и смутени. Ето тука, тука ще дойдем! Ще седим, ще гледаме спокойните лица на земните мъдреци, ще четем мъдрите мисли под портретите им… Виж какво е казал някога тоя древен поет: «Открий пространствата за милиони хора, макар в несигурност, свободно трудейки се да живеят.»1 Виж преди колко века го е изпял, а как още…“
По пътя за кабинета се мъчех да съставя оня план за психическо въздействие, който чрез приятелско събеседване трябваше неусетно да изведе пациента до най-дълбокия смисъл на неговото поведение, до смисъла на живота му изобщо, в който той се е обезверил или който е загубил. И търсех място за тия думи на Гьотевия Фауст, изстрадани като никоя друга човешка истина. Правех го, макар да знаех отнапред, че нямаше да ми стигне умението да придобия онова лично очарование, задължително за психиатъра при този вид терапия. Даал не беше само два пъти по-стар от мен, той беше и двайсет пъти по-умен, повече знаещ. А аз съм се упражнявал само над ония младоци на звездолета, на които трябваше да помагам да намерят себе си в тая загубила се сред звездите микроскопична метална черупка, съществуваща единствено благодарение на смешното си упорство да вярва в своята правота и непобедимост.
За да отложа още малко срещата, аз се залисвах из кабинета си — подреждах го, донапомпах двете кресла, поставих ги едно срещу друго и все поглеждах към екрана за наблюдения на екипажа. Другите още спореха в главната зала за управление. Даал седеше в своето квадратче с гръб към мене, наведен напред, навярно подпрял лакти на коленете си и захлупил лице в отчаяние или размисъл. Изведнъж без всякакъв повод си спомних, че неговият психоробот е от по-ниска класа, а защо на него именно бе разпределен такъв психоробот, не можах да си спомня, макар сам да участвувах в разпределението им още преди отлитането ни от звездолета. Трябваше да проверя мотивите в дневника на експедицията, но сега нямах време, а отново пламналата ми тревога ме накара да го повикам веднага. Наложи се няколко пъти да извиквам името му към визиофона.
— Даал — казах му, — много те моля да ми отделиш малко време! Ако обичаш, ела при мен!
Той се усмихна с меланхолична ирония:
— За болен ли ме обяви? Не съм болен, бъди спокоен! И нищо няма да направя, за да преча на намеренията ви, в това също можеш да бъдеш уверен.
На устата ми бе да му кажа, че едно дезертьорство в такъв момент е предостатъчна пречка, но аз отпуснах лице вече в искрена безпомощност, защото окончателно разбрах, че едва ли ще постигна нещо. „Никаква дискусия! — повтарях си аз. — Никаква дискусия!“, а към визиофона рекох:
— Ние всички сме болни, Даал, вече всички сме болни. А аз може би най-много, защото съм по-млад и по-незнаещ от вас. Имам нужда от помощта ти, за да оформя и аз позицията си.
— Тъкмо от моята помощ ли? — засмя се недоверчиво той, но се хвана на въдицата ми, а когато влезе в кабинета, когато седна в бухналото кресло, което в старанието си бях пренапомпал, аз му казах:
— Нима ме смяташ за свой противник? Не видя ли, че аз пръв се обявих против пращането на нови сонди, против нашата груба намеса в живота на тая цивилизация?
— Не го ли направи, защото се боеше тия изгледи да не деморализират екипажа? — учуди се той.
Аз преспокойно излъгах, но неговата доверчивост ме трогна и отново обърка. А планът ми съвсем отиде по дяволите, защото не с такъв въпрос мислех да започна:
— Какво възнамеряваш да предприемеш по-нататък?
— Не зная — отвърна той съвършено откровено; впрочем аз изобщо не помня да съм улавял в него дори и нотка на неискреност. — Не зная още. Но в едно съм сигурен: ще направя всичко възможно да снема поне от себе си отговорността.
— Отговорността за какво?
— За цялата тая история.
— Когато тръгвахме за насам, не допускаше ли такъв вариант на тая „история“?
— Нима не помниш ентусиазма, с който хукнахме от звездолета? Кой е допускал…
— Чак толкова наивни не бяхме, Даал.
