— Какво е състоянието?
— Мъртъв — отвърна Рони.
— Възстановимо? — запитах го почти без глас.
— Не.
Какъв смисъл имаше да го отнасяме в операционната — в такава диагноза на психоробота не бе възможна грешка. По-добре да си лежи тука, да го видят и другите!
— Остави го на същото място!
Рони го положи пред своя също така мъртъв събрат Коро внимателно, сякаш полагаше бебе Е, да, казах си с известна доза уважение, Даал винаги е бил консеквентен. Не биваше да му хвърлям чак такива обвинения. Точно това трябваше да се очаква: След като изпълни замисъла си, след като се увери, че го е изпълнил… Един поглед ми стигаше да установя, че Рони не се е излъгал в невъзвратимостта на смъртта. Ядреният пистолет лежеше до самия труп. Този ядрен пистолет по-напред бе прострелял психоробота, след като още при идването им тук Даал е повредил по някакъв начин радиовръзката му с Рони. Коро не притежаваше съвършената самозащитна система на психороботите от звезден клас като Рони.
Нямах повече работа тук. Поне до утре. Поне щях да прекарам спокойно нощта. Спокойно?… Аз вече предусещах каква щеше да бъде за мен тая нощ на пълна самота! Най-лесното би било да избягам в съня от мислите за случилото се. Но имах ли право да оставя кораба без нито едно будно човешко съзнание на него? Въпреки че се намирахме толкова далече от враждебната ни станция? Не, като че ли нямах това право! Но когато се озовах сам пред празните осем кресла на компютрите, разбрах, че не ще ми стигнат силите цяла нощ да гледам към един определен компютър, чийто собственик никога вече нямаше да заеме мястото си зад него. И да мисля, и да се ожесточавам към този човек, пред чието благородство бях се прекланял с цялата си млада същност. И аз реших, че след всичко, което преживях, ми е позволено да поизразходвам малко от скъпата енергия на кораба. Включих защитното силово поле около него, отидох в кабинета си, впръснах си най-силното приспивателно, но не посмях все пак да остана там, а се върнах и се тръшнах вече почти заспиващ в креслото зад Гемо. На неговата и на Рони будност щеше в тази нощ да се уповава нашата експедиция.
Изкуството да се правиш на ударен
Спах непробудно около десет часа, дълбоко опит от препарата, но тревогата и страхът сякаш бяха клечали през цялото време върху страничните облегалки на креслото ми в очакване да се събудя. Празните компютри ме гледаха със своето обвиняващо мълчание и ме накараха презглава да хукна към изокамерата. Лицата на седмината грееха с обичайните си цветове, толкова познатите ми и толкова скъпи цветове. Изглежда, те просто още си отспиваха умората от последните месеци. И ако не се страхувах толкова, ако самотата не ме притискаше от всички страни, щях да ги оставя да си поспят.
Естествено бе да започна от координатора, но вчерашното ми безпокойство, дали няма с преждевременно събуждане да повредя мозъка му, отново ме връхлетя. Сега знам, че то е било глупаво, но аз съм млад лекар и познанията ми бяха все още повече теоретически. А тогава въпросът, от кого да започна, се превърна в една ужасяваща дилема, въпреки че всички физиологически показатели се силеха да ме успокояват. Координаторът е може би най-важната личност в кораба, мъчех се да разсъждавам аз. Наистина Вейо, вторият астропилот и щурман, едва ли е по-малко опитен в пилотажа, но координаторът е ценен преди всичко с умението си да обединява и ръководи, а Вейо, който би заел мястото му, ми се виждаше твърде несериозен за тая длъжност! Монида? Старецът пръв би се пожертвувал, ако това се наложеше, воден от своята максима, че е изживял почти живота си. Но Монида… Монида беше мозъкът на експедицията, нашият жив Гемо! Само Даал можеше да се равнява с него. Трябваше да търся най- малоценния член на екипажа, а друг малоценен освен себе си не виждах. Бяха седем конгениални представители на човечеството, избирани още на Земята между милиони хора, избирани втори път и на звездолета. Аз единствен не съм избиран по простата причина, че лекарите на звездолета са малко, че всеки човек там има достатъчно познания, за да може с помощта на медицинските автомати да се справя с опасните за здравето положения.
