със сондите. Но този вариант от наша гледна точка е неразумен, защото представлява доказуема агресия.
— Докторе — рече координаторът и все още беше неузнаваем за мене, — дай ни право на мъничко размисъл и колебание, когато се сблъскваме с толкова непреклонност от тяхна страна. Аз вече ти казах…
— Тихо! — изшътка щурманът и ние чухме предупредителния сигнал на записната апаратура. — Тихо, включвам!
И ние, осемте мъже, стигнали до границата на безсмислието, се вцепенихме в очакване. Магнитната струна на езиковия компютър пред Корел заповтаря с лишения си от човешки модулации глас:
— Отивате ли си, отивате ли си, отивате ли си…
— Ето, те ви питат! — викнах аз тържествуващо. — Не аз, те! Хайде, отговаряйте им!
— Аз вече ти казах — повтори и координаторът думите си, при които бяха го прекъснали. — Ти вече си предрешил въпроса, а в случая и отговора. Така ли е? — обърна се той към другите и дори не правеше опит да се изтръгне най-после от своята противна апатия. — Вейо, предай им: Продължаваме контакта, връщаме се на предишната орбита.
Твърде скоро компютърът на Корел отново заговори сякаш по своя готова програма и аз за миг се изпълних с усещането, че всъщност ние може би разговаряме не с друга цивилизация, а с една фикция, създадена от нашите съвършени мислещи машини.
— Останете на мястото си — каза ни многократно компютърът. — Предлагаме среща на представители.
Би трябвало да избухне тържество, да гръмне ликуването ни — най-после, най-после постигнахме това, за което бяхме дошли! Но вълнението по лицата ни — сигурно и моето е било такова — беше от друг характер. Сигурно и останалите бяха се запитали, както се запитах аз: „Каква е целта на това предложение?“ Защото… какво друго да се запиташ, когато то идва след поредния опит да бъдем унищожени? Не беше ли това някаква уловка, целяща да приспи нашата бдителност, преди следващото нападение? Една жертва дадохме вече, една ужасяващо скъпа жертва, колко още трябваше да дадем, за да се уверим в безсмислието на този контакт?
— Решавайте, другари! — подкани координаторът и този път явно се мъчеше да се мобилизира. — Бавенето на отговора ще означава признак на слабост и разколебаване.
— Нека по-напред ни обяснят своето поведение! — горестно рече Крамер, който беше най-близкият приятел на Даал. — Убиха един от нас, човек убиха!
— Може и ние да сме убили някого от техните — рече Монида със своето отблъскващо безпристрастие на космически Соломон. — В случая и техните, и нашите действия трябва да се тълкуват само като актове на самозащита. Аз приемам предложението.
И силно разтърка с длани увехналите си бузи, сякаш искаше да се разсъни.
— Свърши флиртът! — обяви с пресилена бодрост Вейо. — Навлизаме в стадия на дипломацията! Драги Крамер, главното й качество е да умееш да се правиш на ударен. Известно ли ти е това древно човешко изкуство? На ония явно е познато. Приемаме предложението за среща на представители, дайте предложение за условията! Шефе, правилно ли формулирах отговора?
— Според мен, да — отвърна координаторът и потърси съгласието на другите.
Възражение не срещна, но въодушевление… въодушевление нямаше у никого.
Тежестта на скафандъра
Стадият на флирта, както бе го нарекъл Вейо, ни струваше живота на един от нас — какво ли щеше да ни донесе дипломацията? При твърде демократичния статут на звездолета тя съществуваше, разбира се, в някакви свои си форми, но какво ли знае за нея млад човек като мен, който при това е лекар — професия, най-малко служеща си с прийомите на дипломацията? Чувал съм, че била изкуство или наука, или двете заедно, а сега тя ми се представи като една истинска война на нерви, в която нещата само биваха наричани с други имена. И победата, и поражението тук искаха да се скрият под неутралната дума компромис, а страхът като доминиращ над всички фактори съответно на това си избираше от речника най-различни, но все красиви имена от рода на деликатност, коректност, предупредителност, зачитане правата на другия и т.н. Изобщо сблъсках се с едно явление, което беше чуждо на привичните ми отношения с хората, та в последна сметка бях склонен да направя извода, че ако дипломацията е изкуство, то тя е изкуството да удължаваш краткото и да усложняваш простото. А ако е наука, то е науката как непрекъснато да дебнеш другия и да му хвърляш прах в очите дотогава, докато потънете така в облаци „прах“, че престанете изобщо да се виждате и опипом най-после успеете да срещнете ръцете си в някакво облекчително и за двама ви ръкостискане.
