Какво да гледам? Работеха си безшумно и безотказно, както им е поръчано, тези наши шпиони: снимат и записват всичко, което могат да докопат с лазерните си, с инфрачервените и радиовълновите пипала. И на мен, разбира се, ми се щеше да вляза в тая круша, колкото се може по-скоро, но без да си давам живота, защото чрез нея щях да го видя по друг начин. За какво ми е иначе да влизам? Плюя аз на Вейовото инженерско любопитство!
— Сядай! Прилуняваме се! — изкомандува ми той.
Смъкнах креслото за полулежащо положение, изтегнах се удобно в него, но направих всичко това с автоматизма на равнодушието от тренировките. Нито напрегнах мускулите си за съпротива, нито се развълнувах — сякаш всеки ден кацах на разни планети и луни, пък ми беше за пръв път! За пръв път кракът ми щеше да стъпи на космическо тяло, а в мене не се появи дори искрица любопитство.
Лежах и гледах крушата на екрана, която също правеше маневри за слизане. После затворих очи, когато ускорението стана много силно. Но можех и да не ги затварям, защото чак толкова силно не беше. Противодействието на спирачните двигатели тресеше клепачите ми и не им даваше покоя, за който скимтеше тялото ми, забиващо се като камък в надуваемото кресло. А когато вибрирането на космолета спря, никак не ми се ставаше.
— Хайде! — рече Вейо странно тихо за настъпилата внезапно тишина, изглежда едва-едва бе го прошушнал. — Хайде, и те кацнаха!
Усмихваше се, а ъглите на устните му трепереха. Беше привел всички наши средства за отбрана на автоматично действие и се зае да ми помогне при обличането. Все така шепнешком, сякаш се бояхме ония оттатък да не ни чуят, ние си повторихме един друг в рапортна форма основните моменти на нашия план. В тоя шепот имаше нещо зловещо, което ме накара да настръхна и почти изпразни мозъка ми, напълни го сякаш с космически мрак и студ. Чувствувах се точно така, както когато за пръв път, едва петгодишен, ме изхвърлиха, вързан за дълго въже, от звездолета, за да съм се научел да „ходя“ из Космоса. Не помня тогава какво са ми казали за кураж; сега Вейо ми каза:
— И ако не го победиш оня, хич не се връщай! Няма да те взема на борда.
Помъчих се да му отвърна в същия дух:
— Те пък може да ми се зарадват, ако остана при тях.
Но той не забеляза липсата на шега в думите ми. Херметизирах скафандъра, макар съгласуваното време за подготовката да беше предостатъчно. Вече съвсем не ми се седеше в космолета. Ако не беше забранено да се излиза по-рано, щях веднага да тръгна. Сега не усещах дори и тежестта на скафандъра, само тежестта на собствената си празнота. Двата психоробота стояха край нас като невъзмутими богове. И друг път ми е хрумвало колко добре са постъпили на времето земните правителства, като са забранили за вечни времена да се влагат човешки чувства в психороботите — та те биха се повреждали от смях над жалката човешка суетня! Когато тръгнах към шлюзовата камера, Рони ме последва. Неговата програма бе видоизменена. Щеше да стои при външния вход на камерата, да се подчинява на командите и на двама ни. В тесния коридор ние изчакахме компресорите да изсмучат въздуха и когато тяхното ръмжене утихна, Вейо ме прегърна. Той, разбира се, беше в своя си лек скафандър, но пак се получи една трогателна несръчност. Нищо не каза и ми стана доста неловко. Не бях свикнал на нежности от тоя закоравял присмехулник. Пък и не ми беше до прегръдки сега. Ако някого все пак ми се искаше да прегърна за сбогом, това беше Рони, моя спокоен и могъщ двойник. Влязох в шлюзовата камера и херметичната й врата веднага се затвори зад гърба на Рони. Миг след това с един безшумен взрив се откри изходът. Казвам взрив, защото слънчевата яркост на лунния ден нахлу в камерата с внезапността на бомбена експлозия. Трябва да съм изругал уплашено.
— Какво има? — чух разтревожения глас на Вейо в дясното си ухо.
— Нищо — отвърнах. — Още не бях спуснал светофилтъра.
— Спокойно, спокойно! — рече ми той. Лесно му беше да ми дава съвети. Съвети всеки може да дава, когато си седи на сигурно в кабината, зад всички лазерни оръдия.
Не знам колко съм стоял така, докато най-после прогледнах. А прогледнах, когато изведнъж в същото това ухо гръмна един друг глас — рязък и нетърпящ възражение. Не веднага осъзнах, че е специално инсталираният на борда ни компютър, който щеше да осъществява разговора на срещата.
