— Има си хас да не знаеш!
Знаех го, разбира се. Всички вече ми се сърдеха заради моята хипнотична принуда над Даал, макар да не можеха да я докажат. Дори ония, които първи гласуваха за мълчанието, сега хвърляха вината върху мен. Като гледах лицата им, меланхоличните им движения, аз все повече осъзнавах вината си. Психороботите им екранизираха в моя кабинет непрекъсвания филм на тяхното денонощие. Гледах тия филми и страдах заради тях — хората вяло извършваха ония неща, които бяха длъжни да извършат в своите си работни сектори, хранеха се сами, без апетит, лежаха, загледани към ниските тавани на спалните си, стояха с часове пред своите екрани-прозорци, които им показваха в естествена видимост космическото пространство около кораба. От време на време някой от тях ще се упъти, уж ей така, по някаква своя си работа към главното управление, ще мине покрай регистриращите уреди да провери дали не е записано нещо. Но „ония“ също мълчаха и аз нямаше нужда да се осведомявам специално за това, защото го прочитах в болезнения спазъм върху лицата на тия, които наблюдавах.
Единствен Даал се поотпусна на малък разговор с мен. Той имаше най-голямо основание да ми се сърди, а дори не ме запита защо съм го направил. Рече:
— Докторе, никога не ме е потискало толкова много мълчанието. Помня при оная катастрофа, ти трябва да си бил дете тогава… прекарах четири месеца в единичен авариен патрон, докато ме прибраха, и пак не ми беше толкова тежко както сега.
— Това е двумилиардогодишното мълчание на земния белтък, което ни връхлетя изведнъж — рекох аз дълбокомислено, отбягвайки да спирам виновните си очи върху мекото му лице на древен мъдрец. — Тогава си разговарял със себе си, а сега ние, земните хора, вече престанахме да бъдем способни да разговаряме със себе си, защото разбрахме, че има и други.
— Да, да, наистина, това трябва да е — измърмори той и побърза да си тръгне, отблъснат от моите момчешки нравоучения.
„Добре, мили приятели — казвах им аз; не на другарите си, а на ония, които продължаваха да се носят в своята метална топка долу под нас. — Добре, очевидно вие не сте по-глупави от нас, може би не сте така силни, макар и то да не е сигурно, но глупави не сте. Тогава защо не дойдете насреща ни в нашите опити да излезем от задънената улица на тоя първи контакт? С общи усилия все ще намерим някакъв изход, приемлив и за двете страни. Или вашият страх е оня наш страх, за който някога ми говореше баща ми!“
Питах го някога, много отдавна беше, а пък помнех отговорите му, сякаш преди час бяхме разговаряли. Татко, питах го с досадната за възрастния детска настойчивост, какво ще стане, ако срещнем други хора като нас? Той ми отвръщаше търпеливо: Ще се съберем, ще се учим един от друг и заедно, като си помагаме, ще живеем по-леко във Всемира, ще пътуваме по-далеч, заедно с тях ще станем още по-силни. Татко, питах го аз, а ако те нямат звездолети и не могат да летят? Той въздишаше, но аз тогава още не можех да тълкувам въздишките му: Тогава ние ще ги научим да си строят звездолети и да летят, и на всичко ще ги научим, което ние знаем, а те не знаят… Какво друго да ми отговори, когато е баща и трябва едновременно с това да ме възпитава? Но аз продължавах да му досаждам: Татко, ами ако пък те са по- силни от нас, ако са еййй толкова по-силни и знаят много, много повече от нас? Тогава… — отвръщаше баща ми, — тогава ще трябва да се пазим от тях. Не винаги този, който е по-силен, е и по-добър, момчето ми, запомни го това. Нас трябва да ни е страх от тях. Ние няма да бягаме, защото ще се опитваме да научим нещо повече за Космоса, но ще трябва да се опитаме да ги сдобрим, да им докажем, че ние също имаме право на живот, да не ни унищожават. Или пък просто да ги накараме да ни обърнат внимание. Може да се случи те да са толкова напред, милиони години пред нас, че ние за тях да представляваме само някакви мушици. А пък ние няма да знаем как да говорим с тях, както и мушиците не знаят да говорят с нас…
Той беше се поувлякъл и ми каза тогава неща, които аз не разбирах, но сигурно все пак съм ги усетил инстинктивно, защото няколко часа по-късно ме завари да плача в своя си ъгъл. „Защото… защото… сме мушици… — заревах аз още по-силно, мъчейки се да му обясня болката си. — И те хич не искат да знаят за нас!“
Той обаче бързо ме утеши именно с това, с което може да бъде утешено едно дете: Ние не сме мушици, детето ми, няма по-силни от нас, ние сме най-силните в целия, в целия Космос!
