позиция. Аз трябваше да бъда войнствуващ човек и да си остана такъв докрай, защото всяка клетка в организма ми крещеше със своя млад глас: ти си роден със зъби и с нокти да доказваш своето човешко право над природата; насилието над нея е твоята форма на живот, откажеш ли се от него, ще се откажеш от себе си и от живота изобщо!
— Даал — казах му съвсем предпазливо, — ти може би не чу последните ни решения, защото излезе. Решихме да не пускаме силовото поле около кораба. Това ще ни струва прекалено много енергия, пък и станцията ни праща сигналите си само на прости вълни. Полето ще ги погълне или разсее и няма да ги уловим, ако отново ни повика. Но за да не бъдем съвсем беззащитни, ще поставим една твърде гъста завеса от сонди, патрони и ракети пред кораба, да отклонят евентуалния лазерен или анихилационен удар. Така че, боя се, едва ли ще се намери излишна ракета.
— Виж, докторе, не съм си правил илюзии, че ще ми разрешите да напусна кораба. Отговорих ти какво бих направил. Но единственото, което ще направя, е да помоля да съобщите за моята позиция на звездолета. Не искам, ако корабът загине, да ми бъде вдигнат паметник като участник в тази експедиция.
Сега и аз намерих сили да се усмихна:
— Искаш да кажеш: като подпалвач на първата война в Космоса?
— Именно! — отвърна той сериозно.
— Даал — помолих го, — аз трябва по план-графика си да се позанимая сега с регенерационните системи. Ще ми позволиш ли да те потърся пак, когато ще съм размислил вече над думите ти?
— Разбира се, докторе, но както вече ти казах, аз нямам нито намерение, нито желание да ти влияя. Изобщо ще се мяркам колкото се може по-малко пред очите ви. Би ли ми дал нещо за сън, ама по-крепко?
Автоматът изсипа няколко таблетки от най-силното сънотворно. Подадох му ги с любезна усмивка и с вътрешен вик: спи, плазмодий такъв, спи колкото си искаш, само не ми разлагай хората!
Галактико, майчице тъмна
Въпреки че моят компютър редовно показваше пълната изправност на регенерационната система, аз бях длъжен в определен час на всеки втори ден да проверявам лично инсталациите. Това никак не беше приятно, защото тия помещения винаги са пълни с една противна смесица от най-различни миризми. Разбира се, всички входни и отводни канали на инсталациите са специално уплътнени и миризмите съвсем не са така силни, но когато през цялото друго време пребиваваш в стерилната атмосфера на кораба, носът ти става досадно чувствителен и е способен да улови такива микроскопични примеси във въздуха, каквито иначе не би и подозирал. А и самото слизане в търбуха на нашия кораб представляваше цяло премеждие. За икономия на енергия и опростяване на общата конструкция лифтове и ескалатори имаше само на най- необходимите места в кораба и аз бях принуден да се спускам по главоломната спирала на една абсолютно отвесна стълба, така че, стигнех ли най-после долния й край, сякаш бях се въртял в някаква центрофуга, която ме изплюваше долу като купчинка изстискало бельо. Страхът да не падна и си разбия главата се появяваше още щом отворех люка към стълбата. При тая минимална гравитация щях да получа най-много някое дребно ожулване, но глупавият страх е като глупавия човек — не се променя от това, че ще го назовеш глупав.
Този път обаче стигнах долу почти без да усетя страха, а и главата ми не се замая така силно, защото все още беше прекалено заета с мислите ми за Даал. Рони пошляпваше тихо с ходилата си на две стъпала зад мене и допълнително ми вдъхваше успокоение. Странното е, че когато съм се възхищавал от чудесата на медицинския психоробот, не съм се сещал толкова за неговите изумителни индикатори за психическото и физиологическото състояние на поверения му човек, колкото за най-простото в него — системата на движение. Тая грамадна и тромава на вид машина притежаваше бионична система, копирана от прилепите, която я придвижваше така, че да не докосва нищо около себе си освен пода, определяйки мигновено откъде може да мине и откъде не.
Встрани от стълбата стоеше механороботът и първата ми работа бе да пъхна ключа, който висеше на едно гумено въженце на гърба му в съответното отвърстие.
