представителка на по-добрата част от нея, която именно търси разбирателство с нас? Случайно ли се интересуваше той толкова от нашия принцип на взаимопомощ, случайно ли бе прекъснат разговора ни тъкмо на това място? И после… древната дилема за правото да бъде пожертвувана единицата против нейната воля в интерес на общността — нима ще бъде даден някога окончателният отговор на този въпрос?… И аз се обявих против връщането на нашия доброволен пленник.
Вейо пък не се вълнуваше много-много от нравствената страна на случая — той търсеше само максималната за нас изгода. Удаваше ни се възможност да научим много повече, да научим всичко за тази планета и войнственият щурман не искаше да я изпусне. Но когато часът изтече, още не бяхме стигнали до определено решение. Вейо се обърна отново към преводаческия компютър само с надеждата чрез блъф да получим в продължението на спора достоверен отговор на въпросите, които бяхме си задавали в този мъчителен час.
— Контакт! Земята търси контакт! Войната между цивилизациите ни ще бъде гибелна за вас. От вас зависи да бъде предотвратена. Ще ви върнем представителя, след като узнаем неговите мотиви. Потвърждаваме задължението си да не се намесваме във вашия живот.
Компютърът отвърна спонтанно, че единствената възможност да се предотврати войната била незабавно и безусловно да върнем пленника. Не случайно не сме можели да разговаряме с него. Той не бил представител на тяхната цивилизация, не бил мислещо същество. Пратили го на срещата само за да сравнят физическите му данни с нашите. Направили го още, понеже предполагали, че ние не ще рискуваме да изведем един пълноценен член на нашата експедиция.
Зад техния блъф имаше повече убедителност — нали и ние се позамислихме дали да не изпратим психоробот на срещата? Но нима и най-висшият робот е в състояние да се противопостави на господаря си? Той можеше да се повреди, да откаже да приема заповедите, да действува самостоятелно при повредена програма, сума бели да направи, но никога не би извършил нещо, което да съдържа каквато и да е целенасочено морална стойност. Машината си е машина дори тогава, когато „полудява“. Освен ако тая тяхна жива машина е по-висша от нашите и едновременно с това — по-неразумно конструирана. Но пак се появяваше противоречието с този внезапен и отвън прекъснат интерес към нашия принцип на взаимопомощта? Не, никоя машина нямаше да се уповава на него! Моят хоботест събрат сигурно бе решил просто, че ние все ще намерим начин да го разберем или пък щеше да ни посочи този начин, когато се намери в безопасност. Или пък искаше да ни принуди да се откажем от споразумението за ненамеса?
Вейо им показваше неумолимост:
— Тогава да повторим срещата с истински ваш представител!
Отговориха:
— След като върнете пленника.
Ние:
— Ще го върнем после. Гаранция, че срещата ще се състои.
— Не!…
Вейо държеше пръста си на спусъка за лазерите. Скафандърът искаше да ме смачка, да ме удави в миризливата пот, която не смогваше да поеме и регенерира. Да можех да го хвърля, да можех всичко да захвърля! Колко са били прави ония земни философи, като са съветвали човечеството да отбягва всякакви срещи с други цивилизации! Колко наивни са били мечтите-представи на това добро човечество, поискало да обхване в братска прегръдка целия Космос. Колко неподготвен за тази експедиция се оказах и аз самият, не можейки да преодолея сантименталността на своята младост!
Станах и усилих притока на студен въздух в кабината. Станиолените ветрила на кондиционната решетка се разтрепераха. Но по-безсмислена от тая постъпка едва ли можех да извърша сега — все едно този хлад нямаше да проникне в херметизираните ни скафандри. Вейо дори не забеляза това, чакаше с пръст на спусъка. „Крушата“ мълчеше.
— Готови сме да ви пратим един подобен низш представител като заложник — каза той, недочакал реакцията им.
Бурно възнегодувах — разбира се, нямаше да прати своя психоробот, а Рони!
— Мълчи, че ще изпратя теб! — озъби ми се той.
— Готов съм да отида! — викнах му в пристъп на жертвоготовност. — Ще бъде справедливо. Ние трябва да бъдем справедливи в случая, за да…
— Я млъкни, не разговарям сега с теб!