Но кой нормално мислещ астронавт можеше да бъде утешен по този начин?
Когато се изморявах да следя на екрана тъжните действия или състояния на другарите си, аз също гледах през своя екран-прозорец. И ми се струваше, че черното мълчание отвъд стените на кораба е пълно със същите въпроси. Че тия невидими потоци от енергийни частици, които го пронизваха, са пулсиращите от болка вопли на звездите една към друга: Аз по-силна ли съм от тебе? А аз по-силна ли съм? Ти си по-голяма и по-стара си, но аз съм най-силната тука. Защото ти не можеш да дойдеш и аз си оставам най-силната. Ела при мене, за да не бъда повече най-силната! Защо не можеш да дойдеш? Защо аз не мога да дойда при тебе? Защо е това безсмислено пространство между нас, което ни осъжда да бъдем най-силните, да бъдем единствените, да бъдем сами, да си задаваме въпроси, на които никога не ще получим отговори?
Безгласната топка си стоеше под нас като положен върху синьосиво или черно кадифе едър скъпоценен камък. Скоростите ни бяха абсолютно изравнени, така че висяхме над една постоянна точка над планетата и сякаш нямаше вече никакво движение — нито на планетата, нито на тайнствения й спътник, нито на кораба. Само мракът, който настъпваше периодически, ни показваше, че заедно с планетата сме обърнали гръб на слънцето. А станцията засияваше тогава още по-ярко върху черното кадифе на планетната нощ, улавяйки от височината си разсеяните слънчеви лъчи. Този блясък беше ярък, но много по-нежен, отколкото когато слънцето пряко го изтръгваше от металната й повърхност. И в тая нежност имаше толкова мир и спокойствие, че тогава ние още повече изтръпвахме от болката заради безсмислието на това наше и тяхно мълчание.
Координаторът също бе се затворил в ядовитостта си. Не ми поиска обяснение за случая с Даал, а трябваше или да ми благодари, или — още по-справедливо — да ме накаже за своеволието. Но той се опитваше да се скрие в една непрекъсната и излишна деятелност. Проверяваше механизми, които само преди час бе проверил, занимаваше се с дублиращите системи на кораба, а те си бяха в изправност, тъй като изобщо досега не бяха влизали в действие. Застояваше се пред командния лост за силовото поле, сякаш ей сега щеше да го пусне, за да обгради кораба с невидимата, но непристъпна стена, непристъпна и за позивните сигнали, които с такава жажда очаквахме. Може би искаше с тая деятелност да даде пример на другите как да се борят с мълчанието, но никой не последва примера му. Всички бяхме излезли от релсите на нашето корабно ежедневие, въпреки че външно се спазваше, както и преди, строгата програма на деня. Сега сякаш всеки употребяваше цялата си умствена енергия за това, да намери скрити вратички, та да излезе от разписанието, да събере неконтролираните минутки и се отдаде с мазохистична свирепост на своето мълчание.
Сега, когато съм принуден да възпроизвеждам в някаква убедителна последователност нашата експедиция, аз още усещам това мълчание, траяло две денонощия и половина, като най-тежкия неин момент, въпреки че по-късно имаше и истински нещастни случаи.
Беше към 14 часа бордово време, когато аз, излизайки от кабинета към спалното си помещение, за да полегна малко, неволно хвърлих един последен и незаинтересуван вече поглед към разделения на девет квадратчета екран, в който се движеше или седеше, или лежеше по едно мъничко човече — екранът, наблюдаващ непрекъснато хората на кораба. Всред общата вялост и статичност на деветте картинки изведнъж някакво рязко движение ме закова в рамката на вратата. Едно от човечетата беше внезапно полудяло, виеше се насам-натам, размахваше ръце и крещеше нещо. Толкова бързо правеше тия движения, че не успявах да различа физиономията му и само номерът на квадратчето ми каза, че това е моят приятел Вейо. Миг след това познах, че той се намира в залата на главното управление, а още по-късно репродукторът над главата ми затрещя:
— Говоряяят! Говоряяят! Обадиха се! Ето ги! Чува те ли ги? Включил съм, чувате ли ги, ейййй!
Но никой не ги чуваше, както не ги чувах и аз, защото никой не бе намерил сили да остане в стаята си и да слуша по репродуктора.
Вейо лежеше обезсилен в пневматичното кресло. Навярно така бе се тръшнал в него, че бе повредил клапаните му и то още изпускаше въздуха от възглавниците на страничните облегалки. Сега той седеше почти на пода, облегнал се върху останалата издута част, дишаше тежко към тавана и се хилеше с разширени и бляскави очи.
Струпахме се около лингвистичния кибер, но Корел доста грубо ни разблъска с лактите си и го обсеби.
