удовлетворение показателите на маневрата, чух уплахата на „Плутон“: „Изгубихме пеленга ви! Дайте пеленг! Дайте пеленг!“ Славни момчета! И глупави! Нали сме в тревога номер едно, нали всички спим, как ще се обадим? Щом са изгубили пеленга, значи и корабът е изгубен, значи може би е престанал да съществува, щом автоматите му не предават сами…
Самовъзгордяването ми от първите астропилотски постижения обаче се прекъсна твърде горчиво. Глупакът всъщност се оказах аз. Защо бях изключил пеленгатора? Никакви съображения не налагаха това. Просто ей тъй — в увлечението си да изключвам! Крайно време бе да почна да мисля, като върша нещо! А най-вече да успокоя хората!
Но това не беше никак лесно за мен, защото в свързочното дело пък съвсем не ме биваше. Едва след цял час потене около предавателите „Плутон“ най-после разшифрова примитивните ми „успокоения“, които се състояха в съобщението, че тревога номер едно е отменена и че оставаме в орбита до второ съобщение. Да им обяснява останалото утре координаторът, ако е в състояние да им го обясни, разбира се! На мене ми стигаше толкова.
Изправих се. Празните компютри ме бяха наобиколили като глутница и сякаш дебнеха да се нахвърлят върху ми. Осем велики електронни мозъци и деветият, супергениалният Гемо! Можеха ли те да ми кажат какво е станало с хората, които обикновено седяха зад тях? Какво е станало с мен? Откъде се е взело това внезапно умопомрачение, внезапно и най-важното… всеобщо? Едва ли! Това сигурно можеше да ми каже само Даал, единственият, който освен мене не спеше сега! И аз тръгнах да го търся. А след всяко претърсено помещение аз все повече затвърждавах убеждението си, че всичко това е негова работа. Той сигурно бе скривал силните си хипнотични способности. Хората все още продължават да се боят от тях, въпреки че на звездолета ние се стараем да ги развиваме, пък и самият подбор на Земята е обхващал като задължителни за бъдещия екипаж тези качества. И ето, когато у Даал до фанатизъм се разгаря новото убеждение, той става способен на такава концентрация на духа, че от разстояние и едновременно внушава на целия екипаж необходимата за самоубийство психоза. Сега бях си спомнил и опасенията си от това, че неговият психоробот е от по-нисък клас. Естествено, Даал бе достатъчно умен да надхитри един такъв психоробот и предварително да го извади от строя, за да не му пречи. Но това представляваше тогава съвсем съзнателно покушение, равностойно на предумишлено убийство? Не, не го оправдаваше съображението, че другите роботи ще предотвратят самоубийствата! И не го правеше по-малко опасен!
Върнах се в кабинета си да облека бронирания скафандър. Само шлема не надянах. Би трябвало да разчитам на моя верен страж Рони, но някак си не можех да разчитам. Кой знае в какво състояние щях да намеря Даал! Има степени на такава шизофренна престъпност, при която болният е способен да проявява нечовешка изобретателност, осъществявайки своята фикс-идея. Упътих се към апаратурния склад за някакво оръжие и по пътя си спомних, че пак съм забравил нещо много важно, нещо, за което бях длъжен най-напред да помисля. Изобщо съобразителността ми още никаква я нямаше и най-разумното щеше да бъде да отложа схватката с Даал, но как щях да прекарам до утре в кораба сам срещу един дебнещ ме навярно убиец?
Стъпихме заедно с Рони на широката лифтова площадка и тя мигновено ни смъкна в центъра на кораба, където се намираше всичко, което трябваше да бъде най-сигурно защитено. Там беше и изолационната камера.
Пред оловната й врата стоеше един психоробот, неподвижен и неотместим. Надникнах зад гърба му да прочета неговото име. Беше Лиро, психороботът на щурмана. Заповядах:
— Лиро, отвори изокамерата!
Той естествено не реагира, защото бе настроен само на гласа на Вейо. Пак ме връхлетя безпомощността. Погледнах объркано към Рони. Стори ми се, че двата психоробота сега стояха и ми се присмиваха. Изкрещях безсмислено:
— Рони, отвори изокамерата!
