човек срещу човек. Трябва да изготвим моделите на четирите варианта, но ще ни е нужно…
— Малко етика! — кипнах аз отново, вбесен от спокойната му разсъдъчност.
— Докторе! Пак ли почваш! — викна координаторът.
— Пак! — озъбих му се аз. — Но този път с основание. Сега не мога да бъда обвинен поне в страх. А ме е страх, защо да крия? Но в мене има и едно човешко честолюбие, което е по-силно. То не позволява някакъв робот да ме представлява където и да било, каквато и изгода да имам от това. Пък и лъжата ми е достатъчно чужда.
— Тя е чужда на всички ни — рече остро обиденият от избухването ми Зонен. — Но когато ни принуждаваше да се боксираме, ти ни учеше, че всички средства са позволени в тая среща-състезание на цивилизациите. Идеята за лъжата аз от тебе взех!
— Значи, остава само честолюбието? — засмя се пресилено координаторът, искайки да ни сдобри. — Но то не е малък проблем. В края на краищата нали това проклето човешко честолюбие ни е довело чак тука! Аз предлагам, Монида, все пак да моделираме само двата варианта: човек срещу човек и докторът срещу техен робот.
Докато Вейо и Крамер търсеха мястото, всички електронни и човешки мозъци на кораба денонощно разработваха тактиката на предстоящата среща. Съгласуваните предварително въпроси, на които трябваше да дадем и да получим отговор, бяха пет и аз ще си позволя да ги цитирам, за да спестя излишните главоблъсканици на ония мои читатели, които нямат възможност да се запознаят с научните отчети на експедицията ни, а са в достатъчна степен любопитни за какво може да се питат една друга две цивилизации, когато за пръв път се срещнат в Космоса. Ето ги въпросите:
1. Основни принципи на устройството и видовете органичен живот на планетата с представяне на нагледни доказателства само за низшите и средните форми на живот.
2. Принципна схема на организма на състезателя и биологичната среда, в която той живее без специални защитни средства.
3. Общи закони на съвместния живот на висшите индивиди.
4. Официална теория за произхода на цивилизацията.
5. Официална представа за бъдещото развитие на цивилизацията и за нейното място в Космоса.
Наблюдателният читател веднага ще забележи, че тези въпроси, колкото и общи да изглеждат на пръв поглед, обхващат всичките биологични, социални и философски страни на съществованието на една цивилизация. Когато ги съгласувахме, и ние, и те се стремяхме упорито да не дадем на противника си да ни излъже, а по този начин изключвахме тази възможност и за себе си. И ето формулировката и редът на въпросите станаха такива, че ако искаш да заблудиш другия, би трябвало да съчиниш с абсолютна убедителност цяла една планета с всичко на нея — от амебата до председателя на планетарния й съвет. А това, както е известно, не е по силите дори на най-гениалния научен фантаст. Още повече че към всеки един от предварително поставените въпроси двете страни имаха право да зададат на място други пет подвъпроса за уточняване и проверка. А ако единият от партньорите се усъмнеше в отговора и успееше да докаже по логически път неговата лъжливост, автоматически добиваше правото да формулира по друг начин същия основен въпрос с нови пет подвъпроса.
На това място при уточняването им се разви бурна дискусия, защото станцията предлагаше при уличаване в лъжа правото да се прекъсне контактът. Но ние изложихме подозрението си, че те искат да използуват такава клауза, за да прекратят преждевременно срещата, и те се примириха с тържественото задължение да бъдат изпълнени всички условия. На края съгласувахме втори, два пъти по-дълъг списък от въпроси, които пък… не биваше да бъдат задавани, защото засягаха безопасността на цивилизациите и техните представители. Така, отказвайки се по принцип от измамата, ние трябваше да решаваме една неразрешима задача — хем да казваме истината, хем да скрием уязвимите места на човечеството, а заедно с това да извлечем от техните отговори всичко онова, което те биха се опитали да скрият.
На първо време аз поне бях освободен от това мъчително занимание. Отговорите на петте основни въпроса щяха да ми бъдат дадени готови, а останалите отговори, на двайсет и петте неизвестни подвъпроса, въпреки че Гемо бе моделирал няколко хиляди техни възможни варианта, се предоставяха на мен. Експедицията — и цялото човечество — трябваше да разчитат само на моята интелигентност. А тая интелигентност никаква я нямаше. Седях в тренажерната, пъшках зад стъклото на шлема, потех се така, че регенераторът не успяваше да изсмуче противната влага, която обливаше кожата ми, и се усещах по-тъп от ботуша на скафандъра си.
