също объркан. Не съм сигурен дали изобщо схванаха в какво се състоеше вината ми, дали почувствуваха цялата гадост на прибързаното ми обвинение към Даал. Навярно бях удавил всичко в несвързаните си обяснения и контрадоводи против незаслужено присъжданата ми благодарност. В края на краищата тя трябваше да бъде отправена единствено към Рони, който бе преценил, че може да не ме приспива в изокамерата.
— Не се обиждай! — възрази ми координаторът все така лениво. — Нека в случая думата „герой“ да не ти се струва обидна! Аз съм убеден, че не всеки от нас би бил способен в тия трагични минути…
— Но какво толкова съм направил! — ядосах се най-после. — Я стига сте се превземали! Или си правите някаква съвсем неуместна шега с мен?
Координаторът седна на креслото зад Гемо, направи знак и към нас да седнем. Бе осъзнал, изглежда, тая неуместна тържественост на стоенето прави.
— Докторе, имам пред вид една-единствена твоя постъпка: спирането на кораба, извеждането му в подходяща орбита, поставянето му в готовност. Това спаси честта на нашата експедиция. Ще бъда откровен докрай, защото докрай сме длъжни да осъзнаем и положението, в което изпаднахме. Ако трябваше сега, дори сега, в тая минута, както ти тогава, да решавам дали да върна кораба, или да го оставя да продължи, аз сигурно щях дълго да се колебая. Не мога да кажа и кое решение бих избрал. Защото ония настроения и мисли, които ме накараха да направя опита за самоубийство, са все още в мен. Това убийствено чувство за безсмислието — то е още във всички ни, ако сте откровени, ще го признаете…
Пръв Монида потвърди с едно замислено кимване, потвърдиха го и други. Рекох:
— Мога ли да помоля да прекратим тоя разговор? Реших така, защото се ядосах, това е! И никакво геройство няма тука, а ако вие още не сте се съвзели, елате тогава да ви бия по една инжекция!
Вейо се хилеше насреща ми и това ме изпълни с чувството, че отново всичко е наред. Ето, и Монида вдига пръст, за да изнесе своя доклад, и ние се превръщаме отново в оная деветопръста… в оная… в осемпръста ръка, която…
— Позволете ми — каза евристикът — да започна с някои елементарни теоретични постановки, поемайки риска да ви отегча. Положението, в което изпаднахме, ни задължава да се върнем към тия първични конструкции на нашето досегашно познание за живота. Знаете, че по време на „мълчанието“ Даал и аз се заехме да конструираме един предварителен теоретически модел на тази цивилизация въз основа на досегашните сведения за нея. Така че гледайте на това като на съобщение, което трябваше да направи Даал…
Той наистина започна с учебникарските постановки в космологията, биологията и онтологията. Каза, че съпоставили получените досега данни за планетата и нейната орбитална станция с всички съществуващи хипотези и най-напред са отхвърлили възможността това да е цивилизация от абиогенен тип. Не че изобщо изключвали тая възможност, а защото проучванията на планетната система говорят, че в нея може да възникне живот от земен тип. Тази част на Галактиката е твърде спокойна, възрастта на слънцето и неговата стабилност, датиращи най-малко от десет милиарда години, са предпоставка за една равномерна и продължителна еволюция. Мислещата материя тук е могла да отиде значително по-напред от човечеството, защото стабилната екосфера на слънцето се е създала близо два милиарда години по-рано от екосферата на нашето Слънце. Би могла! Но очевидно не е. Засега не е констатирано никакво друго взаимоотношение на тукашните мислещи същества с Космоса освен тази загадъчно единствена орбитална станция. Това говори или за деградация, или за прекъсване в развитието, или за едно изобщо по-късно начало. Тук трябвало да се вземе сериозно предвид хипотезата на нашия Крамер за взаимодействието на планетата с нейната прекалено голяма луна като фактор за едно задържане или закъсняване. Бурните приливни движения в кората на населената планета вероятно са стеснили екологичните ниши, където се е зараждал животът, и са обусловили неговите засега неизвестни ни различия. Във всички случаи обаче имаме основание да предполагаме, че той принципно няма да се отличава от тоя на Земята…
Както е прието за всяко научно съобщение, Монида подкрепяше изложението си с множество цифри, схеми и позовавания на други автори, така че се получи една стройна теоретична конструкция, която ми се видя необорима. Но като стигна до орбиталната станция, цялата му конструкция рухна. Разбира се, пак само в моите примитивно жадни за яснота очи. Той призна, че тук не са стигнали до общо мнение с покойника. Космологът си останал привърженик на тезата, че тази станция е рожба на самата планета, защитна функция на нейната цивилизация или остатък от нейното по-раншно високо развитие, преди тя да деградира или да прекъсне развитието си. Допускал дори, че тя може би е единствен оцелял остатък, че на самата планета няма повече високоразвити мислещи същества. Докато той, Монида, е склонен да приеме, че тя е пришълец от друга слънчева система.
