везните и на още цяла дузина лабораторни уреди. „Гледана“ сега през тях, залата бе се преобразила в съвсем друга част на Вселената. Представляваше парче от гигантска мрежа, гъсто изтъкана от безразборни лъчения и лъчеви потоци, от едва различима с отделните си електрони каша, пронизвана от порои корпускулярни частици, завихрени по-бързо или по-бавно в избрана по своя си неведома причина посока. Пространството внезапно бе заприличало на странна видимост, за която учените столетия наред само са се догаждали, без да съумеят да си го представят. В тая видимост непрекъснато чезнеха и се появяваха молекули и атоми, блъскаха се, слепваха се един за друг или отскачаха като пръски от нажежена печка. Ускореното брауново движение на частиците издаваше присъствието на прозорци, където температурата на въздуха бе по-висока. Докато край отрупаните със студени уреди стени хаосът от вълнови лъчения и частици изглеждаше по-ленив. Хората бяха привличали или направо всмуквали в себе си тези лъчения, а с излизането си бяха дозасилили хаоса на тяхната кълбеста безпосочност. Уредите обаче, еднакво студени, не им влияеха така, затова навярно сравнително скоро датчиците започнаха да различават контурите им сред плътния, неуморим и пъстър танц на хаоса. Огромното му тяло на акула-чук, в чиято сърцевина, заровени под тройна изолация, пулсираха двигателите на студения ядрен синтез, също губеше своите очертания в тази неочаквана вселена, а той вече знаеше: беше там, сред нея, и я възприемаше такава с новите си сетива. И всичко бе станало като в детските приказки по някакъв вълшебен начин.
Но това ли беше нелинейната динамика, с която бе се измъчвал на упражненията по математика? Сред нея ли щеше да пребивава отсега нататък?
Задавайки си такъв въпрос, онзи, когото сътрудниците му бяха нарекли „Дан“, едновременно с чудодейно бързото възвръщане на съзнанието се почувства безпомощен. Неподготвен се почувства като математик, неподготвен като физик и като малка частица се почувства, напънала се да прониква в непроницаемото. Изкуствените интелекти сигурно биха намалили донякъде неговата неподготвеност, сам бе участвал в конструирването им, но още не посмяваше да потърси помощта им. Боеше се цялата тая чудотворна лекота да не е илюзорна, а и губеше доверие във всичко, създадено от човека, пред лицето на смайващата картина на Вселената.
Винаги невидим за човешките сетива, човешкият мозък не бе се домогвал истински до такъв образ на природата. Въпреки математическите му догадки-конструкции за нея, нелинейната динамика в структурата на Вселената се оказа абсолютно чужда му. Тя плашеше човешкия мозък, свикнал от хилядолетия да налага навсякъде свой ред по своя си логика, изградена от потребностите му. И, примирен в уплахата си, мозъкът, наречен Дан, опита да си внуши, че това ще да са първите неуверени стъпки в глъбините на Вселената. Само така щеше да се научи да си прощава и страха, и грешките, да си повъзвърне и самочувствието. Та нали този именно мозък, мъчил се напразно да си състави по-точна картина за нелинейната динамика на явленията, все пак бе съумял да се потопи в нея, благодарение на изобретени пак от него изумителни сетивни анализатори!
Същината на Вселената ли наблюдаваше сега? Парадигмата на друга същностна организация ли съзерцаваше, в която цареше неведом за нормалния човешки мозък порядък?
Бог не си играел на зарове, казал бил някога Айнщайн. Но щеше ли да го изрече, ако бе имал възможността да види кабинета си, както го гледаше сега Даниел Димих? Защото целия този хаос май го управляваше Принципът на неопределеността, ако изобщо нещо е в състояние да го управлява. И единствено съмнението, налягало го от време на време — „Не е ли закодирано всичко онова, което човекът трябва да знае за света, в самия него?“ — само това съмнение е попречило на Айнщайн да изключи съвсем омразната му квантова механика от разсъжденията си за света. А без нея не е възможно дори само да си представи такъв образ, който, изглежда, наистина е закодиран в човешкия мозък! Щеше ли иначе той да си пожелае въпреки всичко сетива за него. Но такава ли е вътрешността на света наистина? Тогава няма защо да й се плаши! Все ще се научи да се оправя в нея, както човекът постепенно се е научавал да се оправя на своята планета. Защото, ако с повечко хладнокръвие се вгледаш в хаоса, ще забележиш, че той като че ли не се изплъзва съвсем от гравитационните сили и от познатите вече закони за формообразуването на материята. Колкото и безформено да изгледаше сега всичко около него! И по-удивителното бе всъщност не толкова хлътването му в абсолютно непривична Вселена, колкото това, че с такава устременост, като завръщане към нещо жадувано и родно, съществото, в каквото бе се превърнал, започна да мисли с привичната за нобелиста Даниел Димих интензивност!