В тренажерната зала бе създадена обстановката на мястото, където щеше да се състои срещата — температура, гравитация, радиация, вакуум. На тия параметри издържаха нашите обикновени скафандри, но тъй като не биваше да нося никакви уреди в ръцете си, трябваше да нахлузя най-тежкия изследователски скафандър, с който можеше да се влезе дори в гърлото на вулкан. В неговата специална броня бе вградена цяла лаборатория със съответните снимачни, записващи, предавателно-приемателни и бойни средства. Та с този научен институт на гърба си аз трябваше да се надбягвам, да скачам, да вдигам някакви тежести, а отгоре на всичко да проявявам и интелигентност! Тоест да доказвам пред нечии изпитателни очи превъзходството на човешката раса. Съгласете се, че това едва ли е в състояние да въодушеви някого!
Осведомените читатели, разбира се, веднага ще ме уличат в тенденциозно преувеличение. Те знаят, че за да облечеш такъв скафандър, предварително те привързват към един механичен скелет, командуван от биотоковете на мускулите ти, който те прави десет пъти по-силен, по-бърз и по-сръчен, но аз ги моля въпреки всичко да ми повярват. Първо, за да свикнеш на тоя бионичен скелет, при който така и не можеш да разбереш той ли движи тялото ти, или тялото ти движи него, е потребно също така десет пъти повече тренировъчно време, отколкото имах на разположение. Второ, аз нямаше да слизам в гърлото на неизвестен вулкан — вулканите обикновено си приличат — аз щях да сляза в погледа на едно неизвестно същество. И трето… трето, този скафандър бе пълен не само с оловото на неизвестните двадесет и пет въпроса, които щяха да бъдат изстреляни срещу мен, той бе пълен с още хиляди и хиляди въпроси. Как нямаше да ми се струва стократно по-тежък и неудобен?
Аз по рождение съм умерено тщеславен, но отначало съзнателно си инжектирвах бодрост с видения за бъдещата слава. Та нали щях да бъда първият човек, който ще се срещне лице с лице с представител на друга висша цивилизация! Това средство се оказа твърде слабо. Опитах да си впръсна хладнокръвие с разсъждения за отговорността: от моето поведение, от моята интелигентност зависеше как ще се представи човечеството, зависеше може би и това, дали един ден то ще воюва с тази цивилизация, или ще се побратими с нея. Аз щях да донеса нови познания на човечеството, щях… Глупости! Нищо не зависеше от мене. Рони чудесно би свършил същата работа. Аз бях само едно инструментче на колективния ум на нашата експедиция, на звездолета, на цялата Земя. А отговорността беше обща. Опитите ми да си представя някак своя бъдещ партньор на срещата също не успяха да ме развлекат, нито пък ми даваха някаква реална психическа подготовка. Те доведоха само до това, че сънищата ми се изпълниха с най-чудати и опасни зверове, та се наложи да прибягвам до електросън, за да мога да си почивам, защото иначе щях съвсем да оглупея от сънотворните препарати. И така, след като бе готова програмата за биологически и психологически наблюдения, която трябваше лично да изпълня по време на срещата, след като проучих съставения от Гемо списък на възможните подвъпроси, аз съвсем се разплух под смазващата тежест на скафандъра, материализираща по десет часа в денонощие трагизма на тази първа среща.
Чувството за безсмислие ме нападна отново, когато всички други на кораба бяха вече го преодолели. То се втурна при мен в самотата на тренажерната зала и ме намери гол и беззащитен въпреки специалния скафандър. Този път то не беше индуктирано, не можех да виня другиго за него освен собствения си наивитет, който продължаваше да стене мелодраматично: Защо трябва по този начин да се срещаме, защо трябва да се гледаме като смъртни врагове?… Когато бях се нахвърлил с обидни думи върху другарите си заради тяхното разколебаване, когато единствен се зарадвах на предстоящата среща, в мен бе говорило чудесното лекомислие на младостта. Но то не е лекомислието на пакостника, то е лекомислието на ПАТОСА — единствения верен глас на изконното борческо начало у човека. Наречете това начало инстинкт за самоутвърждение, наречете го загадъчен двигател на развитието, наречете го, ако щете, спортен дух, щом пред неговата свободна игра няма никаква задължителна полезна цел — във всички случаи то и само то е, което твори човешките чудеса. И ги твори благодарение на своето вълшебствуващо лекомислие. Защото нито геройствата, нито чудесата се творят по предварителен, колективно премислен план, те са плод на „лекомисления патос“ на индивида.