Преговорите водеха координаторът, Монида и Корел, но ние естествено почти не се отделяхме от тях, пък и те нямаха никакво желание сами да носят отговорността за изхода им. Водеха се преговори за неща, които засягаха не само нашата експедиция, а може би и съдбата на цялото човечество. Записът на този наш „дипломатически период“ също се намира сред документите на експедицията и ако някой си направи труда да го проучва, сигурно ще открие грешки, ще види нашата неопитност, би ни обвинил навярно и за случилото се след това. Пряк участник във всичко, аз естествено не съм способен да им дам обективна оценка, пък и задачата ми, както вече казах, е друга — да опиша как ние, неколцината земни мъже, преживяхме нещата. А за това, какво е било в действителност, си има съответната безпристрастна и педантична документираност на всяка минута от тези наши месеци, изпълнени с чудовищно напрежение на чувствата и мисълта. Но аз все пак не бих се уплашил да запитам един такъв бъдещ наш критик: А ти, драги мой, какво би направил, като ти се сервира условието: или война, или еднократна среща на представители, която да завърши с подписването на договор, задължаващ двете цивилизации да избягват какъвто и да било контакт в продължение на сто и петдесет земни години?
По най-примитивните рефлекси на дипломацията ние решихме, че щом другата страна ни предлага преговори, то тя се чувствува по-слаба. Те се опитаха да ни унищожат предпазливо, без да оставят следи, за да не се превърне това в предизвикателство към цялото човечество, видяха, че няма друг начин да ни се изплъзнат, и търсят компромис, който би защитил планетата им от нашето нашествие за срок, даващ им вероятно възможност да ни посрещнат след това подготвени. Това предположение ни вдъхна кураж и ние контрирахме:
— Представете доказателства, че сте част от планетата и имате право да говорите от името на нейните обитатели!
Преди да почне тоя „любезен“ разговор, естествено пак се наложи да се обогатява общият език. Но този път станцията стана по-словоохотлива. Намеренията й да проведе разговора като че ли бяха искрени, или пък зад всичко това се криеше някаква много дълбоко законспирирана клопка.
— Вие също в този момент не можете да говорите от името на цялата ваша цивилизация. Предайте й нашето условие, нека тя ни изпрати отговора! — отвърнаха ни те и ние разбрахме още веднъж, че имаме работа с хитър противник.
Хвърлянето на прах в очите бе започнало още с първите реплики. Те едва ли щяха да се доверят на предлагания от самите тях договор, но след едно такова споразумение ще сме длъжни да си отидем, давайки им все пак някакво време за подготовка! А ние още от началото бяхме им заявили, че желаем само обмяна на информация, и нямахме основание да се отмятаме от нещо, което действително беше закон в нашия кодекс за космическото право.
Чрез „Плутон“ ние се опитахме да разясним на звездолета положението ни, но приехме само едно напомняне че сме длъжни да действуваме според кодекса и, както и преди, да не търсим връзка. Явно, трябваше да смекчим тона си, ако искахме разговорът да продължи с някаква полза. Пък и изкушението да видим най-после ония бе твърде голямо. И така заявихме, че ако получената информация ни удовлетвори, сме готови да поемем съответното договорно задължение, че сме законни представители на нашата цивилизация, натоварени именно с такава мисия, и поискахме те да ни изложат условията. По този начин фактически подписахме първото си поражение, отказвайки се да научим дали станцията произхожда от планетата, или пък е дошла от другаде.
Въобразявах си, че сме проявили великодушие, а се оказа, че по законите на дипломацията, когато
