можеше да си позволи лукса да има оръдие, стрелящо с античастици. Дори бойният ни лазер изискваше толкова енергия, че винаги бихме се сериозно замислили дали да го употребим. Ако в продължение на следващите няколко месеца нямаше да имаме възможността да попълним енергийните си запаси, щяхме да заприличаме на пчелата, която, ужилвайки врага си, е обречена да умре. Звездолетът притежаваше едно- единствено анихилационно оръдие, но и неговата поразяваща мощ се простираше на не повече от хиляда километра разстояние. Разбира се, аз тука нямам предвид онова чудовищно оръжие, което представляваха главните двигатели на звездолета. Избълваната от тях отработена материя можеше да подпали цяла планета. Но те обикновено прикриваха само гърба ни, бяха толкова неповратливи, колкото самия звездолет, и аз не зная при какви случаи бихме ги употребили като оръжие. Навярно само ако една цяла цивилизация хукнеше да гони звездолета ни, за да стигне подир него до Земята. А тази станция тук беше порядъчно голяма и достатъчно близо до своите енергийни източници, за да може да притежава подобен анихилатор като звездолетния.
Координаторът отсече:
— Не вярвам. Биха го употребили досега. Ще си останем тук, близостта действува не само на нас. Ние сме предизвикващите и сме длъжни да имаме по-здравите нерви!
Отново му се възхищавах въпреки съзнанието, че той се намираше в положение като моето — постът и отговорността бяха именно ония фактори, които поддържаха сега активния му дух, бяха възвърнали привичната му разсъдливост и спокойствие.
— А ако те изобщо нямат? — рече тогава Вейо. — За нервите става дума. Може не само анихилаторите им да са изградени на друг принцип, нали?
— Вейо, остави тия твои вечни шеги! — ядоса се координаторът. — Ако имаш някакво друго предложение, казвай!
Теоретиците ни Монида и Даал тогава вече разработваха в няколко варианта модели на нашите тайнствени противници, изхождайки от твърде оскъдните данни, получени главно при съставянето на езика. Тези модели ги определяха като същества от хуманоиден тип, но забележката на Вейо би могла и да не бъде шега — едно действие, което прилича на човешко, не е задължително да произхожда непременно от същество, устроено като човека.
Спомням си, че тогава Вейо направи едно предложение, което също отначало ни се видя много разумно, а после отхвърлихме. Той предложи да извикаме „Плутон“ и заедно с него да се установим на естествения спътник. Да се укрепим там вече за неограничено време и оттам да оказваме натиск на планетата и нейната станция-страж. Даал тогава пръв възрази и с една настойчивост, в която аз за съжаление не видях нищо подозрително по простата причина, че той имаше право: Това щеше да представлява обявяване на война. Луната си беше тяхна, въпреки че не са я заселили…
Сега си въобразявам, че ако още тогава бях обърнал внимание на начина, по който Даал оспори предложението, ако още тогава бях предприел някакво лечение, той може би нямаше да доразвие в себе си тая налудничава идея. Но и угризенията ми са неясни и неоформени, тъй като аз все още не знам какви мерки е трябвало да взема.
Много невъздържан бях в тоя спор около изпращането на нови сонди към планетата, въпреки че координаторът така категорично ме подкрепи. И едва репликата ми към Даал за моето раждане на звездолета и за мутрите, които ми е омръзнало да гледам, ме стресна. Та аз обиждах всички и едновременно назовавах нещо, което най-малкото аз биваше да си позволя като лекар пръв да назова открито — омръзването. Но тая злобно-хаплива реплика стресна и другите. Може би и те разбраха, че ме обиждат, като ме отделят от себе си. Настъпиха няколко мига тишина. Всички навярно мислеха повече за мене и за моята реакция, отколкото за поставения от координатора въпрос, как да запълним излишното време. И в тая тишина Даал каза:
— Аз смятам, че ние просто трябва да си вървим.
Сякаш хвърли бомба в средата на залата и ние я гледахме вцепенени, и чакахме тя да избухне най- сетне, осъзнали с рефлексите си безсмислието на всякакъв опит да се скрием от нея. Дори не свързахме думите му с темата на нашия разговор.
