Бях забравил за тия трусове. Луната отиваше към перигея на орбитата си около планетата и сърцето й лупаше, както бе се разлупало моето сега. Трусът не на шега бе ме изплашил въпреки изчисленията на Крамер, че в този район те нямало да бъдат опасни.
— Видя ли ги? — попита ме Вейо, а гласът му също трепереше.
Какво ли щеше да си помисли, ако му кажех, че още не съм, че още се боях да ги видя, сякаш ми предстоеше да погледна в тяхното слънце без светофилтрите на шлема?
Каменната пирамидка някак изведнъж се изпречи отпреде ми — едва не я съборих. Спрях всъдехода, без да изключвам двигателя. На двайсет метра отвъд, по права линия, стърчеше още една такава пирамидка. Бяха ги вдигнали Вейо и Крамер, закрепвайки отгоре им по една празна бутилка от кислород. Сега вече гледах. С всичките си сетива. „Крушата“ лежеше безжизнена върху лунната жарава на петстотин метра от пирамидката — червена от отраженията, опекла се сякаш върху жаравата. Беше по-малка от нашия космолет, но това можеше да означава предимство, а не недостатък. Навярно самата й обвивка служеше за антена, защото не се забелязваше нищо по гладката й повърхност — дори отворът, от който бе изскочила „буболечката“, готвеща се сега да спре край своята си пирамидка. Изглежда, бяха го моментално затворили, за разлика от нас.
— Закъде са с тоя бръмбар! — възликува в ухото ми Вейо, като оглупял от страстите си спортен запалянко.
Макар и не специалист, аз също бях оценил вече по външния вид на ходовата част на „буболечката“, че е далеч по-несъвършена от най-стария модел наш луноход. Навярно служеше повече за превоз на материали, отколкото за бързо придвижване. Но превъзходството ни съвсем не ме зарадва. Подразни ме и това, че Вейо нарече машината им „бръмбар“, макар аз да бях я назовал вече „буболечка“. Тя описа един тромав полукръг около пирамидката и застана с тъпата си муцуна към мене. И по нея, както и по „крушата“, не се забелязваха остъклени люкове, само нещо като амбразура отпред. Интересно, как гледаха тия същества около себе си или не познаваха антирадиационните стъкла? Аз не допусках дори хипотетично висши същества от биогенен произход да не притежават органи със същия или подобен устройствен принцип като земните очи. Зрението е единственото сетиво, което свързва пряко организма с Космоса; без него на този организъм никога не би му хрумнало да се стреми да излезе извън планетата си.
— Готов ли си? — запита ме Вейо. — Да не забравиш да включиш апаратурата! Спокойствие, момчето ми, само спокойствие, остави ме мен да се вълнувам, вместо…
— Все така ли ще ми дрънкаш в ушите? — срязах го аз. — Не съм дошъл теб да слушам!
Той се засмя, но гласът му вибрираше. Здравата бе го хванало и него! Разбирах нуждата му да говори, за да отслаби напрежението в себе си, но аз… аз на кого да си го излея? Все пак включих още отсега цялата лаборатория в скафандъра, защото наистина можех после да забравя. За да се позалисам, проверих още веднъж готовността на всъдехода да ме приеме отново и да ме върне в космолета. Всичко си беше наред, но не се разсея глупавото ми предчувствие, че работещият двигател ще засече тъкмо когато ми бъде най- нужен.
— Внимание! Излез при нула — стресна ме отново кошмарният глас на компютъра. — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем…
Скочих от седалката и ако не се държах за отметнатия капак на кабината, щях да изхвръкна навън преди определеното време. Останах така, полуизлязъл, в очакване на „нулата“. Какво ставаше отсреща? Нищо! Буболечката не даваше признаци на живот. При „петдесет и едно“ извадих единия си крак и той тежко увисна над привличащата ме като магнит жарава. Задъхвах се, та леко увеличих кислородния дял във въздушната смес на шлема, макар тя да си беше напълно нормална и напълно достатъчна. Температурата на дясната ми ръка, изложена към слънцето, беше 1493 целзиеви градуса. Когато върнах на мястото й лявата си ръка, върху чиято китка покрай десетина други индикатора се намираше и термометърът, цифровото роторче се завъртя с такава скорост, че за миг изчезна. После замръзна на 178. Това явление естествено ми е познато още от дете и все пак сега то едва не ме изплаши до смърт. Уплахата ми моментално се превърна в убийствена тревога-тъга, както тогава в регенерационния търбух на кораба. Сега си мисля, че тя сигурно се е дължала на цялото онова настроение, с което бях прекарал подготовката си в тренажерната, страдайки като едно мечтателно дете от това, че не е възможно да се срещнем с представителя на другата цивилизация в нашата уютна занималия, да поседнем в удобните кресла, да пийнем по едно питие за наздравица, да се радваме един на друг, да си поговорим разумно и весело, както подобава на единствените умни същества в Космоса. В онзи миг, разбира се, аз не осъзнах така този меланхоличен пристъп. Нито имах време, нито можех да го осъзная, а само потънах в него като в една мигновена мъка-болка и като в смразяващо предчувствие за нещо непоправимо трагично. И кой знае какво щях да направя, ако компютърът не бе ревнал в ушите ми своята „нула“, която ме изхвърли навън с автоматизма на обучения ми рефлекс.
