А мен той бе ме напуснал, бе се изпарил във вакуума на тренажерната. Определяха ми уж ролята на герой, но ми предписваха да потисна предварително в себе си всичко, което ражда героизмът. Вместо възторжен аз трябваше да бъда предпазлив, вместо самопожертвователен — хитър, вместо с гръмогласието на патоса трябваше да говоря с мърморенето на скептика. И аз успях, твърде лесно успях, да ме глътнат квазарите, както се изразява моят приятел Вейо! Но съмнителната заслуга за това съвсем не беше моя.
Седях в тренажерната, сред адската й жега, под ослепителната й светлина, мъчех се да тичам, да скачам, да вдигам някакви идиотски тежести или просто стоях и се потях като в парна баня и си виках: „Е, добре, ще се срещнете, а после? Та ние и сега вече знаем, че има друга високоразвита цивилизация, но… е, добре, ще научим и какво точно представлява, да речем, че ще го научим!… Какво от това? Ще идеш, ще го наблюдаваш няколко часа и… и ще си отидеш. Завинаги. За теб поне завинаги! Ще се върнеш пак да гледаш, може би до края на живота си, все тия едни и същи физиономии на звездолета…“ От такава една отправна точка тръгваха всичките ми мисли в тренажерната и аз се надявах те да ми бъдат простени.
Струва ми се, че те могат да бъдат простени на един млад човек, който се е родил на някакъв си звездолет и не е виждал през трите си десетилетия живот никаква друга живинка, за когото дори самата Земя с нейното човечество е една не по-малко чужда цивилизация, защото той не знае вече в каква степен на развитие се намира тя и има ли той право да се числи към нея. И ето, изпречил се е пред него един цял свят от живи, мислещи същества! Той е толкова близко, за разлика от Земята, докосваемо близко! Би могъл да се приобщи към него, защото до болка нетърпимо му се иска да излезе от черупката на звездолета и се приобщи към необятността на някакъв свят, но… не му се дава нито правото, нито възможността да се приобщи. Тогава не е ли по-разумно да си отидеш предварително, преди да си го поглеждал? Да си отидеш, без да се обръщаш назад, за да не се превърнеш в солен стълб, както в онова предание от древността на човечеството? — в соления от сълзите на твоето неизцелимо човешко страдание камък!?
Такъв облик имаше за мен този път безсмислието в адския казан на тренажерната, който ме превари и сякаш ме направи друг човек, стопявайки цялата ми предишна войнственост и завоевателското ми самочувствие. И ето, както се казва, настъпи историческият час! Като си го припомням сега, аз виждам най- напред колко много дължа на нашия щурман. За мое щастие именно Вейо бе определен да води космолета, да осигурява безопасността ми и технически да осъществява размяната на информация. Не мога да си представя в какво състояние бих пристигнал на срещата, ако не беше неговото умение да разкрива с поведение и остроумно слово простите съставки на нещата. Не да ги опростява, а именно, разчленявайки ги на простите им съставки, да дава тяхната реалистична картина, обикновено оцветена с непобедимото му чувство за хумор. Когато му доверих страданията си, той неочаквано не ми се присмя, а с подозрителна разпаленост ме увери, че мислел и чувствувал съвсем същото. Не можех да му вярвам, защото той си оставаше вечно зареден със смехотворни глупости, но тогава от несериозната му уста излезе една много странна приказка:
— Виж какво — отвърна ми той. — Има индивидуален героизъм, но има и колективен героизъм. Не си прав да го отричаш. Има го, само че той е доста различен от индивидуалния. Колективният героизъм на човечеството се състои в постоянната му победа над липсата на общия смисъл. За да се приобщи отделният човек към този героизъм, той просто трябва да си гледа работата. В случая нас не ни пращат, за да ставаме герои, праща ни героизмът на човечеството. Нека бъдем малко по-скромни и да се задоволим с удовлетворението, което носи чувството за изпълнен дълг!