— Разбира се, отчитахме задължителния период на взаимно недоверие, но…
— И само защото тоя период трае по-дълго, отколкото ни се иска ли? — прекъснах го отново аз.
Той разтърка с длани лицето си, сякаш за да се разсъни, а аз още веднъж си напомних: „Никаква дискусия, внимавай, разговорът тръгва натам!“
— Не, докторе, не затова. Просто междувременно видях нещата откъм другата им страна. Очевидно ние сме по-силните; щом сме тука, щом те са само на тая своя планета, значи ние сме по-силните. А аз винаги съм вземал страната на по-слабите, такова е възпитанието ми.
— Виж, Даал, въпросът, който сега ще ти задам, не означава, че не одобрявам твоята позиция към по- слабия. Но нали тя е била валидна на Земята и на звездолета, тя е човешка позиция за сред човеци? А в случая ти се отвръщаш от човечеството, за да застанеш на страната на нещо, което дори не ни е известно какво е.
Благородните черти на лицето му леко се втвърдиха:
— Докторе, отношението Човек-Космос не е само общ за човечеството проблем, то е и проблем за всяка личност поотделно. То е както някогашният религиозен проблем — и нравствен, и философски, и въпрос на вътрешна потребност.
— Но все пак частно отражение на общото! — настоях аз, леко загубвайки търпение.
— И степента на това отражение е индивидуален въпрос. Зная, че най-силното, което може да ми бъде противопоставено сега, е нашият земен патриотизъм. Но нека да ми бъде позволено да преразгледам за себе си поне стойността на тоя патриотизъм в момента, когато се е появила една друга страна, имаща същото право на патриотизъм, а нашият патриотизъм се превръща в акт на агресия!
— Даал, мене са ме учили, че без агресивността на белтъка спрямо околната среда нямаше да има изобщо живи организми.
— Нека не си четем примитивни нравоучения! — каза той, усетил навярно промяната в държанието ми. — Както виждаш, аз също не правя нищо, за да те убеждавам в моите позиции.
Извиних му се и бях ядосан на себе си, че не успявах да дам на разговора планираната насока, че не намирах място за Гьотевия цитат.
— Но ако сега се оттеглим, Даал, и звездолетът дори ако се оттегли, това няма нищо да означава. Самото съществование на тая планета ще бъде едно вечно предизвикателство към човечеството.
Той отново омекна и рече с безкрайно тъжната си и уморена усмивка:
— Именно! Виждаш ли колко добре го каза! Вечно предизвикателство! Сам съзнаваш неизбежността на конфликта. Ето, аз просто не искам да участвувам в него, не искам да чувствувам съществуването на другите като предизвикателство към себе си.
Загледах се в неговия робот, който стоеше като неподвижен часовой зад креслото му, и отново си спомних, че този психоробот е от по-ниска класа. Но замяната сега би била лична обида за Даал.
— Даал — запитах го все още с безпокойството в себе си. — Какво би направил, ако можеше да действуваш от името на цялото човечество?
— Бих им съобщил местонахождението на Земята, бих им казал още: когато почувствувате нужда от нас, заповядайте, ще ви се зарадваме! След което бих си отишъл.
Нямаше нищо ненормално в този отговор. В края на краищата една среща в Космоса е действително полезна и безопасна само когато и двете страни са готови в еднаква степен за нея! Но нима щеше някога да се случи такова идеално положение изобщо? Та то би предполагало абсолютно еднаквото начало и абсолютно еднаквата еволюция на двете цивилизации!
Погледнах часовника си и ядосано видях, че беше крайно време да се отдам на други свои задължения.
— Даал — рекох му, — прости ми, че ще се върна към първия си въпрос! А какво би направил, действувайки само от свое име?
Пак същата тъжна, тъжна и уморена, уморена усмивка:
— За съжаление най-ограничени са възможностите на човека, когато той действува само от свое име. Пък и силата му е най-малка. Бих молил навярно да ме изстрелят към „Плутон“, а оттам към звездолета.
Помислих си, че бих помолил от своя страна Рони веднага да го замрази като консерва, докато си свършим работата, но съзнах, че моето внезапно озлобление произтича от това, че думите му бяха ми прозвучали толкова убедително и че аз, като лекар на експедицията, нямах правото да си позволя такава
