Е, да, трябваше сега да преглътна и едно „потупване по рамото“ от висотата на съкрушителната победа! Изведнъж обаче компютърът каза още нещо. Изрече го много бързо, така че в състоянието, в което се намирах, не го разбрах, но заедно с този кратък звуков картеч черното същество изчезна от очите ми. Едва когато открих липсата му, чух отново и думите, без да знам дали са били повторени от компютъра, или възпроизведени от моя едва тогава осмислил ги мозък:
— Дайте ми вашата помощ! Идвам при вас! Спасете ме! — гласяха те.
Една сивочерна торпила летеше ниско над земята към металическия розовобял облак на космолета ни, изглеждаше вече съвсем близо до него. Ръката ми измъкна лазера, когато отново чух:
— Вашата помощ! Спа…
Този път не беше мозъкът ми, беше компютърът и той млъкна насред думата.
— Вейо! — креснах аз, незнаейки какво да правя.
— Всъдехода! — може той да бе го извикал в отговор, може подсъзнанието ми да бе го извикало, но аз не го послушах, правейки глупавата преценка, че докато се върна при всъдехода, докато вляза в него и потегля, ще измине повече време, отколкото ако веднага хукна подир нападателя.
Това беше абсолютно погрешна сметка — до всъдехода имаше стотина метра, двигателят му работеше и все пак именно тази сметка може би ме спаси. Но това съобразих много по-късно. Сега бягах на живот и смърт подир черното същество, усещайки цялата си безпомощност да предотвратя страшното. Лазерът в ръката ми пречеше, не знаех трябва ли да стрелям, боях се, че ако стрелям, не ще го улуча, а ще улуча космолета, сетих се, че Вейо изпада в същото положение да убие пък мене заедно с другия, и отчаянието ми по инстинкт се обърна към моя верен закрилник:
— Рони! — завика то. — Рониии!
Психороботът се появи като бяла мълния в черния отвор на шлюзовата камера, сграбчи тичащото насреща му същество с всичките си шест стоманени ръце и отново изчезна в камерата. Полудял ли беше? Нищо не му казах, само бях го повикал по име! Вейо? С какъв ум вкарваше това опасно животно в космолета?
— Вейо!
— Всъдехода! — кресна ми той в отговор. — Бягай! Ще те прикривам.
А компютърът се мъчеше да го заглуши с някакво равно, металическо дърдорене, което изобщо не влизаше в главата ми.
Да, сега трябваше да изтичам за всъдехода, но къде беше тоя проклет всъдеход? А!
Не бях усетил труса и все пак пред очите ми каменната пустиня внезапно се наклони, после бавно и безшумно се разцепи между мене и всъдехода. Образуваха се два страхотно назъбени бряга, без да падне нито една прашинка от тях, без да се срути нито едно камъче, сякаш някой разряза почвата с гигантски ултразвуков скалпел. Залитнах обезумял към космолета, но не направил и пет крачки, той също се разклати и се отдръпна заедно с почвата назад. Една най-малко петдесет метра широка пропаст бе зинала в полудъга между мене и двете машини. Оставаше ми пътят назад, а той водеше само към… „крушата“. Спрях се, за да усетя с ходилата си има ли още движение на почвата. Не долових нищо и предпазливо запристъпях към ръба на пропастта. В края на краищата, ако не ме погълнеше луната, Вейо щеше да ме измъкне, прелитайки отсам. Ако оня от „крушата“, който сега…
Обърнах се и окончателно се вцепених. Един гигантски черен хобот се извиваше над мен, сякаш искаше да се върже на примка. Зад него всичко беше черно — едно необхватно по размерите си черно туловище, в което аз забих лазерния пистолет и стрелях, стрелях, стрелях, но виждах само тук-там някакви мънички огнени кълбенца, които се пукаха върху нетрепващата черна кожа, по люлеещата се над шлема ми дебела жива примка. Побягнал съм право към пропастта и сигурно съм щял да скоча в нея, ако оттам не бе зинала огнената паст на втори подобен звяр, една паст с десетина реда остри зъби, сред същото необозримо туловище, под също такъв гигантски хобот. Пак съм стрелял, стрелял, стрелял, а главата неумолимо, макар и бавно, сякаш наслаждавайки се на ужаса ми, се приближаваше към мен. Само отделните зъби избухваха с експлозийките на лазерния лъч, но бяха толкова много, толкова непреброимо много бяха тези зъби, които ей сега щяха да ме смелят…
— Рониииии! — крещях аз. — Рониииии! — и вече не можех нищо друго да правя, след като бях изпразнил целия акумулатор на пистолета, освен да крещя и да се мятам по каменната жарава на тая чужда луна, решила, че има право на някакво свое си отмъщение…
Таралеж в скафандъра
Навярно читателите вече са се досетили, че не е имало никакви пропасти и никакви хоботести зверове около мен. Хипнотичният удар, с който „онзи“ или „ония“ се опитаха да ми попречат в спасителното бягство, бе ме заварил психически неподготвен или, по-точно, бе ме заварил напълно подготвен да му се поддам тъкмо в този момент. Страхът, че лунната почва може да се разцепи под краката ми при тия внезапни трусове, си съществуваше в мен през цялото време на срещата, а какво друго би могло да съчини още ужасеното ми подсъзнание освен хоботести чудовища, когато пред очите ми един подобен мъничък звяр бе се понесъл с изумителна скорост към отворения космолет? Добре, че там стоеше нашият верен страж Рони, в чиято шесторъка прегръдка най-после се успокоих.
