някак съдбата си в четирите лапи на онова същество отсреща.
— Ще има ли нови трусове? — запитах аз плахо.
— По-силни, не — отвърна ми равният глас на компютъра, но илюзията, че говоря пряко с партньора си, ме разтърси с буйна радост; ужасно ми се хареса неговият глас — такъв спокоен, самоуверен и най- важното — дружелюбен!
— Диктувайте вие срещата — казах му.
— Можем да тръгнем.
Аз предпазливо се изправих, възстановявайки загубената координация между мускулите си и механичния скелет. Сред червените пламъци пред погледа ми пълзеше едно черно същество; пълзеше на четирите си крака, идеше право към мен с една дебнеща бавност и въпреки това аз вече не изпитвах страх от него. Само недоумявах защо още не се изправя, недоумявах и ми беше мъчно, че не иска да заприлича най-после на човек — нали трусовете бяха отминали. Повтарях безгласния си въпрос несъзнателно, докато не се сетих изведнъж да го превърна в опит за хипнотично внушение. В края на краищата човек осъществява свободно телепатична връзка дори с поставени под микроскопа микроорганизми, а виденията, които ни бяха пращали, говореха за възможността и от двустранна връзка. Изкушението да си премеря силите бе огромно, накара ме да забравя дори, че в това си състояние едва ли ще съм способен на резултатна концентрация. Напрегнах се до краен предел и възликувах. На два метра от мене то изведнъж с маймунска ловкост се изправи и разпери предните си крайници.
До тези два метра аз бях вървял със същата скорост, също разперил ръце, но още от самото начало, защото така ми диктуваше нашата програма — да покажа, че не нося нищо. Успял ли бях да го подчиня на волята си, или моят партньор просто бе решил да повтори жеста ми? Въпросът ме отрезви — един нов опит би могъл да провали срещата! Мълчах и чувах само дишането си, чувах го в черепа си, защото шлемът иначе го поглъщаше. Не виждах никакво лице, само една гладка, сивочерна и навярно еластично-плътна материя, подобна на оловна гума, върху която над хоботната част се чернееше някаква по-тъмна, дъговидна цепка. Взрях се внимателно и открих, че това не беше никаква цепка, а лентичка от малко по-различна материя, но също така непроницаема за моите очи. Дали през нея именно не гледаше моят партньор?
Мълчанието ни беше тягостно. Но то не беше онова тягостно заради празнотата си мълчание, когато хората нямат какво да си кажат. В мен то бушуваше с хиляди чувства, а сред тях продължаваше да бъде най-силно желанието ми да проверя действително ли съм осъществил телепатично внушение. И аз все пак се реших да потърся някой прост, невъзбуждащ подозрение начин. Не беше лесно при главозамайващата скорост, с която се мъчех да съобразявам. Не биваше да си служа с нито един от учебникарските способи, опасно бе да му внушавам каквото и да е, противоречащо на неговите обичайни действия. А какви са му обичайните действия, един космос знае! Принуден бях да избера отново онова, което би могло и нищо да не докаже. Сега телепатичната ми заповед, отправена вече с една по-спокойна сила право към лентичката от друга материя над сиво-черния хобот, настояваше моят партньор отново да застане на четирите си крака. Минаха няколко секунди, но той не помръдна. Стоеше все така безмълвен и непроницаем. Сам се отпуснах полека напред, докато опрях ръкавици в камъните, усилвайки внушението. Партньорът ми си остана непоклатим, а нещо изпука в шлема ми, рече тихо, но достатъчно гневно:
— Не прави глупости!
Чак ушите ми писнаха от напрежението и срама.
— Не прави глупости, ти казвам! Спазвай програмата!
Отдъхнах си — беше Вейо. Неговото собствено съучаствуващо в срещата напрежение бе уловило телепатичния импулс. А оня оттатък? Дали не се надсмиваше сега над жалките ми усилия да победя волята му? Не, противодействие от негова страна не бях усетил, никакъв контакт не бях усетил! Но как тогава ни пращаха тия чудовища?… Нямах време обаче да си задавам странични въпроси — програмата ни чакаше, пък и мълчанието ни трая обезпокоително дълго. Скръстих ръце, стараейки се да не закрия някоя от лещите на наблюдателните устройства в скафандъра, и произнесох:
— Представителят на Земята ви поздравява!… — но се запънах, защото репетираната ми отпреди тържественост никаква я нямаше; трябваше по програмата си да изпитвам сега нещо съвсем друго, а аз изпитвах само едно върховно смущение, което едва успя да смотолеви: — Ние идваме с мир и искаме да си отидем с мир, защото така повеляват нашите закони за поведението ни в Космоса. Не се страхувайте от нас!