Оттатък, изглежда, обмисляха предложението му, за което и аз не знаех дали е сериозно, или Вейо продължаваше да блъфира.
И го обмисляха кошмарно дълго. Преводаческият компютър леко попукваше, сякаш от същото напрежение в очакване на отговора, та когато в ушите ни се разнесоха първите звуци, ние не веднага познахме гласа на координатора, долетял по директния радиотелефон.
— Внимание! — обяви той. — Внимание! Действувайте само по нашите указания!
Ха, здрасти! Лесно се дават съвети от четвърт милион километра разстояние! Щях и да изрека възмущението си, загдето едва сега се обаждаха, но координаторът настояваше да потвърдим чистотата на приемането, за да не се допуснели грешки. Вейо му отговаряше педантично и с една готовност да снеме отговорността от себе си, каквато не познавах у него. В първия момент всичко ми се стори нелепо, но после го свързах с мисията на нашия звездолет в Галактиката и разбрах, че всъщност ние и нямаме друг изход. Корабът бе водил свои си преговори със станцията да продължим срещата в нов вариант. Край пирамидките трябваше да излязат сега целите екипажи. Ние щяхме да изслушаме и двамата техни представители, задължавайки се да не вземем никакво становище, да не предприемаме каквото и да било като следствие от това, което ще чуем. После да последва размяна на научната информация и… раздялата — сто и петдесет годишната раздяла!
— Да излязат докторът и Рони! — настояваше координаторът. (Аха, все пак щяхме да си послужим с малко хитрост! Напразно бях изругал първия път.) А това, че станцията явно не можеше да улавя и дешифрира другите ни предавания, направо беше късмет. — На беглеца ще бъде съобщено новото условие. Ако не го приеме, изведете го насила! Така нареченото право на политическо убежище не фигурира в кодекса, понеже противоречи на принципа за ненамеса. Това обаче не сме им съобщили, ние се позовахме на правото на убежище, за да постигнем споразумението. Доколкото разбрахме от разговора, на станцията се намират два вида същества — по-низши и по-висши. Естествено е ние да търсим разбирателството с по- висшите. Но тъй като няма как да разберем кои са висши и кои низши и какви са взаимоотношенията им, поискахме да чуем двете страни. Това беше нашето условие, но те решително отказаха да изпратят на срещата представител на висшите. Вторият им представител щял да изложи тяхното становище, макар да не принадлежи към висшите. По този начин сме щели да се убедим, че не съществуват противоречия между висшите и низшите, че това било частен случай. Принудени бяхме да се съгласим. Повтарям: Само Земята може да преразгледа въпроса за правото ни на пряко вмешателство в делата на друга цивилизация. Абсолютно ви се забраняват каквито и да било своеволни действия, несвързани с обстоятелствата на самозащита.
Кой знае защо, вместо да ми донесат облекчение, тия думи ме направиха тъжен. Така тъжен, че усетих мускулите си да отмаляват в металическите гривни на бионичния скелет.
— Хайде, върви! — рече ми Вейо и също ми се стори тъжен.
За него — човека на енергичното действие — самоосъществявал се щастливо в тези минути на смъртна опасност, живял в тия минути със самочувствието на човек, от когото зависи съдбата на две цивилизации, бе още по-естествено да страда от бързия компромис. Махнах му вяло с ръка за довиждане — всичко беше толкова ясно, че нямаше какво повече да си кажем. Постоях задължителните двайсет секунди в дезинфекционния коридор, после влязох в шлюзовата камера. Моят тъмен партньор полулежеше в друга поза, не в тая, в която бях го оставил. Дали бяха му съобщили вече решението, как ли го е приел? На мен то бе донесло тъга, а за него навярно означаваше смърт. Ония, по-висшите, едва ли ще оставят постъпката му безнаказана.
— Рони — запитах вяло, — какво е положението?
— Нормално — отвърна ми психороботът с неговото желязно равнодушие. — Шлюзовата камера стерилна.
По тялото на моя партньор също не бяха зарегистрирани микроорганизми, но това още нищо не
