когато се отдръпне…
Какво? Осмели ли се някой да напише на плочата това, което бе трудно да произнесеш дори пред себе си в своя непропускащ нито звук скафандър?
Аз много се ядосвах на спекулациите с моята Вероника, която и в тези дни виках понякога в своето невидимо за никого отчаяние. Вероника, къде си?, виках я. Съществуваш ли още? И ти ли като нас си сега безпомощна и сляпа? И теб ли погуби това глупаво любопитство? Защо ме остави сам, нали искаше да бъдем заедно? И съществуваше ли изобщо или и тебе срещнах, както Алек срещна своя бог в собствената си лудост?… Когато Санин веднъж и за кой ли път доуточняваше последните си наблюдения, аз се заядох:
— А не ти ли каза нещо за довиждане? Или като сирените да ти изпее своята гибелна песен?
— Имаше музика — неочаквано написа той, след което по обикновеному го избърса, та да направи място за друго.
Аз го изпреварих — с разтреперана ръка, целият разтреперан, защото не само той бе забравил това:
— Каква музика? Наша?
— Симфонична.
— Позната? — написах аз.
— На мен не. Но стилът й е като на Бени.
Дарян добави в другия край на плочата:
— Може ли такова тържествено събитие без музика!
Аз го избърсах с моето парче изолатор, гневен, защото сигурно не само той се хилеше в своя скафандър. Написах:
— Как точно звучеше?
— Искаш ли да ти я изпея? — отговори Санин, а отчаянието репродуцира с оглушителен гръм в мозъка ми неговия и на останалите, едва ли по-малко отчаян заради беззвучието си, смях.
— Моля, без шеги — написах аз още по-разкривено. — Във втората сонда имаше програмирана музика. От нея ли идеше?
Той мисли толкова дълго, а след това толкова бавно написа отговора си, че се изпотих от нетърпение.
— Двете сонди останаха далеч от нея, щом тя хукна към облака. Приемателят сигурно е фиксирал посоката, ако вълната е същата. Не знам. Бях улисан нея да гледам. Тогава реших, че музиката е от някой поливизор. В последния миг неволно погледнах към приемателя. А може и да не съм погледнал. Толкова!
Толкова! И по-късно не откопчих повече от паметта му. Както не успях да изстискам и от собствената си памет в кои часове излъчваше моята сонда „Одата на човешката болка“, която тук никой не бе чувал, освен Дарян. Кога свършваше моят глас и кога почваше музиката? Какви бяха интервалите? Съвпадаше ли по време с наблюдението на Санин? Невъзможно ми бе да ги съчетая. Трябваха показанията на записната апаратура, а тя беше безмълвна като всичко на кораба. Не се и опитахме да я задвижим, за да не унищожим предишните записи, ако те все пак са оцелели в своите антимагнитни кутии, пренесени сега също в аварийната торпила. Но това не ми попречи да си съчиня и аз една своя приказка, която, разбира се, не доверих на нито една от плочите за писане.
5
Приказки, приказки, приказки! Забавни фантастични приказки за юношите на Териана, ако стигнеха до тях, и за бъдещите икарци. За какво толкова държеше да им ги изпрати моят баща и техен дядо? Или ни караше да ги съчиняваме, за да ни предпази от отчаянието? А защо той така и не ни разказа поне една своя приказка? Защо и от старите си като че ли се бе отрекъл, та не се намесваше дори в разискванията около приказките на другите? Нима се нуждаехме от забавления и утеха? Ние нямахме и време за тях, въпреки че може би се намирахме в безвремието. Или самото безвремие ги ражда, както са се раждали древните приказки в застиналото време на миналото? Познавам своя немлъкващ копнеж по простата човешка приказка, който подмолно се противопоставяше винаги на приказките, изричани с научни думи, но какво да кажа за тия осем мъже в мъртви скафандри, в неподвижен и тъмен звездолет-ковчег? Или тъкмо мъртвите създават приказките?