Той нито помръдна, нито издаде някакъв звук, но Лиро веднага се завъртя на шарнирните си ходила и три от ръцете му със светкавични движения заработиха над механизмите на вратата, която се отваряше само отвън. Слисах се за миг над това чудо, а като си спомних, че сега именно Рони командуваше психороботите, ми идваше да си пръсна опразнената глава в стената. Вратата зина пред мене, удряйки ме в лицето с петдесетградусовия си студ. Това, което бях забравил да направя, бе да изключа хладилната инсталация и електроимпулсния апарат. Другарите ми щяха да заспиват все по-дълбоко, а до утре, когато възнамерявах да ги събуждам, щяха да са замръзнали на около сто градуса под нулата. Трябваше после цяла седмица да ги размразявам. Тая липса на елементарна съобразителност за неща, свързани пряко с моята професия, окончателно ме разстрои. Припряно завъртях ръчката на хладилната инсталация в обратно положение. Няколко перца, висящи на решетката на тавана, за да показват действието на охлаждащата въздушна струя, спряха за миг своето ситно зъзнене и отново затрептяха. Вдигнах оголената си длан към решетката. Оттам струеше вече топъл въздух. След това един по един свалих бандажите от главите на спящите хора, при което с неприсъща за лекар боязън докосвах лицата им.
Тия лица бяха почнали да се вкочаняват и изсушават, бяха лица на мъртъвци. Знаех, че те са още живи и ще бъдат живи. Рискът в нашата изокамера е сведен до минимум, макар все пак да съществува, но моята викаща тревога нямаше него предвид. Аз бях сигурен, че телата на моите другари ще оживеят, но… ще оживеят ли мозъците им, ще бъдат ли отново нормални след преживяното, ще станат ли отново като моя? А моят мозък беше ли нормален? Не е ли всичко това някаква халюцинация?
Помилвах ледените бузи на Вейо и едва се удържах да не заплача. Сега чак разбрах колко го обичах, колко обичах всичките тези седем спящи мъже! Може би това да е било префасонираният ми страх от самотата, но в тези минути аз го усетих като разкъсваща ме с мъката си обич, която ме задължаваше да се боря с всички средства за тях и тяхната цел.
Не биваше да допускам повече непредпазливости и аз отново се отправих към склада за апаратури да взема оръжие. Щях после да се затворя в главната зала на управлението. Даал сигурно вече е усетил, че двигателите са спрени, че някой следователно не спи на кораба. Ако искаше да го намери, щеше там да го търси, но щеше да го завари въоръжен и охраняван от цяло отделение наежени психороботи. Там щях да изработя и една програма, по която няколко други робота да извършат претърсването на кораба.
Складът за апаратури се намираше наблизо, също така в най-защитената зона на кораба. Влязох вътре и веднага се изпълних с острото чувство за някаква нередност. Нещо необичайно имаше тука, може би нечие присъствие и аз се заковах до вратата така, че Рони не успя да влезе след мене. Сърцето ми напираше да изскочи през дупката, която бях пробил на гърдите си. Почаках, но не възприех никакъв шум, никакво движение. Страхът ли бе това, страхът, който вървеше вече непрекъснато с мене като Рони? Оглеждах внимателно натрупаните покрай стените и по пода апарати, някъде подредени, някъде просто нахвърляни. Сред тях стърчаха един до друг няколко резервни робота, но и те представляваха само безжизнен метал. Вече се готвех отново да си задам въпроса, какво да бъде оръжието, когато изведнъж забелязах, че в склада е светло, без да съм палил осветлението! Някой бе забравил да го изгаси или… се намираше още вътре!
— Рони, пред мен! — прошепнах на психоробота, отмествайки се от вратата, като в същия миг върнах погледа си там, където малко преди това не бях забелязал нищо подозрително.
Какъв е тоя робот? Кой беше го оставил толкова далече от мястото на роботите? Присвих очи, за да изостря зрението си, защото не смеех още да се упътя натам. Беше психоробот, не от класа на Рони, но и от тоя клас ние нямахме резервни. Разчетох името върху прекършения му напред гръб — онова индивидуално като за хората, но задължително двусрично за роботите име. Само след неговото произнасяне, а при личните роботи само след като го произнесе гласът на собственика му, роботът почваше да изпълнява съответните команди. Това беше Коро. В една неестествена за него стойка на неподвижност. Но да! Нали е повреден? Огледах го внимателно от горе до долу и се вцепених. На пода между разкрачените му за опора в това неестествено положение двигателни крайници стърчаха подметките на чифт обувки.
Не зная колко време изтече, докато станах способен да кажа:
— Рони, иди донеси Даал! — заповедта ми не беше правилна, защото той не можеше да се отдели на такова разстояние от мен. Бях принуден сам да го отведа до там, извръщайки глава, да му го посоча. — Вземи го и го отнеси в операционната!
Когато се обърнах, Даал висеше като купчинка провесени дрехи сред шестте ръце на психоробота, който чакаше да тръгна след него.
