Тежестта на скафандъра

Дори ни изрева:

— Я се дръпнете, че ще повредите нещо!

Пръстите му заиграха нервно по клавиатурата, не успяха веднага да налучкат верните места, залата се изпълни с писукания и електрически пукот, после той отметна с една ръка падналата над челото му коса, притвори за миг очи и отново се наведе над апарата. Тихият шум на записаното шейсетчасово мълчание изтичаше като пясъка в пясъчен часовник.

— Ускори го де! — викна му някой, но Корел бе скръстил ръце на гърдите си и не помръдна.

— Спокойно! — обадих се аз строго. — Я се съвземете, баби такива! Може и да не е толкова приятно това, което ще чуем.

Компютърът на Корел беше така преустроен, че да трансформира изображенията, които получаваше от втория телевизионен канал в човешки говор. Думите, вложени в него, бяха още отчайващо малко, но сега все пак щяхме да ги чуем може би в нещо свързано. И ето след пясъчния шум на магнитната струна се появи първата, след нея — втората, третата, четвъртата. Четири думи, само четири, в един сякаш безкраен ред:

— Какво, какво, какво, какво — заповтаря машинният глас зад решетчицата на репродуктора — искате, искате, искате, искате… — съскаше и стържеше този металически глас — от, от, от, от… нас, нас, нас, нас… — И пак отначало: — Какво, какво, какво… искате, искате… от, от… нас, нас, нас… — И пак: — Какво, какво, какво…

Слушахме го с упоение, без никой още да съзнава смисъла на тия четири думи. После един се обади:

— Само това ли?

— Като ти е малко, поискай си още! — отвърна му Вейо от своето смачкано кресло.

И изведнъж избухна в смях, в такъв идиотски смях, че ние се втрещихме ужасени в него. Но не беше той, той само се хилеше както преди към тавана. Беше Даал!

— Даал! — изкрещях му и видях как неговият психоробот се приближава бавно към него, бавно и колебливо, как колебливо размърдва шестте си ръце, готови да го сграбчат. — Даал, престани!

— Момчетааа! — превиваше се той в своя смях и се изправяше и размахваше дългите си ръце. — Момчетааа, те… те… те ни питат… питат ни… какво искаме от тях! Разбирате ли, те ни питат…

— Спри това кречетало! — избухна и координаторът, но викът му се отнасяше за Корел и неговата продължаваща да повтаря четирите си думи машина. — Сядайте по местата си!

Психороботът на Даал се отдръпна от него, сякаш съжаляваше, че се е лишил от удоволствието да посмачка своя господар. Даал бършеше сълзите си, но вече не крещеше, а шепнеше:

— Чухте ли ги? Сладките! Питат ни какво искаме от тях! Може ли някой да ми каже какво всъщност искаме от тях? Ха да ви видя как ще им отговорите!

— Стига, Даал! — помолих го, а той погледна насреща ми с мокрите си очи и примига, сякаш се чудеше защо съм тук.

— А, докторе! Ти сигурно знаеш отговора, ти всичко знаеш! Нали ще ни позволиш сега да го чуем?…

Дали не беше се добрал до някакъв опиат? Не, вървежът му беше спокоен и уравновесен, доколкото можеше да бъде в тая минимална гравитация. Движенията на краката и ръцете му не се отличаваха от движенията на останалите астронавти. Изведнъж помръкнали, те заемаха без желание местата си зад компютрите. Къде беше останала радостта им? Идиотският смях на Даал ли я прогони, или тия четири думички? Един въпрос стоеше пред нас, студен като метала, който го произнасяше, и всепроникващ като донеслите го вълни. А какъв щеше да бъде отговорът?

— Дзъннн — каза мелодично сигналът за приканване към внимание под пръстите на координатора, а след него той рече: — Както виждате, поработили са през това време, не са си губили времето като нас.

Да, те бяха извършвали своята езикова конструкторска работа, без да ни уведомяват. Въпросът бе съставен по закона на нашия език.

— По-хубаво от това не може и да искаме — възкликна Монида. — Значи мълчанието ни все пак донесе някаква полза. Извини ме, че гласувах против него.

