някакво, което се оказваше илюзорно. Същият този Санин предложи на едно от съвещанията да излезе вързан през шлюза. Аргументира се съвсем логично: така и така сме обречени, една по-ранна жертва не би била голяма загуба; в най-лошия случай обаче тя щяла да ни даде още едно познание или поне представа за силата на полето около нас. Разбира се, никой не прие саможертвата му. Но и никой не я отдаде на умопомрачаващото влечение да се измъкнеш от тишината. Аз го отведох после до друга плоча и му предписах да всмукне два пъти от третата тръбичка, която се намираше вътре, в лявата страна на шлема му.
Там имаше пет вентилчета, съставящи аптеката на автономния скафандър. Задвижваха се с езика. Те пускаха болкоуспокояващи, лечебни и приспивателни препарати, а третото — не особено силни, заради самообслужването, невролептици и психостимулатори. Не бях забравил след „удара“ да напиша на главната плоча рецепта кога и как да си служат с тях, но нямах начин да контролирам употребата им. Когато запитвах за състоянието му, ми отвръщаше обикновено: Остави ме на мира, здрав съм. А от написаните думи не можеше да се чуе неучтиви ли са, защото не ме признаваха за лекар и ме смятаха виновен за бедата им, гневни ли са от сенсорния глад или са само кратки заради трудността да се разговаря. Но когато и самият Дарян, в отговор на въпроса ми колко пъти е всмуквал от невролептиците и има ли още, само ме блъсна с рамото си, така че паднах, а той се отдалечи, без да ми помогне да се изправя, аз не можах да не реша окончателно, че това е гласът на тишината. И примирам сега от безпокойство какво ще стане после, след като изстреляме — все едно успешно или не — аварийната торпила и останем без тая близка, движеща мислите и усилията ни цел.
6
В нея лежаха вече, опаковани в тройни и четворни изолатори, по-раншните записи, както и ръкописните копия на всички хипотези и заключения по повод на тях, включително родените навярно от тишината фантастични приказки за юношите на Икар. Второто им копие щеше да бъде изстреляно с едно съвсем малко ракетно снарядче, третото оставаше на борда на звездолета. Зад двигателя на торпилата, който тук не действуваше, бяха монтирани пет ракетни двигатели, поели почти всичкия взрив от изследователските сонди. Не знам дали не се лишавахме лекомислено от запасите си, но в същност какво друго ни оставаше, след като окончателно бяхме се убедили в пълната си безпомощност. Санин, въпреки предписаните му двойни дози невролептик — върви провери обаче дали наистина бе ги взел! — продължи да настоява за проекта си да излезе и огледа кораба отвън, с надеждата, ако вън може да се пребивава и работи, на кораба да бъдат монтирани ракетни двигатели. Доказаха му, с неразбираеми за мен изчисления, че не достига взрив за целия звездолет и че при пълното ни неведение къде се намираме може да се случи да го насочим тъкмо към неотражателния център. Системата ни за ориентиране също бе парализирана, а няколкото стародавни по принципа си жироскопа бяха се заковали като магнитометрите ни на едно място, от което би могло само да се съди, че звездолетът леко е завъртян наляво около надлъжната си ос — нищо повече. Торпилата щеше да излети надясно — толкова можехме да я посъветваме. Но къде щеше да отиде, ако изобщо отлетеше, това предоставяхме на зара на съдбата, изиграла ни този повече от жесток номер. И ето че баща ми отново ни събра край своята командирска плоча.
Осемте сиво-черни скафандри край мен си бяха същите, но аз се запитах: Същите ли са и лицата ни, каквито бяха преди да ги погребем зад бронята на шлемовете? Нищо не бе се променило наоколо и все пак събранието ни изглеждаше тържествено. Правеше го и тъжно като сбогуване със скъп човек предварителната обява: „Час за изстрелване на ракетата — 22.00“. Беше написана най-отгоре на плочата, ситно и поразкривено, за да се пести място, но баща ми бе я подчертал с вълнообразна, за да прикрие сигурно треперенето си, черта.
Всеки, щом пристигнеше, неволно поглеждаше хронометъра на ръкава си. Имаше още двайсет часа дотогава, двайсет часа от нашето мъртво или илюзорно време, но баща ми като че ли бързаше. В мига, когато полукръгът около плочата се запълни с последния от нас, той залитна към нея, опря се с лявата ръка на автопилота, а с дясната започна да пише. Може би и другите го сричаха като мен — буква по буква. Може би и те не го вярваха или отказваха да го възприемат, или поне се изненадваха. Може би и те искаха като мен да крещят, да плачат, да хапят юмруците си, а не го правеха, защото все едно — нямаше кой да ги чуе през умъртвения, бял като мъртвешки саван въздух.
