двигателите си и е алармирал вече звездолета! Дано само бедата за нашата експедиция не е станала непоправима! Впрочем нали тъкмо това искаше Даал — да си вървим. Но къде е той? Щом психороботът му е повреден, значи той не спи като другите, къде е, къде празнува мизерното си тържество?
Завлякох се в диагностичния кабинет. Екранът кротко светеше с деветте си квадратчета. В най-долното стърчах аз със своята окаменяла тревога. На другите лежаха в своите креватчета седем мънички спящи човечета като седемте джуджета от старата приказка. Едно от креватчетата беше празно.
Включих визиофона за всеобщо повикване и закрещях:
— Даал! Даал, обади се! Обади се, къде се намираш, Даал!
Мембраната попукваше от силата на гласа ми, но репродукторът мълчеше, а екранчето на визиофона си оставаше синкавобяло, мъртво.
Вгледах се отново в спящите джуджета и едва сега осъзнах нелепостта на постъпката си. За какво ми беше тоя проклет Даал, когато трябваше най-напред да събудя другарите си! И аз щях да хукна към изокамерата, ако до вратата не бе ме спряла една мисъл, която отдавна трябваше да ми хрумне:
— Рони, репродуцирай състоянието на екипажа!
Психороботът също се спря до вратата и веднага отвърна:
— Внезапен пристъп на умопомрачение…
— Майчице мила! — извиках насред думите му и се облегнах на вратата: — Всички ли?
Рони продължаваше невъзмутимо:
— … Няма наранявания. Тревога номер едно. Намеса на психороботите, електросън, физическото състояние на екипажа нормално за състоянието.
Нормално за състоянието! Но като се събудят? А аз бях тръгнал да ги събуждам, дори без да съм взел био-електрическия активатор. Сега се върнах уж за него, но краката ми се огъваха, огъваха и люлееха и ме отведоха мимо волята ми към прясно надутото за срещата с Даал кресло. Поседях няколко минути в него, ей тъй, без да мисля за каквото и да било, после отидох до аптечния автомат, избрах си от успокоителните средства най-силното, глътнах желатиново-мекото топче и се върнах в креслото. Но самото действие вече упражни върху мен известен психически ефект и още докато сядах повторно, можах да си кажа: „Галактико, майчице тъмна, и ти, татко мой Космосе, какво сте намислили да правите с мене?“ Бях си измислил тая шеговита молитва като юноша, когато изучавах историята на Земята с нейните измрели и живи богове, и сега си я повтарях машинално студено и машинално весело, чакайки да настъпи действието на препарата: „Галактико, майчице тъмна, и ти, татко мой Космосе, дайте ми сили да се измъкна някак от това идиотско положение.“
Пак бях направил грешка в объркаността си. Вместо да си инжектирам нещо, налапах това хапче и трябваше да го чакам поне пет-шест минути. Но и една инжекция отгоре щеше прекалено много да ми дойде — толкова поне бях вече в състояние да съобразя. Да се справим дотогава поне с времето!
— Рони, в колко часа обяви тревога номер едно?
— Десет часа, тридесет и седем минути, двайсет и три секунди.
Мислех си, че е много, много по-отдавна — тия наши прости, несъвършени сетива! Така, значи, аз все пак съм нормален, и съм, общо взето, здрав! Тоя език… с какъв ли газ?…
Не, по-добре да не мислим сега за неща, които все едно по-трудно ще разберем. Важното е, че според Рони и според мене самия аз съм нормален, въпреки пристъпа на умопомрачение. Тогава, ако събудя екипажа, той също… Логично! Но Рони защо не ме е приспал като другите? Ясно, най-напред с мене е длъжен да се захване, аз съм главният началник в такива случаи! Той само ме е упоил, за да обработи раната и отравянето ми — в електросън това не се прави, — после е установил, че психическото ми състояние се възстановява, и е решил, че може да ме събуди. Умна машинка, да я разцелува човек! Но може би щеше да бъде по-добре сега да си лежа и да си спя, да си спя, докато ония от звездолета ни приберат, вместо да си блъскам главата сам сред тоя омагьосан кораб! Трябва да опитам с някого от екипажа! Не бива още; малко време е изминало, ще съсипя човека, ако веднага му разтърся мозъка с биоелектрическия контраудар. Налага се да почакам поне до утре! До утре! Майчице мила, тъмна Галактико! А какво ще правя аз до утре?…