— Извини се пред доктора — отвърна му координаторът, но това беше закачка, не язвителност или отмъщение.

И евристикът, този най-умен мъж на нашия кораб, почтително кимна към мене. Би трябвало да го взема за подигравка, ако не знаех, че той никога не се подиграваше на хората. Сигурно съм се изчервил, защото той побърза да се обърне към другите:

— Извинете ме още, че ще започна със смеха на нашия уважаван другар Даал! Той ни озадачаваше до момента, когато ние най-после сами осъзнахме действителните граници на зададения въпрос…

Сериозността, с която той започна да анализира реакцията на Даал и съдържанието на въпроса, сега вече наистина приличаше на тънка подигравка или на маниера на Вейо, който умееше с погребална физиономия да разказва най-смешните неща. Но Монида не беше Вейо и аз си помислих, че той просто е оглупял от неочаквания въпрос, че това е неговата пък реакция на върховния трагикомизъм на положението.

— Монида — прекъснах го, — изправени сме пред избора или да се смеем, или да си отидем разплакани. Не предрешавай проблема!

Аз не съм от остроумните, но когато на човек му се ще да избяга от някой въпрос или да поотложи отговора, може дори и остроумен да стане. Евристикът примига объркано — колкото беше бърз аналитичният му ум, толкова ставаше безпомощен пред някой обикновен виц. Това развесели всички и аз можех вече да си припиша заслугата, че съм помогнал на хората да преодолеят своята стъписаност.

И така… какво трябваше да им отговорим? От една страна, въпросът граничеше с вицовата нелепост на оная известна ситуация, в която жената пита мъжа какво иска от нея. От друга страна, зададен, когато за пръв път се срещат две цивилизации, освен своята нелепост той съдържа и всички въпроси, отправени към смисъла на съществованието изобщо. Примерният устав за нашите космически пътешествия отговаряше по всеизвестния начин: Ние сме друга цивилизация, ние искаме да проумеем Космоса, за това ни е нужна и вашата помощ. За да разберем себе си, трябва да опознаем вас и вашия произход, и вашия път на развитие. Ние сме готови да ви предоставим всички наши знания срещу всички ваши знания. Ние ви предлагаме нашата дружба, за да можем и ние, и вие още по-успешно да се развиваме по своя си специфичен път…

Но в тази си точка нашият примерен устав засягаше нещо… безпримерно. Това всъщност не беше никакъв отговор; той само поставяше нашите изконни човешки питания към Вселената, пред другата цивилизация, която се е надявал да срещне. Но ако тая друга цивилизация, вместо да се зарадва на появяването ни — това би било вече отговор поне на част от нашите въпроси към Космоса, — ако тя още в първите мигове ни отправя този най-безграничен и същевременно най-глупав въпрос, то означава, че тя няма намерение да търси от нас отговорите на собствените си въпроси.

Около такова едно предположение се въртеше нашата дискусия тогава. Тя също е протоколирана, та нищо не налага да я излагам тук цялата. Координаторът я прекрати с предложението да им отговорим по устава и да изчакаме след това как ще се развие диалогът. Разбира се, отговорът ни стана ужасно примитивен поради малкото думи в нашия вече общ речник, но все пак електронният мозък ги разположи в оптималния вариант, така че се надявахме той да бъде разбран.

След около три часа лингвистичният кибер ни каза със своя нечовешки глас:

— Вървете си!

Очаквахме тези думи — съдържаха се още във въпроса им, — но стократно повторени от машината, те ни пронизаха като картечния импулс на ядрен пистолет.

Наивни ли бяха тези „хора“? Глупави ли бяха? Та и ние, и те се намирахме вече в онова положение, което нашите прадеди са изразявали твърде духовито със сравнението „да хванеш тигъра за опашката“ — нямаш сили да го удържиш, а не бива да я пускаш, защото ще те изяде! Предложихме им три цикъла време на завъртане на тяхната планета за дообогатяване на оная част от речника, необходима да изясним позициите си. През този период се задължавахме да не предприемаме никакви действия, а, за да демонстрираме още веднъж нашето миролюбие, веднага след сложна обходна маневра прибрахме