— Внимание! Излез при нула — бе обявил компютърът и занарежда: — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…
Седем секунди вече не смогвах да мръдна от мястото си, сякаш механичният скелет бе се повредил и парализираше крайниците ми.
— Какво чакаш? — обади се и Вейо през броеницата от числа. Сигурно се безпокоеше, виждайки върху екранчето моята странна неподвижност.
Първите ми крачки бяха абсолютно ненужни — по посока на Рони. Опрях ръка на коравите му гърди, защото имах чувството, че ще залитна, и рекох:
— Довиждане, мойто момче!
„Мойто момче“ беше два пъти по-едро от мене и десет пъти по-силно, но не можеше да казва „добър ден“ и „довиждане“. То не познаваше и сантименталността. „Осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…“ — забиваше в мозъка ми тоя проклет компютър своите игли-секунди. Сега и оттатък сигурно също някакъв такъв проклетник броеше по същия или по друг начин на някого също така… Изведнъж се уплаших — може би от осъзнаването, че никога не е „също така“, или от неумолимостта на числото седемдесет и три. Вейо крещеше нещо в ухото ми, но аз вече не го чувах, вмъквайки се с гръм и трясък в тясната кабинка на лунния всъдеход. „Гърмът и трясъкът“ си бяха, разбира се, само вътре в мене, защото, известно е, че вакуумът умъртвява всеки звук още преди да се е родил. Включих двигателя така, че машината заподскача, и ревнах на застаналия до изхода Рони:
— Дръпни се, ще те сгазя, идиот такъв!
— Спокойно, спокойно, спокойно! — вмъкваше Вейо в ухото ми в интервала между секундите, броени от компютъра.
Изведнъж се засмях и това беше най-чудодейният смях, който някога съм изпитвал. Смеех се над вика си към психоробота, защото дори да исках, аз не можех да го сгазя — неговите самозащитни електронни рефлекси са по-бързи от най-бързия всъдеход. Много е полезно човек да се засмее над собствената си глупост — ако не ви се е случвало, опитайте! След този смях аз станах хладен, сръчен и равнодушен като шесторъкия машинен бог, който стоеше до изхода. Успокоих двигателя, наместих се удобно на седалката, реших, че не е нужно заради стотината метра да затварям капака на кабината, и щом компютърът обяви „нула“, бавно изпълзях навън.
Най-напред видях лунната почва, защото всъдеходът бе наклонил муцуната си надолу, пълзейки по полегатия алуминиев трап, който ни спускаше от височината на шлюзовата камера. Бяха някакви жълточервени, светещи като нажежени, камънаци. После пред очите ми се разстла широка равнина, цялата искряща от разровената каменна жарава. Стори ми се безкрайна и нетърпимо гореща. В мига, когато бях се успокоил, аз се зарекох да не поглеждам нито към „крушата“, нито към своя партньор, докато не видя хубаво всичко около себе си. Вейо гледаше и заради мен, гледаше със стотиците всевиждащи очи на своя пулт в космолета, той щеше да ме пази. Сега аз потърсих най-напред само знака, където трябваше да оставя всъдехода. Открих го бързо — рошава каменна пирамидка, на чийто връх светеше като прожектор някакъв металически предмет. Насочих се нататък и съзрях една голяма колкото пирамидката буболечка, която пълзеше насреща ми. Отклоних поглед почти уплашен, че после вече няма да мога да го отклонявам. Всъдеходът вървеше бавно в нужната посока — можех спокойно да позяпам наоколо. Още можех. Светлината беше болезнено ярка въпреки силните светофилтри на лицевото ми стъкло. Слънцето, двуметров, оръфан по краищата диск, стоеше като изрязан в черното небе илюминатор, в който пулсираше огнената сърцевина на Вселената. Звездите около него, незатъмнявани от нищо, сякаш бяха искри от тая сърцевина, изхвръкнали през кратера-слънце. Нямаше лъчи и ослепяващото сияние на лунната повърхност като че ли извираше от самата почва. Имах чувството, че всъдеходът плува върху море от нажежена лава, вкоравила се, кой знае как, без да изстине. Зад хоризонта, назъбен от някакви по-тъмночервени планини, висеше огромният сърп на тайнствената планета, която така и не пожела да приеме гостите си. Приличаше на синкавобяла челюст, готвеща се да захапе отвъдната страна на своята луна. Отразената й светлина стопяваше сенките на предметите или така ги изтъняваше, че едва се забелязваха. Изведнъж нещо блъсна всъдехода и задницата му леко се занесе.
— Трус! — рече Вейо в ухото ми. — Спокойно! Дано да няма по-силни.