— Проверка! — заповядах му и големият металически паяк запълзя край мене. Най-високата част на гърба му, там, където още стърчеше ключът, се издигаше над коляното ми. Пръстите на осемте му крайници-ръце, които представляваха отвертки, гаечни ключове, пили, ножове, клещи и най-различни други инструменти, трополеха ситно като копитца на козле по устойчивата на всякакви киселини подова настилка. Тук още нямаше миризми — само монотонния шум на течностите в тръбите и смразяващия полъх откъм хладилните инсталации. В залисията си около Даал бях забравил да облека комбинезона с батерийното отопление, но не ми се връщаше сега. Гонен от студа, обиколих тясното помещение, мъчейки се да се взирам внимателно в тръбните възли, които бяха равномерно покрити със сребрист скреж. Тук и там полагах длан върху тях, за да усетя дебелината на скрежа и дали под него нещо не е почнало да пропуска, но бързо-бързо я дръпвах, опарен от острите ледени кристалчета. Стрелките на манометрите лежаха спокойно върху своите средни положения. Всичко беше наред и аз се проврях в другия сектор през кръглия херметичен люк, затваряйки го след себе си, за да не пусна миризмите навън.
Усетих ги, както всеки път, като нещо материално, което силно ме удряше в челото и очите. И както всеки път първото ми впечатление, граничещо с уплаха, бе, че нещо се е повредило. Трябваха ми минути, за да им свикна. Откъм дълбочините на този търбух, който регенерираше въздуха, пречистваше употребената вода, добавяйки й отново нужните минерали и соли, който преработваше всички отпадъци, включително и човешките изпражнения, долиташе приглушено сърдитото боботене на генераторите. Над мене и около мене светеше фантастичната плетеница от тръби и проводници. Намирах се там, където беше едновременно и клоаката, и пищеварителната система на кораба. Нейните черва-тръби — зелени, жълти, червени, сини, оранжеви, черни и още десетки варианти на тия основни цветове — се съединяваха и разклоняваха и пак съединяваха, ставаха по-тънки или по-дебели или внезапно се издуваха като питони, нагълтали някакво животно цяло, или се завъртваха в спирали около грамадно металическо кълбо, боядисано също в съответния контрастиращ цвят. Отдавна нямаше нужда да чета надписите по тръбите на апаратите, отдавна цветът им ми казваше безпогрешно кое за какво е, а чистотата на този цвят пък ми говореше дали процесите вътре протичаха нормално. Още на звездолета, преди да отлетим, седмици наред бях прекарвал сред тия автоматични дробове, жлъчки, сърца, стомаси, бъбреци, далаци, сред километри дългите „черва“ и машинни жлези, които произвеждаха нужните ензими, бактерии, хормони, витамини, сред казаните, дето се възстановяваха белтъчините, мастите, въглехидратите с техните вкусове и мириси, за да можем отново да ядем все същата храна, да пием все същите питиета, да дишаме все същия въздух.
И друг път бях изпитвал отвращение от този метален и пластмасов търбух, работещ като някакво перпетуум мобиле, но сега така внезапно и така без всякакъв преход осъзнах бездушния автоматизъм на това безкрайно повтарящо се действие, че думата „същото“ запулсира в мене с нарастваща болка. Мисли, на които никога не бях давал простор, заизхвръкваха сякаш изстреляни от черепа ми навътре и се забиваха чак в самата сърцевина на онова, което наричаме ту съзнание, ту мозък, ту душа, на онова, което всъщност сме ние. Което… не знам какво е! Безсмислен кръговрат, обслужващ нещо още по-безсмислено. В този кръговрат все пак поне има заложен някакъв смисъл — да обслужва — А обслужването? Какво е то? Нещо, чийто смисъл не знаеш, е в края на краищата безсмислено! Безсмислено, безсмислено, безсмислено… все същата, същата, същата безсмислица, безкрайната безсмислица на кръговрата, който те обрича да ядеш и пиеш себе си и да се самовъзпроизвеждаш, за да продължиш тая безсмислица… Даал е прав, прав е… ще се бием, ще се самоизтребваме, за да узнаем… какво? Да срещаме същата безсмислица на един също такъв или подобен кръговрат, да узнаем същото, същото, същото, което никой не може да узнае…
Бях се облегнал на тръбите; имах нуждата да седна някъде, но нямаше къде. После и тая нужда изчезна във всепоглъщаща болка. Тя ме притискаше към тръбите зад гърба ми, сякаш за да ме вкара в тях, да ме превърне в частица от кръговрата.
— Отървете меее, отървете меее, отървете меее…
Не помня дали съм го викал на глас. В мозъка ми се забиха някакви пръсти и почнаха да го мачкат. Бях оглушал, но можех да виждам и виждах собствения си мозък да се разбива на сиворозова каша, която пукаше с кървави мехури между пръстите. Сигурно съм изкрещял при тая гледка.
