лично. Всеки бе убийствено сам в своята трудноподвижна крепост. Сам се хранеше, сам пиеше своята вода, сам дишаше собствения си въздух. Телесно сам и душевно сам, обречен, безпомощен и безутешен сред една умопомрачителна тишина. Но в тая самота намираше време и сили да се тревожи за другаря си.
Простият ядрен разпад, който задвижва хронометрите ни, основан върху онази все още неразгадана докрай сила, наречена „слабо взаимодействие“, продължаваше да изпуска равномерно своите невидими частици. Невидими и неосезаеми като секундите, минутите, часовете, дните, които отброяваха. Изглежда съзидателната сила, колкото и могъща да е, и тук, както навсякъде, не можеше да попречи на разрушителната да си върши своето. Но ако частиците съществуваха, макар и невидими, съществуваше ли онова, което те продължаваха ритмично да измерват? Не се ли намирахме в същност в митичното и мистично безвремие, представлявало досега само една възлюбена тема за въображението на младите астрофизици и фантасти? Не сме ли заседнали в нищото? В онова нищо, което романтиците обичат да пишат с главна буква, самоопиянявайки се от възможността да турят граници на собственото си въображение — защото не можеш да си въобразиш нищото, особено пък ако е с главна буква. Нали и Зенон от Елея назова с „нищото“ все пак един гъст и черен облак? Не, човекът не може да търпи граници и ето че нарече нищото антисвят и антипространство и измисли дори, че именно то раждало нещото — материята, въобразявайки си, че по този начин му е дал научно определение! Или това наистина е извор на праматерията, в който тя се ражда, преди да се роди още времето за нея? А ние сме попаднали край самото начало не само на материята, но и на времето?
Баща ми беше определил ред, според който периодически някой от астрофизиците престояваше един час до окулярите за пряко наблюдение, за да търси промени в мрака около кораба, но никой не пропускаше да се отбие сегиз-тогиз да погледа за себе си. Предполагам, че и никой от нас през целия си живот не е жадувал така да види поне една звездица, и най-далечна да е, дори не и звезда, не и светлина, а само някое по-светло петънце. Нямаше! Понякога на стената за писане на глупости се появяваше надпис, от който узнавахме, че пак някой е идвал при окулярите извън дежурството и си е задавал същите въпроси. Но самата дума се появи само в състава на лозунга „Пазете нищото, то е ваше!“.
Изглежда и у автора му думата бе се родила, когато изчезна усещането ни, че се движим. Отначало тежестта, хвърлила ни в едната страна на кораба, ни караше да мислим, че падаме към центъра на облака, но ние нямахме уред да я регистрираме, освен чрез телесното си усещане, а то, свикнало с нея, престана да я възприема. Както и преди, движехме се трудно, както и преди, отдавахме го или на загубилите моторната си подвижност скафандри, или на полето в тях. Силата, която привличаше или държеше звездолета, нито се увеличаваше, нито намаляваше. Не трепваха броячите на магнитометрите ни, сякаш и те като всички уреди бяха онемели пред нищото. Ние обаче постепенно ставахме „по-приказливи“. Друг написа: „Не размътвай извора!“, трети: „Не се навеждай в антипространството!“. Не бяха оригинални, а това показваше, че мисълта на всички се върти около модела, който Дарян и баща ми бяха се опитвали да създадат за облака. И за убеждението им говореше, че все пак сме попаднали в него, защото в другите посоки от звездолета преди не съществуваше на милиарди и милиарди километри нещо, което да ни застрашаваше.
4
Всеки ден в определен час баща ми започна да ни събира в сектора на главното управление, за да излагаме на плочата с по няколко изречения какво ново сме си помислили междувременно, хрумнала ли ни е някаква идея, пък дори и съвсем идиотска да е, регистрирали ли сме в себе си ново усещане. После ни караше да записваме това на листовете и да му ги предаваме за документацията. Аз смятам, че е по- разумно да използуваме тия листове, за да пратим по тях последните си поздрави към нашите близки, но съм представител на контролния съвет и нямам право на такива предложения.
Почти страничен наблюдател като мен не можеше да се отърве от чувството, че тъкмо на тия съвещания се появяват истинските глупости, не на поставената от Дарян стена. Изказваха се предположения, че изобщо не сме в облака, а някъде другаде. Нали сондите ни преди това бяха се движили свободно из периферийните му слоеве, а тези слоеве се виждаха и знаехме горе-долу от какво се състоят! Как ще сме ги преминали неусетно? Как ще се озовем само за мигове в глъбините му, откъдето сондите вече не се завръщаха? А къде е тогава това „другаде“? Внезапно закривяване на пространството около нас, вследствие на незнайни и внезапни процеси може би в неотражателния център на облака. Антипространствени ли? Дори и антипространствени, ако ми докажете как звездолетът ще издържи на антипространството. И как ние не сме станали още „анти“. А може и да сме станали, само че не го усещаме — добави тогава Дарян.
