Любен Дилов
Да избереш себе си
Знай, затова е толкова трудно да избереш себе си, понеже в този избор абсолютната изолация е идентична с най-дълбоката обвързаност, а тя пък безусловно изключва възможността да станеш друг, да се сътвориш в нещо друго.
ЧАСТ ПЪРВА
1.
— Да ти помогна ли? — запита Рут и посегна да пъхне ръце под мишниците му, но той извъртя рамене.
Прешлените му в лумбалния пояс глухо изчегъртаха. Чу ги, навярно и тя ги чу. Другото под тях обаче, пльоснато в инвалидната количка, си остана безчувствено, въпреки че тук и там още го прострелваха убожданията на невидими игли. Сякаш смъртта се забавляваше да го подсеща за себе си.
— Защо не ме оставиш най-после на мира, а?
Опитът да извика вече му струваше усилия. Мускулатурата на устата и гърлото май също бе започнала да се обездвижва. Дебнеше го, разбира се, и самовнушението. Когато с научна ярост си се втренчил в собственото тяло, лесно ставаш податлив на усещания за промени там, където още не са настъпили, но в книгите си прочел, че неизбежно ще се появят.
— Искам те и ти ме искаш, и имаш нужда от мен! — изреди Рут с шеговита игривост. С нея тя понякога тържествуващо подсказваше някоя простичка формула, забравена от вечно улисания в нещо си професор Даниел Димих.
Но сега той не беше улисан другаде и възприе всяка нейна дума като справедлив удар. Искаше я и имаше нужда от нея въпреки гаснещите в мъртвилото на парализата сексуални пориви. А нейното ревниво бдение над нарастващата му безпомощност ферментираше у него до усещането за лично поражение. Защо не можеше да прегърне сега това бледокожо тяло, по което помнеше мястото на всяка луничка? Да го сграбчи с безогледната грубост на страстта, която Рут в такива мигове очакваше с влудяващата готовност да посрещне и най-сляпата негова леска, дори да прилича на изтезание?…
Силата, още жива в бицепсите му, продължи да дреме унесена в желанието си също да заспи. Или в съзерцанието на едно видение, което той настойчиво извикваше пред очите си, с надеждата все пак да я доразбуди.
Дребничко бе нейното тяло, знаеше го, но във видението му то бе всепоглъщащо голямо. Едрите й гърди се полюшваха голи над плажния пясък или над корема му, задъхани от привичните и винаги непривични движения на двамата. Жилавите й крачка изпълняваха във въздуха незнаен танец, лъскавият мрак в семитски издължените й очи ту пламтеше закачливо, ту се взривяваше от вътрешния напор на страстта. Така омагьосваха взора му тези очи, че нослето с облия възмесест крайчец под тях оставаше незабелязано. Обичаше я и се нуждаеше от нея, а вече никога нямаше да я има такава, каквато бе я имал на пустия плаж или под собствената си млада и пъргава голота, за която нейното тяло с упоение се разтваряше.
Добра математичка, тя сякаш с математическа закономерност носеше името на библейската прамайка Рут, от чиято утроба навярно са се пръкнали най-полезните качества на евреите. Обагрени естествено с плашещата мъже като него безцеремонност на съвременните момичета, за които като че ли бе по-важно да декларират своята независимост, отколкото действително да я притежават.
Димих я откри покрай брат й, своя заместник в Института. Иначе едва ли би забелязал женските й прелести сред рояка еднакво старателни в науката и еднакво разпасани в поведението си стажантки и докторантки. От тях той по професионално задължение отвръщаше мъжки поглед. Но че се оказа сестра на Виктор Аройо изведнъж я направи докосваемо близка и недосегаемо далечна. Трагичното противоречие постепенно се превърна у него в помрачаваща делника му любов, накара го дори доста невъзпитано да скъса с поредната приятелка, приета от него в леглото заради нуждата от сексуално спокойствие. Ставаше му все по-трудно да я потиска, докато Виктор Аройо, бърникайки в утробата на някакъв киборг, веднъж не му подметна като забавна институтска клюка:
— Знаеш ли, че моята сестричка, изглежда, е влюбена в теб? То коя ли от стажантките не ти се слага, ама при Рут май е по-сериозно.