А според предписанията аз трябваше да се страхувам, трябваше да виждам в него само един смъртен враг, да го изуча основно, да открия всички негови слабости и предимства и едновременно с това непрекъснато да му показвам своето доброжелателство. Може би има хора, способни да изпълнят такава идиотска програма — когато я съставях, аз също си мислех, че не е толкова трудна, но сега тя не беше по силите ми. Не ме биваше за дипломат и толкоз! Добре, че поне скафандърът вършеше безупречно онова, което си въобразявах, че ще мога паралелно с него да върша и аз! Естествено аз поглъщах всяко негово движение, но не бях способен в тия минути да правя каквито и да било съзнателни наблюдения или изводи.
Партньорът ми също прибра предните си крайници към своите тесни и гладки гумени гърди. Не се виждаха по него никакви механизми и устройства, сякаш това бе собствената му гола кожа, а не защитно облекло. После той се наведе така, че опря тези крайници на камъните. Изпълни онова, което преди малко бях искал от него, но го направи по своя воля. Навярно повтаряше моята постъпка, взел я за наша форма на поздрав. А след като се изправи, компютърът каза безизразно в ушите ми:
— Ние също искаме срещата да премине в мир. Затова настояваме да остане единствена.
Да си призная, в момента и аз не желаех втора. Изобщо нищо вече не желаех! Бях страдал в тренажерната, загдето ми се забраняваше да прегърна своя партньор „в изблик на буйната си радост от тая историческа среща“, но нима може да ти се иска да прегръщаш някакъв мравояд, па макар и такъв, който е способен да стои на задните си крайници и да разговаря? А това, че той вместо поздрав побърза да повтори установеното вече условие, само ме подразни. Общата програма ни позволяваше малко свободен разговор преди състезанието-демонстрация, но… какво ще разговаря човек при това идиотско положение? Да видим там кой по-бързо бяга, чий луноход е по-добър, Вейо и другият, в „крушата“, да си разменят отговорите на въпросите, да се снимаме за спомен и да си вървим! Много ви здраве, като сте такива несговорчиви!
Стоях, поклащайки се леко на краката си — от душевно неудобство, не от друго, — и раздразнението ми нарастваше, защото се усещах и като поставен под микроскоп. Естествено тоя „мравояд“ сега ме разглеждаше по същия начин. Дано поне да съм успял да го сплаша с внушителния си скафандър, с него бях значително по-висок! Едва сега се сетих да погледна втори път биоиндикатора върху горния край на лявата си ръкавица. Той жадно улавяше вече онова, което преди бе стояло извън радиуса на действието му — биополето на материя от органичен произход. Е да, не бях се съмнявал, че моят партньор все пак ще е устроен горе-долу като мене в своята най-интимна структура. Откритието обаче дори не ме развълнува, въпреки изключителното си значение. Само ми напомни, че трябва да продължа да бъда учтив.
— Виждам — рекох, — че биологичната ни структура е сходна. Това е достатъчна основа за едно трайно разбирателство между нас.
— Не е възможно разбирателство между цивилизациите в Космоса — отвърна след малко онзи глас, на който в началото бях се толкова зарадвал. Сега той ми се стори жестоко отблъскващ, макар да си беше все същият механичен глас на нашия компютър, оформящ в наши думи приетите като радиовълни от някакво подобно средство в „крушата“ слова на моя партньор.
Едва се сдържах да не изругая и него, и себе си, загдето толкова му се подмазвам, само и само да придам човешки облик на тази единствена среща. Но дълго потискан, гневът ми постепенно премина в резигнация. Нима наистина не е възможно разбирателство? Какво ги е накарало да стигнат до такова твърдо убеждение? Може би някакъв лош исторически опит? От други срещи?… Казах предпазливо, не да не го обидя, като му противореча, а защото мерех вече всяка своя дума от гледна точка на съдържащата се в нея скрита информация:
— Ние сме стигнали в своето развитие до извода, че всички висши цивилизации в Космоса трябва да си сътрудничат. Само сътрудничеството може да бъде гаранция за тяхното съществование изобщо. Ако например вие сте застрашени от нещо на тази планета или ако условията на нея спъват развитието ви, ние ще се чувствуваме задължени да ви помогнем да усвоите друга, по-подходяща за вас среда. Както със знанията си, така и с всичките си средства за движение из Космоса — заявих аз на края, силно