Повторих молитвата си, но вече нито студено, нито весело. Трябваше да се действува! Да се обмисли добре и да се действува! Но това трудно можех да правя разделено, а сега беше и пакостно да се разделят. Усещах вече разливането на препарата в тялото си и забързах към залата на управлението. Ескалаторът ме изсипа в празната зала така, че едва се удържах на краката си. Тежестта в ставите ми се усилваше. Корабът значи още набираше скорост. Това показваше и дупката на гърдите ми, която болезнено се свиваше под тежестта на ускорението. Довлякох се до пилотския пулт, тръшнах се в креслото. Така! Сега да видим най-напред какво е станало! Поне доколкото съм в състояние да разбера нещо. Азбуката на астронавигацията съм длъжен да помня въпреки умопомрачението си. Хайде да не мислим за него, искаш ли? За азбуката да мислим! Така! Скорост — добре, главните двигатели — добре, сила на ускорението — 6, но ако слушаш тая проклета рана, ще кажеш, че е най-малко 12! Охо, дори защитното поле е включено! Браво, избягали сме вече на петстотин хиляди километра! Какво ли са си помислили ония от станцията? Уплашиха се и… дим да ги няма! Не, мили мои, не! Няма да се отървете така лесно от нас!…
Проверих записите на радарите през изтеклото време. Нямаше нищо, абсолютно нищо, никаква опасност за кораба не бе се появявала. Ето, ето, пак нищо, не, това са плутонци! „Тук «Плутон», тук «Плутон», изнасяме се в квадрант единайсет за среща… Чакаме подробности!“ Милият, разтревожил се! А звездолетът продължава благоразумно да си мълчи, все му е едно какво е станало и какво ще стане с нас, важното е контактът… Ще им дам аз един контакт!
— Рони! — казах аз смирено. — Обявявам тревога две! Тревога две!
— Тревога две! — отвърна психороботът, както древните моряци са отговаряли на заповедите, и аз знаех, че той вече я е обявил.
Автопилотът бе вече деблокиран и аз го изключих. Изключих силовото поле около кораба, изключих пеленгаторния сигнал и оня беззвучен глас, който като обезумял крещеше в пространството, че се намираме в тревога номер едно и че по еди-какъв си път отиваме към еди-кой си квадрант. Накрая изключих и двигателите. Направих всичко това бързо, с ожесточение, опиянявайки се от хладнокръвието си, но ако някой ме запиташе в момента защо го правя и защо именно в такъв ред, едва ли бих могъл да му отговоря разумно. Слава космосу, нямаше кой да ме запита и аз с облекчение се изтегнах в пилотското кресло. Но то потъна под мене и се завъртя. Една безумна вихрушка, която трая секунда-две и ме изхвърли нанякъде. Когато отворих очи, видях пилотския пулт над главата си. Висях с главата надолу, а пултът се намираше на тавана, поклащаше се и всеки миг щеше да се откъсне и да падне върху ми. Висях като обесен за краката, не можейки нито да помръдна, нито да издам някакъв звук. „Галактико, майчице тъмна“ — скимтеше в мен нещо, вече не на шега, вече с всичкия ужас на едно обречено същество. Какво стана с кораба? Какво направих с кораба в своето невежество? Нима се върти? Нима при внезапното изключване съм нарушил балансировката му и сега… Внезапното изключване!… Не, пултът не се поклащаше, висеше си съвсем спокойно над главата ми. И аз си висях спокойно с главата надолу. Засмях се. Ами да, внезапно изключване! Но трябва още веднъж да се засмееш. Хайде — и по-силничко! Смей се де, идиот такъв! И ти си ми бил лекар!
Засмях се, затворих очи, отворих ги и всичко отново бе на мястото си. Освен моето лекарско самочувствие. Да се уплаша така от една обикновена пространствена илюзия, настъпила при внезапния преход към безтегловността след изключването на двигателите! Така да си глътна езика, че всичко да забравя! Вярно, отдавна не съм се подлагал на такъв преход, позагубил съм тренировката, но все пак!… Сега вече можех по-спокойно да се отпусна в облекчението си. Усетих и привичната изкуствена гравитация, която междувременно се възстановяваше в помещенията. За мене, родения в Космоса, тя беше родната среда, докато другарите ми все още трудно свикваха с нея, излитайки от злездолета в някоя експедиция. Раната на гърдите ми запулсира, разширявайки се, но и новата болка от нея сякаш беше приятна. Тя отново ме свърза някак си с нормалния живот, в който има и болки, но щом има такива човешки болки, ще има и човешки радости.
Като посъбрах сили и кураж, аз предпазливо съчиних най-простата може би астропилотска задача. Дадох я на Гемо, той моментално ми върна решението и аз включих малките двигатели за убиване на скоростта и корекция на курса. От мястото, което бяхме достигнали, вкарвах отново кораба в орбита около тайнствената планета. Една твърде далечна, но все пак разумна и добра кръгова орбита. Докато следях с