Виктор положително по същия начин бе описал на сестра си неговата реакция на объркан гимназист, комуто внезапно са се обяснили в любов, защото тя още на другия ден се изтъпани пред него в кабинета му:
— Значи ли, професоре, че имате по-специално отношение към мен, щом досега не сте ме запитали, както питате всички колежки, дали не съм си избрала вашата специалност заради съкращението й?
Сигурно бе станал смешен с шаблонната си шега — абревиатурата на „авангардни компютърни технологии“ беше АКТ. И доста го засрами! Но след такъв въпрос се оказа невъзможно да шикалкави. Предаде се повече смутен от лекотата, с която се осъществяваше непостижимото, отколкото ощастливен. И с храбрата отрешеност на застаряващия ерген, че ще е завинаги. Защото със сестрата на най-близкия си помощник не можеше да постъпи като с другите жени. А сега вече и не помнеше кой към кого тогава пръв посегна. Рут, която още същия час захвърли цигарите, съзряла неволното му смръщване от миризмата й, така го всмука в себе си, че той никога повече не усети порив към друга жена. И никога не намери повод да се запита дали в поведението й не бе имало пресметливост да обвърже прославения учен към семейството си.
Директор на най-авторитетния европейски център за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии, професор Даниел Димих беше тогава не само сред най-младите професори, не само известен, но и впечатляващо спортен на вид. Беше и достатъчно остроумен, за да очарова стичащите се от целия свят към него специализантки. Още повече, че журналистите с пристрастното си лекомислие направо му създадоха лоби за някоя от бъдещите Нобелови награди — сигурно защото тя отдавна не бе оставала в Европа. Докато Димих — представително висок и мъжествено хубав под булото на класическата отчужденост на учения от страстите на деня — сякаш носеше не само откривателския усет на стария континент, но и цялата мешавица на кръвта му, та би стоял великолепно под прожекторите на сцената на Нобеловия комитет.
Сега най-елитните болници на Европа преточваха на всеки три месеца тази негова кръв, за да я филтрират, надявайки се чрез пречистване да забавят развитието на връхлетялата го незнайно откъде, все още спорна в етиологията си болест. Сравнително рядкото заболяване нямаше дори единодушно установено име. Най-често го наричаха за кратко АЛС — амиотрофична латерална склероза, другаде го назоваваха гръбначна мускулна атрофия, а отвъд Океана бяха го кръстили Болест на Лу Гериг. Може би дошла у него с някой от славянските му, англосаксонски или испански гени, тази болест бе започнала преди три години безмилостно да го обездвижва. И само нападнатият му като из засада мозък възпираше в неуморима още съпротива възкачването й към жизненоважни органи. Медиците правеха онова, което знаеха или дръзваха да опитат, със скритото примирение, че пациентът им, макар и знатен гражданин на света, е обречен. А ако той се съгласяваше да удължават мъките му с всевъзможни процедури и операционни присадки, то бе заради ината на учения, че с подготвения си да надниква в тайните на материята мозък ще узнае за болестта нещо недостъпно за специалистите.
Рут първа научи за болестта му, но вместо да го изостави, както й предложи, тя сякаш възтържествува — „великият Димих“ най-после бе й паднал в ръцете! И започна да се грижи за него като за дълго жадувано и заради това двойно повече глезено дете. Не му позволи да наеме болногледачка, измести и майка му, а с пламенната си предприемчивост издейства да я назначат на мястото на личната му секретарка. Така узакони правото си да бъде все при него. И доста себично се разпореждаше с тялото му или по-скоро с онова, което още функционираше в него. За сметка на измъчено насмешливото търпение, с което посрещаше капризите му. Защото с напредването на болестта и характерът му се променяше.