Като си спомням сега мъченията, на които се самоподложих тогава поради своята неопитност, ми става смешно, но от това трагизмът на една такава дилема, разбира се, не изчезва. Още изтръпвам, като си представя как се приближих накрая към Вейо. Не защото бях стигнал до някакво разумно решение, а воден от странното съображение, че имам право да подложа на опасност човек, който ми е толкова близък, та в случая става част от мене. Знам, като прочете тия редове, Вейо сигурно ще възкликне в своя си маниер: „Възхищавам ти се! Не съм предполагал, че си способен на такава велика саможертва.“ Но също така съм уверен, че после той ще прегърне раменете ми в някое затулено кътче и ще ми пошепне, за да не чуят, че може да бъде и сериозен: „Знаеш ли, и аз бих постъпил като тебе, па и всеки би направил така.“ А веднага след това ще се ухили, този мой непоправим приятел, за да не ми даде възможност да се разнежвам, и ще добави: „Не се тревожи, при първия сгоден случай ще ти се реванширам!“
Разбира се, за решението ми да се спра на него са действували и други емоционални двигатели. Той пръв щеше да види моя страх, а не е без значение дали близък приятел ще те види в такова състояние или човек, от когото изискваш само уважение към себе си. Изобщо винаги е за предпочитане да имаш до себе си в такива моменти приятел.
Вейо веднага се събуди. Вероятно една лека плесница или стискане на носа би свършила тогава същата работа като биоелектрическия активатор, но аз му казах с неописуема тревога:
— Полежи още малко! Не мърдай!
— Какво е станало? Я не си прави шеги! — извика той войнствено и аз едва смогнах да изключа апарата, с който му вливах затоплена кръв.
— Моля те, полежи още малко!
— А бе какво правиш с мене? Какво е това? — скара ми се той и отхвърли със свободната си ръка каската. — Пфу, да те вземат мъглявините! Мравки ли си сипал в мозъка ми?
Това бяха електроимпулсите на активатора и аз се усмихнах плахо:
— Вейо, добре ли си?
— А ти добре ли си? — отвърна ми той, но вече не така войнствено, защото гъстата течност във ваната се разплиска около него.
— Не бързай, ще ти разкажа, нещо лошо стана на кораба.
— А! — извика той смаян, разбрал окончателно къде се намира, видял и другите шестима в техните вани-легла.
— Не бързай! Полека, аз ще те изтрия. Ето ти дрехите — говорех му аз като на дете, помагайки му да стане. — Ще можеш ли да вървиш? Всички са здрави, не се безпокой, ще ги събудим после!
Той извървя пътя до моя кабинет в мълчание, залитайки от слабост. А аз му разказвах, разказвах, разказвах, ядосвайки се, че трябваше да правя това през гърба на неговия робот, който веднага бе пристигнал, отново аташиран към него от Рони. Говорех несвързано и уплашено, защото от неговата реакция трябваше да съдя дали е възвърнал всичките си умствени способности.
— Ужасно съм гладен — бяха първите му думи в отговор на моя разказ. — Просто умирам от глад!
Заведох го до автомата и натиках ръката му в отвора за инжекции. Подбрах една комбинация от енергийни обогатители на аденотрифосфатната киселина, която и мъртвец би накарала да заиграе. Ако все пак това не беше Вейо, бих го помислил за умопобъркан — аз какво му разказвам, а той: гладен съм, та гладен! Изтичах до кухненската ниша, грабнах каквото намерих готово, но ненаправил още три крачки в обратната посока, се върнах и продиктувах на автомата няколко готварски рецепти в количества, достатъчни за десет екипажа като нашия. Внезапно и моят стомах бе завил като полудяващо от глад животно. Та аз също не бях слагал в него нито хапка в продължение на едно денонощие! Сега разбрах и състоянието на Вейо, закономерно след полуанабиозата, от която бе излязъл. Такъв глад може да те накара да обезумееш.
Вейо се нахвърли върху храната все така мълчаливо и не ми остана друго освен да му подражавам. Едва след няколко минути можах да го запитам, дъвчейки по-бавно:
— Кажи сериозно, не чувствуваш ли някаква аномалия в себе си?
Той изръмжа, сякаш бях дръпнал залъка от устата му.