Вейо нямаше време за обяснения и аз трябваше да си нарисувам картината на случилото се с помощта на психоробота. По нареждане на щурмана той пленил моя партньор, а след това се заел да спасява и мен. Голяма грижа бях им създал с безумната стрелба по виденията около себе си, докато не се свършили зарядите в пистолета ми. Но същинските ни грижи едва сега започваха. Обхванат от хазарта на нашето състезание, Вейо бе действувал импулсивно, без да мисли за последствията. Всъщност на негово място навярно и аз бих постъпил така — какъв по-сгоден случай да вземем като заложник техния представител, да изучим отблизо тия същества! Но ако това беше просто един хитроумен начин да проникнат сред нас, та да ни завладеят със средства, които не могат да употребят отдалече?
Седях сам с въпросите си, защото Вейо отговаряше на своя партньор от „крушата“. Двата космолета стояха един срещу друг, настръхнали, дебнещи се — два разярени звяра, готови всеки миг да се хвърлят в смъртоносната схватка. По същия начин между тях стояха изоставените луноходи и сякаш си разменяха подобни реплики: Върнете нашия представител! Това е нарушение на споразумението! — Той потърси нашата помощ. По нашите закони сме длъжни да му я дадем. — Не дойде сам. Вие го отвлякохте. — Ние само му помогнахме да влезе при нас. — Ако не го върнете, ще ви унищожим! — Нашите бойни средства също са насочени към вас. Не е известно кои са по-бързи и по-ефикасни…
След размяната на тия „любезности“ настъпи още по-заплашително мълчание. Вейо държеше пръста си на пусковия механизъм, а аз се потях и под езика и не виждах никакъв изход от кошмарното положение. Изтекоха десетина ужасни минути, докато компютърът отново се обади. Гласът му този път ми прозвуча вразумително:
— Той не е в състояние да разговаря с вас. Не може да ви бъде с нищо полезен.
Вейо, окуражен, премина в настъпление:
— Ако държите на нашето споразумение, ще му предоставите средства да ни съобщи мотивите на своята постъпка. Тогава чак ще преценим дали да го върнем, или не.
Компютърът „помисли“ малко, после отвърна:
— Включваме ви с него.
Но нашият доброволен или лъжлив пленник мълчеше. Вейо запита:
— Какво желаете от нас? Защо дойдохте при нас?
— Искам да ме освободите — отговори той. — Освободете ме и нека довършим програмата на нашата среща!
Означаваше ли това, че можем да се освободим поне от опасенията си за някакъв капан? Вейо ме погледна озадачено, но какво можех да му отвърна? Изтичах в шлюзовата камера. Пазен от Рони, партньорът ми продължаваше да лежи вързан на пода. Не показваше никакви признаци, че води в момента такъв съдбоносен разговор. Изобщо нямаше вид на живо същество, но нали и преди аз не бях забелязал каквото и да е одухотворено движение върху и под черната му гъвкава „кожа“? Хванах предпазливо единия му крайник. Беше наистина като гумен — тежка и твърда гума, която бе проявявала такава светкавична еластичност и бързина. Искаше ми се по същия начин да опипам хобота му, но се отказах. Та ако и мене