Но само да мисли ли умееше мозъкът Даниел Димих? Не са ли останали в него и някакви чувства? Къде е вселената от усещания и страсти, на която този мозък досега е бил подвластен? Не бе ли способен и с новите сетива да надникне в нея?
Усещаше се гол и неподвижен сред неспиращ нито за секунда хаос от движещи се лъчения, сред невъобразимата „чорба“ от електрони, прострелвана от какви ли не частици, а не усещаше, както преди, техните пронизвания като болезнен обстрел. Бе ли приел хаосът своя необичаен гост? Защо тогава продължаваше да се усеща отделен, защо нещо в него продължаваше да се надява, че ще е само временно, само докато свикне с него? Ето, вече поне не му се плашеше! За разлика от другите човешки мозъци, които не са способни дори краткотрайни гости да бъдат на хаоса, а веднага обезумяваха и хукваха да бягат, той, Даниел Димих, вече умееше и да разсъждава за него. Вече помнеше, че още някога Пол Дирак бе говорил за Вселената като за плътна мрежа от електрони. Следователно онова в него, което още е човекът, продължаваше да стои като наблюдател встрани от всичко, наречено Вселена.
Да, все още се усещаше чужд на тази Вселена, но плуваше в нея като кълбо, кротнало се в удивителен басейн от топлинни и фотонни излъчвания, и от далечни звукови вълни, а всичко се движеше по незавършени параболи или летеше и се въртеше безпосочно в неопределими граници от инфра до ултра. Повечето лъчения и веселите порои корпускулярни частици сигурно идеха от околоземното пространство, чак откъм Слънцето нахлуваха през станалите невидими прозорци, защото всичко около него бе станало видимо, или идеха от още по-отдалеч! И той лежеше и се усещаше добре в този безграничен хаос, като ембрион в матката на Вселената.
Не се ли извършваше всъщност сега една революция, равна само на онази, осъществила се в мозъка на първия човек, когато, бидейки още някакво подобие на маймуна, той се е решил да слезе от дърветата, да тръгне изправен на двата си крака? С удар в челото трябва да е нахлула в мозъка му другата перспектива, различна от подредбата на света, гледана от височината на дърветата.
Тук обаче не се касаеше само за нова перспектива в разположението на материалните тела, тук самите материални тела изглеждаха съвсем различно. Той бе се хвърлил презглава (или може би трябваше да се каже: през мозък!) направо в неведомото и невидимото. И би трябвало да бъде горд, защото, откакто се помнеше, все бе участвал в неспирната игра на откривателство, с която бе се захванал мислещият човек. Слава богу, този грях — гордостта, осъждан като смъртен още от евангелистите, бе като че ли изгорял заедно с тялото му в крематориума! А всъщност нямаше и за какво толкова да се гордее, оставайки сега съвършено сам в тази игра. Сам срещу цялата Вселена! Човекът в него, откъснал се чрез прозренията си от по-раншните свои убежища — бог, вяра, приобщеност към човечеството и неговите митове, бе се самозапокитил в една безпределна самота. Щеше ли там, макар и още по-трагично, да усеща поне сегиз- тогиз своята принадлежност към този неразбираем свят?…
Но нима не го очакваше и по-добро време, изчистено от всевъзможните болежки, от надвесената сянка на вечно дебнещата смърт? Не го ли чакаше узнаването на неща, каквито хората никога не са знаели и не е възможно да узнаят по друг начин? Не се ли възправяше в края на пътя му величие, каквото досега човечеството също не познаваше?
Изкуственото тяло му обещаваше пълни с любопитни занимания години. Колкото и да го човъркаше някъде в гънките на мозъка спектицизмът на учения, че всичките тия непознати сигнали, които като че ли се блъскаха в него с настояването си да бъдат опознати, можеха да бъдат и само сигнали за сигнали на сигнали, чиито истински причинители пак щяха да си останат непостижими и за още по-съвършените уреди за изследване в бъдещето. Не, не биваше да се вслушва в подобни съмнения! Но… този ли хаос е имала предвид Библията?
Боже Господи, прищя му се да извика, макар никаква религия дотогава да не бе докосвала затъналия му в своя научен неопозитивизъм мозък. Боже Господи, нима си възнамерявал да създадеш тъкмо такова същество, което непрекъснато да си пъха гагата в твоята първосданност? Или, напук на Айнщайн, само си си играл на зарове?
Не го извика обаче, изведнъж осъзнал, че въпросите му биха прозвучали до смях пародирани от