Мъртви ли сме вече? За Териана — може би. За Земята — сигурно. И за цялата ни Вселена, ако наистина се намираме в друг някакъв свят. Или пък тя е мъртвата и само последните нейни късчета, затворени в хронометрите ни, разпадайки се, умирайки, продължават да отмерват несъществуващото вече нейно време — часове, дни, седмица, втора… А ние си мислим, че живеем. Спим по дежурства, храним се все по-рядко, надничаме още по-рядко през окулярите навън, борим се да съхраним запасите на въображението си, че сме още живи. А за да убеждавам и себе си, че съм жив, непрекъснато гледам ръцете на осмината — техните дебели от скафандровите ръкави, мъчно подвижни ръце, които… не спират своето движение.
То е сломяващо бавно, дори когато само разговаряме. Приближаваш се безшумно като сгъстен сивочерен облак сред мъглата, написваш с отмаляла ръка няколко думи, отдръпваш се, защото широтата на скафандъра ти е запълнила цялата плоча. Другите също трябва да дойдат близко, за да могат да го прочетат. И те пристъпват по един или по двама, а лактите им се блъскат в призрачна безшумност. После тоя или оня ще погледне часовника си, забравил, че времето в него не съществува, че това е само тлението на един загиващ елемент и пак като призрак ще се разтвори в гъстата белота на въздуха. За да продължи своята работа.
Да, те не спират да работят, както не спираше да умира остатъкът от времето в часовниците ни. Лишена от силата и ума на психороботите, от бързината на изчислителните машини, от ловкостта на собствените си тела, тя се труди, тая звездна раса, както са се трудили някога нейните прапрадеди: тежко, мудно, с тъпо упорство. Но ето че под тромавите й ръце и сякаш век подир век тук и там нещичко възвръщаше своя живот. Някое акумулаторче, поставено в новоизмислена защитна кутия, някое уредче, по-простата система в някой сектор, някое допотопно устройство, откривано, както Архимед е открил своите лостове… аварийната торпила, заредена вече и със знанията, които бяхме натрупали по пътя до своята безизходност. Никое от тия оживели апаратчета не дава надежда за спасението ни, не сочи макар и илюзорен изход, но трудът над тях ни помага да съществуваме, да не грохнем от сенсорната депривация — този убийствен глад на сетивата ни за звуци, за светлина, за движение.
Астропилотите-разузназачи го познават най-добре, защото преди всяко излитане от Икар те прекарват със седмици в тренажерната, която тогава се превръща и в камера силенс. В нея те научават, че когато пред очите им затанцуват някакви светли точки, те играят в собствения им мозък, че когато чуят гласове, не бива да им вярват — те пак разговарят в самите тях. Свикват още да се радват, ако с оглушителен гръмол изкуркат червата им, и да се плашат, щом им стане много весело или им се прииска да направят някоя лудория, защото тя положително ще им коства живота. Тренират се още да псуват на висок глас, за да не изпочупят всичко около себе си, когато гладният им мозък освирепее, да го държат буден, когато той иска ненавреме да заспи, и навреме да вземат съответните медикаменти. Защото като че ли няма по-мъчителна и опасна болест за мозъка от прекъсването на връзките му с човешката среда.
Нашите скафандри бяха се превърнали в безпощадно жестоки камери силенс. Ако ти стане нетърпимо тежко в икарската тренажерна, натискаш едно копче и веднага ти се обажда с няколко ободрителни думи дежурният от контролния съвет. Тренирайки за самостоятелния си полет към Вероника, аз прекалено често бях натискал това копче, та си заслужих мъмренията и насмешката на колегите си. Тези осмина обаче от десетилетия не бяха влизали в обеззвучена и затъмнена тренажерна, помнеха я само като светла и приятна гимнастическа зала. Нямаше време за такива упражнения, много сме на брой, а и обстановката на звездолета осигуряваше нормален живот. Задачата на експедицията също не предвиждаше положения, при които човек да не може да чува поне музиката на джобния си поливизор. Ето защо нарастваше тревогата ми за душевното им състояние, въпреки този техен неуморен труд и привидната разумност на действията им. Познавах добре коварността на сенсорния глад, а не липсваха и обезпокоителни симптоми. Сегиз-тогиз някой от дежурните се кълнеше, че вижда трепкане на пластовете материя край кораба или светене