— Толкова ли страшно ви се вижда? — продължи Даал малко стеснително. — Заявиха ни го хората, не искат контакт и толкоз! Нима нашият морал ни позволява да им се натрапваме? Помолиха ни за това, на мене поне като молба ми прозвуча, и то твърде убедителна: моментът на тяхната еволюция не позволявал външна намеса. Какво повече искате? Представете си, че на Земята й се случи нещо подобно!…
Бомбата бе вече избухнала в душите на всички ни — никой до този момент не бе допускал в себе си тая възможност! Та как ще си отидем? Ей тъй да си отидем, без нищо да сме разбрали, без да сме ги видели дори? След като толкова сме копнели за тях, след като на този наш мъничък кораб е събран целият хилядолетен копнеж на човечеството за тая среща?
Координаторът каза с изумителна кротост и несигурност:
— Но, Даал, ти знаеш, че ние няма да си позволим никаква намеса! Ние търсим само интелектуалната връзка, не материалната, не близостната… — не можеше той да намери точната дума. — Само един интелектуален обмен на определени знания…
— Нито ние, нито те — повиши по-уверено глас Даал — сме сигурни, че тази интелектуална връзка няма да послужи за едно поробване. Тъй като те засега нямат възможността да покорят Земята, която не знаят дори къде е, значи опасността произтича единствено от нас. Щом не можем и пред себе си да дадем гаранция за това, какво ще предприеме по-нататък Земята спрямо тия същества, то сме длъжни да се оттеглим и да се освободим от отговорността. Аз не се решавам да поема отговорността за една евентуална гибел на тая цивилизация…
Не зная как бихме отвърнали на такива доводи, ако моят проклет приятел Вейо не бе събудил навреме своята хапливост:
— Май че засега става дума само за нашата евентуална гибел.
— Именно! — подхвана с подозрително облекчение координаторът и бързо-бързо заизлага някакви нови съображения по програмата на нашето сегашно поведение спрямо станцията и по защитата на кораба.
А само преди малко бе отхвърлил всякакъв опит да бъде променена установената програма! Ние с не по-малко подозрителна жар се впуснахме да обсъждаме неговите предложения, сякаш никой никога не бе споменавал нещо за връщане. Дори когато Даал с наведена глава напусна залата, ние се направихме, че не сме възприели това като демонстрация, че той просто излиза по някаква своя си неотложна работа. И едва няколко минути по-късно аз хукнах да го търся, осъзнал цялата пагубност на случилото се. Даал трябваше на всяка цена да бъде обезвреден. И то веднага! Ония от станцията не биха могли да си пожелаят по-ефикасно оръжие против нас от едно морално разложение.
Рони шляпаше подире ми из коридорите и по стълбищата с пластмасовите си ходила и аз си мислех, че така неотстъпно ще трябва да вървя подир душата на Даал, за да я избавя от собствената й слабост. Потърсих го най-напред в библиотеката — сам не зная защо там, макар че той наистина напоследък киснеше все в нея. А в кабинета си щях веднага да го открия чрез екрана за наблюдения. Библиотеката беше празна, но нещо ме накара да поседна в креслото пред справочника. Тук всичко беше красиво направено. Малкото кръгло помещение представляваше един свят на ювелирно изкуство, нелишен от известно разточителство сред конструктивния практицизъм на всички други помещения. Дори хилядите касетки, вградени в стените чак до тавана и съдържащи микрозаписите на такова количество научни и художествени произведения, за които два живота не биха стигнали да им се насладиш, бяха оформени като кутии за скъпоценности. Портретите на човешките гении те караха да се чувствуваш тук като в пантеон. И седнал сред него, аз изведнъж се усетих много слаб, за пръв път се запитах имам ли право да налагам волята си над другия. Кой съм аз, какво съм аз? Потомък на тези великани? Или една жалка тяхна издънка, пръкнала се на светлинни години разстояние от мястото, където те са творили? Имам ли изобщо нещо общо с тях? Не съм ли рожба на някоя тяхна случайна заблуда в търсенето на истините?
От историята знаех как някога хората са коленичили в своите храмове, как са се молили на боговете си да им пратят знание и помощ. Прищя ми се да направя същото — да падна на колене върху тъмночервения килим, да вдигна ръцете си към кристалния таван… Но присъствието на Рони ми напомни, че в моето квадратче на екрана в кабинета ми щеше да се отрази и странната ми молитва. „Даал — казах му тогава в себе си, — нямам сили, приятелю мой, да те превърна в пациент, но може би моята слабост ще те убеди, че не си прав. Ще си поговорим, нали? Ще си поговорим като приятели и човеци, които са еднакво безпомощни