На това място Вейо подхвърли весело:
— Значи, с един куршум две цивилизации? — но не предизвика нито една усмивка.
Лицата на астронавтите си останаха апатични или тъжно замислени.
— Способността им — каза Монида — да постигнат групово внушение с такъв ефект говори за една необикновена духовна енергия. Това, струва ми се, наклонява везните в полза на моето предположение. Но тя потвърждава и сходността им с нашата цивилизация. Значи те познават като средство самоубийството, познават и притежават чувството за безсмислие, което ни внушиха.
Той говореше равно и спокойно, с благия тон на всяка мъдрост, в един момент, когато в мене нарастваше нуждата да предприема нещо, да изтръгна хората от тяхната плашеща ме апатия.
— Съзнанието за безсмислие обаче — каза той — не е късно явление в живота на мислещия вид материя. Затова не бива по него да съдим за равнището на тази цивилизация. То се появява, изглежда, когато екологическата сфера почва да изчерпва своите активиращи моменти, а принципът на еволюцията бива осъзнат като безцелен автоматизъм, чрез който бездушната Вселена формира част от себе си по абсолютно неразбираеми причини. Това чувство има диалектически характер. Веднъж то осъществява двигателни функции, кара ни да търсим нови екологически сфери, за да продължим развитието си. Друг път то ни задържа с осъзнатата невъзможност да бъде преодоляно и в новите сфери, насочва ни да търсим изхода от безсмислието само в себе си. Тоест там, където е най-малко възможно да го намериш, ако си действително мислеща материя. Ето, ние пропътувахме толкова светлинни години, за да търсим другото, другите, и… намираме отново същото, същите…
Тук вече не се сдържах.
— Монида! — викнах му. — Окончателно се убедих, че най-вредното нещо в историята на мислещата материя са нейните мъдреци. Не случайно човек става мъдър, когато остарее, тоест когато е вече негоден…
— Докторе! — прекъсна ме координаторът, но предупреждението му да се държа прилично беше твърде безсилно.
— Какво? — разкрещях се аз необуздано. — И на тебе ти е приятно да слушаш разни мъдри обяснения за смисъла на безсмислието, така ли? А пък аз знаеш ли какво ще направя? Ей сега ще заповядам на Рони да ви натика отново в изокамерата, всичките! И ще продължим експедицията двамата с Вейо. Все ще се справим някак си.
Щурманът въздъхна комично:
— Горкият, съвсем се главозамая, след като го обявихме за герой!
Подигравките на моя приятел както обикновено ми действуваха отрезвително. Преглътнах беса си, стиснах юмруци, така че, когато посочих към кръговия екран, където трябваше да се намира станалата отново невидима станция, не успях навреме да разтворя длан и засочих по най-смешен начин с юмрук.
— Ония стрелят не само с чувство за безсмислие, стрелят и с напълно смислени ядрени торпили, а ние си седим и пеем оди за безсмислието! Бихте ли ми казали, какво всъщност възнамерявате да правите, мили другари? Та аз не видях някой от вас дори да се позаинтересува от снимките на това тяло, което е изгоряло в защитното поле. Изглежда, наистина мислите само за връщането.
— Разгледахме ги, докторе — обади се космолетният специалист Велидо, явно обиден от думите ми. — Преди да дойдеш. Силата на взрива говори, че е от ядрен тип. Но това не ни задължава да го сметнем за бойно средство. Може да са просто взривени плазмени реактори. Обемът на тялото позволява да се допусне, че в него е могло да има и едно-две живи същества от нашите размери. Значи, те или са дошли да проверят дали сме успели да се самоубием и да завземат кораба ни, или пък са решили да разрушат и него след нашето самоизтребление, не можейки навярно от това разстояние да го анихилират, както направиха