В космолета ние вече не се върнахме към този разговор. Пък и Вейо нямаше никак време, защото условието да пристигнем едновременно за срещата изискваше много често да прибягва към сложни и непредвидени маневри, да следи непрекъснато данните от пеленгаторния сигнал на нашите партньори. Аз нямах работа из пътя. Всичко беше стократно репетирано — всяка манипулация, всеки въпрос и всеки отговор с възможните му варианти. Само едно-единствено нещо не бях репетирал; амбицията си да победя в състезанието-демонстрация. Защото нямах такава амбиция, въпреки упражненията по бокс, въпреки моята привързаност към спортния дух. И аз знаех вече на какво се дължи това. То се дължеше на измамата, заложена в моя скафандър, на хилядите остроумни прибори и приспособления. С тях аз щях да демонстрирам може би превъзходството на човешкия ум и неговата изобретателност, но нямаше да демонстрирам качествата на своето земно тяло. И в часовете на празномислие, припомнил си неочаквано няколко изгледа от планетата, станали тогава причина да ругая другарите си заради сантименталното им размекване, и предвкусвайки чудесната скорост, с която щях да бягам благодарение на механичния скелет по тая неизвестна за мен луна, аз неволно промених веднъж думата „бягам“. Стана ми страшно весело отначало — какво ли би било, ако избягам при ония? Ей тъй, бягайки, да свия към тяхната ракета и да разперя ръце и да им кажа: Ето идвам при вас като брат при своите братя! Приемете ме или… или ме убийте, ако не сте в състояние да ме приемете! Но не ме пускайте да се връщам при ония там! Ужасно са ми омръзнали и координаторът с неговия машинен мозък, и старческите мъдрости на Монида, и всичките тия гении, дето са на звездолета. Искам да живея сред обикновени същества, не сред гении, а на вашата красива планета сигурно има милиони такива чудесни, обикновени същества. Много е тежко да живееш сред гении, които дори не боледуват, а аз съм един обикновен млад лекар. Но съм способен лекар и мога да ви бъда полезен, ще видите, поне на вашите обикновени същества мога да бъда полезен…
Толкова весело ми стана, та чак ме втресе от студ, а термометърът в кабината си показваше своята гениално равна температура. Помъчих се да се съвзема. Съгласете се, че никак не е смешно представителят на човечеството в първата му среща с друга цивилизация изведнъж да стане, ни повече, ни по-малко, дезертьор! Застанах зад гърба на щурмана и му рекох с разтреперана челюст:
— Вейо, мислиш ли, че един ден може да настъпи такова време, когато човекът ще има свободата да избира между две-три или повече цивилизации, в които да живее? Като му омръзне едната…
— Я стига си ме занимавал с глупости! — избухна той през рамо.
Здравата го беше стегнал моментът, горкия, та не усети какво се криеше зад невинно зададения ми въпрос! Пък моментът беше такъв, че… вече пристигахме. Пристигахме, а аз все не смогвах да прогоня тия мисли. Знаех, че не съм способен да го направя, и въпреки това разсъждавах за правото си да го направя. Никой не ме е питал, когато е решавал да ме създаде на някакъв си звездолет. На мен пък не ми се живее на звездолет! Живее ми се на една хубава планета със зелени гори и ливади, с реки и морета, с върхове, по които можеш да се катериш и да ядеш, и да дишаш онова, което ти дава природата, а не собствените си изпражнения, обогатени с разни химически гадости. Нима хората на Земята не си избират сами мястото за живеене? Моите астронавти също сами са си избрали звездолета! Защо аз да нямам това право? Имам го и ще взема да го осъществя, напук на всичко!
Разбира се, от време на време лекарят в мене се запитваше тревожно дали от станцията не ми внушават тези мисли, но това изглеждаше съвсем невероятно — би трябвало да знаят целия ми досегашен живот, защото те бяха резултат на този мой живот. И на моята жадна за приключения младост, разбира се.
И ако аз сега занимавам читателите си с тях, то не е от някаква извратена суетност, а защото се чувствувам задължен да бъда добросъвестен в изложението си. Някого това мое преживяване може би ще възмути, другиго само ще развесели, но така или иначе то е факт, който съм принуден да регистрирам. Тогава аз го приключих с горчивата констатация, че героизмът се съдържа навярно и в това, да не направиш нещо, макар да ти се иска да го направиш, макар да имаш условията да го направиш. Изобщо тъжно нещо е героизмът! А после… после трябваше вече да навличам проклетия скафандър, от който бе започнало всичко.
Брат мой — враг мой
Най-после радарът улови техния космолет, който изскочи иззад лунния хоризонт и мигновено бе запален от неумолимото слънце. Повърхността му явно притежаваше, както се изразяват нашите техници, висока степен на отражателност. Ако екранът не филтрираше изображенията, щяхме да го виждаме само като огнена звезда, а така той приличаше на лъскава метална круша. Гледах го и все повече ми се харесваше — наистина приличаше на сочна, пълна с живот круша сред синьочерното безжизнено пространство.
— Онова тяло, дето изгоря в силовото ни поле, беше капковидно и поне десет пъти по-малко — констатира Вейо. — Интересно, как ли е устроена тая круша? Живота си бих дал да вляза в нея. Добре се движат, сигурно и те са сега на остатъчни скорости! Я виж как работи записът!