Закрепих се как да е върху широките ходила на скафандъра и страшно ми се прииска да чуя Вейовото „спокойно, спокойно!“, но проклетникът сега никак не се обаждаше. Нямаше как, волю-неволю трябваше най-после да погледна „нататък“. Странно е това, че след като цял живот си очаквал (а в случая твоят живот е адекватен на съзнателния живот на цялото човечество), след като толкова си мечтал да срещнеш своя събрат в Космоса, не само че не бързаш, но дори се боиш да погледнеш към него. Превих се напред, сякаш някоя остра част от механичния скелет бе се отплеснала, забивайки се в стомаха ми.
— Галактико, майчице тъмна!…
Чух го гръмогласно под станалия безкраен свод на шлема. Може и аз да съм го извикал, но по-вероятно е бил Вейо, защото едва ли съм могъл да изговоря в този миг каквото и да било. Галактико, майчице тъмна, това ли е братът, който си ми родила?
Край отсрещната каменна пирамидка в контраст на оранжевочервения фон на лунната пустиня стоеше едно чернокожо, дребно, четирикрако животно. Предният му край, там, където очаквах да видя глава или подобие на глава, бе изострено удължен и полуизвит като въздебел хобот. Ако имаше опашка, щеше досущ да прилича на земния мравояд, който аз бях виждал, разбира се, само на холограмни филми. Трябва да съм бил жестоко потресен в първия миг. Забравих дори, че това същество досега в нищо не бе ни отстъпвало по разум и способности, та животинският му вид твърде скоро ми върна заедно с неоправданото чувство за превъзходство и спокойствието на изследователя. Тогава именно го оприличих с мравояда.
— Да почакаме! — рече компютърът в ушите ми.
Луната под краката ми се люлееше. После разбрах, че не е било субективно усещане на вълнението ми — после, когато се проснах с всичка сила върху камънаците и нещо ме премяташе и търкаляше като в машинен барабан. Едва не си загубих разсъдъка, мислейки се повален от удара на неизвестно оръжие. Опомни ме неистовият крясък на Вейо:
— Дръж се, ще счупиш нещо по скафандъра! Изправи се, ти казвам, чуваш ли!
Претърколих се още веднъж и успях да застана на четири крака като моя космически брат оттатък край несъществуващата вече пирамидка. Продължавах да се люлея, но вече местех ту крак, ту ръка, за да запазя равновесие. Можах и да съобразя, че от мига на излизането ни компютърът вече не работи по своя програма, а е преминал на директната връзка. Значи това „да почакаме“ беше ми казал моят партньор, предусетил навярно силния трус? Дали затова не бе застанал предварително на четири крака и ей сега щеше да се изправи и да заприлича на човек?
Колко жалки сме в неумъртвимото си желание всяко непознато нещо да ни прилича на нещо познато! Космолета им бях нарекъл круша, лунохода им — буболечка, партньора си — мравояд. А как ли изглеждах в неговите очи? На какво ли ме оприличава пък той? Дали не съм го изплашил с тоя огромен скафандър, чиято форма имаше твърде малко общо с човешкото тяло, освен най-общия силует? Стояхме един срещу друг на четири крака като зверове, дебнехме се и сякаш всеки за себе си изчакваше удобния момент да скочи върху другия. Луната под нас бе спряла да се бунтува, но още потръпваше конвулсивно в своя плач по някогашната си самостоятелност. А в същото време сигурно действуваше и нейното отмъщение към планетата-поробителка. Сега там според изчисленията на Крамер изригваха вулкани, океаните излизаха от бреговете си, а разгневените урагани помитаха всичко пред себе си. Да, навярно не им е леко на тия мравоядчета върху тяхната неспокойна планета! Дали затова не са се затворили в своята станция?
Луната осезаемо се успокояваше, но аз още не се успокоявах. Не знаех колко ще трае това мистично люлеене, няма ли да последват по-силни лунотръси, дали не ще се разцепи почвата под мен и да ме погълне тая червена каменна жарава, макар Крамер грижливо да бе проучвал мястото. И внезапно почувствувах