Друг се опита да конкретизира идеята: специалният снаряд, навлизайки по-надълбоко, е нарушил равновесието на акреционната сила и се е получило изригване по посока към нас. Нещо като протуберанс. Голям, студен протуберанс, но какво ти голям — двестахилядикилометрови протуберанси изстрелваше дори нашето дребничко Слънчице! Значи малък протуберанс. В него материята е сгъстена, пък може и да не е същинска материя, а нейната праформа. По-вероятно е обаче да не сме в самия протуберанс, той би ни погубил. Протуберансът, наближил за секунди кораба, само е закривал част от пространството около час чрез своето свръхмощно поле. Затова и не виждаме нищо, затова и оцеляхме. А така може да се обясни и внезапността на случилото се.
Възразяваха му, разбира се. Какво е нашият разузнавателен снаряд за облака, та чак да му наруши равновесието? Но ето че тезата неочаквано получи нова подкрепа. Неколцина си я навиха на пръста и дни наред почнаха да я развиват. Не снарядът, Вероника била нарушила равновесието на облака. Тя съвсем не била малка и кой знае какви могъщи сили са се криели в нея!…
Последен беше я видял дежурният тогава като оператор Санин. Сега той си припомняше: Около два часа преди „удара“, когато заемал мястото си, забелязал как Вероника изменя посоката и ускорява движението си до параметри, каквито не сме регистрирвали у нея. Невероятна скорост, и то право към облака! За кратко време тя навлязла в горните му слоеве, засветила като нажежена, пак изскочила, сякаш мястото не й се харесало. Затова Санин не дал веднага сигнал за всички. Тя повървяла зигзагообразно и отново се втурнала към облака, при което той като че ли се разтворил пред нея. Това може и така да му се е сторило, но приличало на отдръпване навътре, на отваряне на нещо като тунел. В оня миг той бил подал сигнала, но… последвал „ударът“.
Някои твърдяха, че са приели сигнала. Те се и надпреварваха да съчиняват какви ли не нелепости. Ето виждате ли, Вероника е виновната! И тя, глупачката, решила да види какво има вътре в облака. И е нарушила равновесието му, предизвикала е протуберанса. Така и нас е превърнала в една от прашинките в това безкрайно бавно звездообразуване. Безкрайно бавно, защото ъгловият момент на въртене на облака беше такъв, че сигурно щяхме да падаме милиони години, докато наближим центъра, в който толкова се искаше и на баща ми да надникне…
Няма що — примамлива перспектива! Но баща ми продължаваше да ни заставя да фантазираме край неговата плоча, та се раждаха и по-забавни неща. Вероника в същност направила това нарочно, подвела ни била, или: послужили си с нея да ни вземат в плен за изследване. Затова се движела и така бавно отначало, подмамвала ни, затова и млъкнала така загадъчно. Или: онзи, който я е изпратил, просто й е заповядал да млъкне… Да, да, точно така, това не е никакъв облак, а цивилизацията, създала Вероника. Един огромен мозък, изпратил Вероника на разузнаване. Който, неудовлетворен или пък — може ли без малко човешко самооблъщение? — заинтригуван от сведенията й, бил й поръчал: Я ми доведи няколко екземпляра от тия животинчета, за които ми разправяше, та да ги видя по-отблизо! И ето сега ние в същност се носим из гънките на тоя мозък, голям колкото няколко звезди. Студен мозък, който може би все пак се е позатоплил и развълнувал от неизвестните нему досега микробчета, каквото представлявахме в сравнение с космическите му размери… Не допускате ли? Но щом „генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо“?…
Не, не, ако има изобщо някакъв мозък, той е далеч, в центъра на облака е, в антипространството може би, в антисвета, населен с висша цивилизация, създала тази своя разузнавателна машина. А това не е никакъв облак, то е нещо като шлюз към самата антивселена, който с трансформиращата си енергия просто е насъбрал около себе си материя от околното пространство, та прилича на облак. Никой не се интересува от звездолета ни, просто когато шлюзът се е отворил, за да приеме завръщащия се разузнавач, енергията му се е „изплискала“ встрани и по този начин е затворила пространството около нас. Да се надяваме, че
