стаята, като уморено влачеше крака по ромбоидните фигури на пода. Тънката риза падаше на свободни вълни от широките му, вече поприведени рамене и придаваше на тялото му отпуснатост, каквато не бях виждал у другите икарци, освен у баща си… Но… да! Нали той е участвувал в приемателната комисия, нали е от ония петдесет души, като баща ми, които не са специално създавани, които са повели тия хиляда младежи… те са сега по на петдесет и пет-шестдесет, а Терин и баща ми гонят осемдесетте? Държат се старците, едри са и силни са, и младолики, разликата трудно се забелязва във външността им, тя е повече духовна, но сега се усещаше и в тялото на моя учител. Виж, у първия координатор не се усещаше, и той е още от най-старите, а прилича на Алек по сила и мъжка хубост. Но те, астронавигаторите, са друга порода, която аз съвсем пък не обичам.
— Те са избраници, Зенон — говореше ми Терин, кръстосал ръце зад гърба си, но без поза, а с проникновение и болка. — Когато знаеш, че на десет милиона земни жители ти си единият, който е удостоен с честта да стане жител на Икар, и нещо повече: че специално си създаван, за да представляваш човечеството в Галактиката, неизбежно е да те обхване чувството, че си избраник. Бяха млади хора, здрави, самоуверени, а ние ги направихме и горди. Всеки един от тях е почти гений в своята област, но гений, откъснат от обслужващата го духовно човешка маса. Това неизбежно поражда трагедията на самотността. Към него трябва да се добави, че съвсем малки ги взехме от родителите им. Те имат нужда от своето страхотно самочувствие, което така ви дразни, за да понасят самотата си. Те са умни и послушно следват правилата за поведение, които им предписваме, но в техния колективизъм няма емоционални елементи, защото у всеки един икарец в основата на характера му лежи егоцентризмът на големия талант. Те едва не стигнаха дотам да презират останалите десет милиарда, които ги изпратиха — това презрение също им е нужно, за да крепят духа си. Но те дълбоко в себе си им завиждат и тъгуват за тях, Зенон!
Последните му думи прозвучаха като стенание и аз разбрах, че приведените му плещи носят нещастието на тези хиляда. Беше спрял разходката си, застана пред мен, но не вдигна погледа си от пода и завърши почти шепнешком:
— Те имат нужда от нашата обич, приятелю, защото никой никога не ги е обичал.
— А на Земята? — възкликнах аз.
— Дори родителска обич не помнят. А и отдавна са измрели ония, които някога ни изпратиха. Междувременно сигурно има много подобни експедиции. Че и връзка нямаме вече…
— Как? А признанията, които получаваме оттам? А оценките за отделните трудове, а наградите, званията?
Сега той изправи главата си и аз видях на лицето му решителността на медика, който знае добре диагнозата.
— Ще ви открия една тайна, която нямате право да съобщавате никому, Зенон — изрече той бавно, но твърдо. — Някои непознати отпреди явления и сили в Галактиката ни отнеха възможността да осъществяваме двустранна връзка със Земята. Съзнавате значението на това, нали?
Трябваше да бъда поразен, а аз се ухилих иронично:
— Значи научната степен, която получих миналия месец?…
— Не е от Земята. Зенон, наистина ли разбрахте добре за какво става дума?
— Разбира се, учителю — позасмях се аз. — Само че от рождение съм свикнал на илюзиите, с които е