„Зенон Балов — пишеше баща ми с възможната най-голяма скорост за скафандровата ръкавица, но то ми се стори смилащата скорост на образуващия звездата си облак. — Решението е ти да управляваш аварийната торпила. Рей и Целер ще те въведат в не…“
Не, никой не помръдна, никой не направи нито жест! Само аз ли за пръв път научавах, че в торпилата ще има човек? Хвърлих се към плочата, ако може да се нарече хвърляне придвижването в такъв скафандър с механичния му скелет. Блъснах баща си. Заради дангалашкия си ръст го ударих с рамото си по шлема, та той щеше да се просне на пода, ако от другата страна не бе го уловил един от безликите скафандри. Изтрих бързо всичко, оставих само последната частичка от недовършената дума, започваща с „не“, и продължих:
„… съм участвувал в такова решение. Не приемам. Член съм на контролния съвет. По устав те напускат последни.“
Отдръпнах се, а вътре в шлема си продължих да крещя:
— Няма да изляза! Защо аз? Татко, не бива, не бивааа!
Баща ми избърса протеста ми, написа:
„Отново да се гласува в негово присъствие! Общото събрание е властно да промени отделни членове от устава за космически полети.“
Докато се вдигаха бавно, бавно — само поради тежестта ли? — осемте металически десници, аз продължавах да крещя:
— Недейте! Моля ви! — Написах го под нареждането на баща ми и пак го закрещях: — Моля ви, недейте! Не бива!
Не ме чуваха. Никой не ме чуваше, освен собствения ми изтръпнал от ужас мозък. Но как да им напиша, че не ме спасяват по този начин? Че ме пращат към онова, с което бе завършило видението ми и което аз досега бях премълчавал? Нали ще го прочетат като мизерната паника на уплашения да остане сам срещу загадките хлапак!
Осемте десници завършиха своя произнасящ смъртната си присъда над мен полет нагоре. Натам, където според надеждите им лежеше спасението ми. После баща ми, вместо да продължи нарежданията си, като дете ме хвана за ръката и ме поведе със себе си. Мислех, че ме води към шлюза при аварийната торпила и тръгнах покорно, а той ме заведе при окулярите за пряко наблюдение. Вероятно искаше да ми съобщи нещо интимно, за сбогом, на плочата за писане на глупости. Беше празна, само горе някой бе изменил най-стария лозунг в „Не плюй в нищото, то не ти е виновно!“ Баща ми ме побутна обаче към окулярите и аз разбрах какво искаше. Наведох се, погледнах навън в безпрогледността и безвремието, но не видях друго, освен една аварийна торпила с един легнал в нея човек, която весело се носеше към искрящия огнен водопад на пространството. Изправих се, обърнах се към него, но баща ми не можеше да знае, че лицето ми не е озадачено, че цялото искри от една студена и треперлива веселост. Той ми посочи плочата, на която бе написал през това време: „Видя ли къде те пращаме!“
После дълго писа със своя ситен, разкривен почерк, избърсваше прочетеното от мен и продължаваше. Не мисли, убеждаваше ме той, че сме се загрижили толкова за спасението ти. Иначе самият аз нямаше да приема предложението да бъдеш ти. Изпращаме те вероятно на по-скорошна смърт. А сигурно и на по-тежка смърт в самотата. Бъди храбър, Зенон! От теб се иска с цената на всичко да изведеш торпилата извън облака, да спасиш за хората малкото познания, които сме събрали. Това не е милост, сине, това е безмилостно възлагане на тежка отговорност.
Баща ми ме убеждаваше, че нямаме право да се доверим на автопилота на торпилата, дори той да почнел да действува при тягата, създадена от ракетния тласък. И в началото, и после човек трябвало да я води по своите наблюдения и със своя инстинкт. Ръчно се налагало да се запалват и отделните степени на ракетите. Препоръчваше ми да събера хладнокръвието си и издръжливостта си да мобилизирам, а аз не го прекъсвах, за да му кажа, че излишно вече уморява ръката си, че безполезно хаби химикала за писане. Пред лицевата броня на шлема ми си оставаше все така светло и радостно. Искаше ми се да заподскачам като
