измислената любезност на синтезирания глас. И защото всъщност би трябвало да запита себе си сега, не Господа, какво същество представляваше, щом можеше да се бои да не стане смешно. Пред кого? Нали се бе самосъздал?
Старото определение на Фон Нойман за изкуствения интелект ставаше окончателно невалидно по простата причина, че той не е изкуствен интелект, макар да го обслужваха цели шест свръхминиатюризирани могъщи компютъра. Изкуственият интелект можеше да се гордее, че е постигнал такива висоти на съвършенство, но е срамно за човешкия супермозък да се фука, че е слязъл до равнището на изкуствените интелекти. Колкото и съвършени да са!…
Глупости! — самоукори се мозъкът Даниел Димих пред невъобразимата вселена, в която бе нахълтал. Неуместно е да те спират подобни въпроси, когато ти предстоят исторически задачи! А още по-глупаво е да жалиш за своето хилаво тяло, да го предпочиташ пред могъществото на тая изумителна акула-чук…
Казваше си го и в още много други неща се укоряваше, не долавяше обаче и най-лекия повей на развеселяване или разведряване на мислите в тоя електронен басейн. Възприемаше присъствието на комизма само като нарушение на някакъв логически ред, а мястото, където той задължително би трябвало да присъства, зейваше като бездънна празнота в тая вселена, където нямаше празнота. Това го обезпокои.
Смешното ли определяше човека, дявол да го вземе, то ли го отграничаваше от всички изкуствени интелекти и от всичко мъртво, та продължаваше да се пита какво представлява и кога е станал човек? Този безначален и безграничен хаос ли, в който всеки миг милиарди неща се слепваха и милиарди се разпадаха, сътворявайки от себе си нещо друго, този ли хаос го караше така глупашки да се пита и да се пита в най- неподходящия момент? Защото отговорът — Е, вярно, не пълният и не единственият! — си е детински прост. Библейското глинено същество, кръстено от християните Адам, се е превърнало в човек не когато за пръв път е познало добро и зло, а когато се е запитало кой е натворил всичко това около него и кой, в крайна сметка, го е създал толкова различен от всичко това! И веднага с детинско упорство е занастоявало за бърз отговор! Цялата своя история е превърнало в история на своите питания, въпреки смътните си догадки, че никога не ще узнае истинската причина за своята различност. Нали затова всички митове на народите, все едно в кой край на планетата са се пръкнали, от сътворението започват и от онова незнайно правреме, когато то се е извършило по някакъв си, най-често смешен за днешния мозък начин. Следователно човекът съвсем закономерно е извървял еволюцията си от приказките за сътворението с техния прелестен наивитет до самосътворяването в кентавъра машина-човек, който отново да възроди надеждата му за истинско навлизане в тайните на сътворението…
Кентавър?… Великият кентавър Хирон, учителят на Херкулес, напъвал се да отваря очите на силата, да я накара да погледне през очилата на мъдростта! Но Хирон си имаше име, а той нямаше право да се казва Даниел Димих, така бе го измислило човечеството. Дори съкратеното „Дан“ можеше да стане опасно! Трябваше му нещо не съвсем човешко, защото, строго погледнато и научно погледнато, той вече не беше цялостен човек. И никога повече нямаше да бъде! Пък какво е, щеше да го решава времето в своя безкраен хоровод, както до безкрай ще се самоопределя и самият човек. Нали самоопределението му зависи от срещата със себеподобен разум, а тя едва ли някога ще се състои. Така че наистина нямаше защо да се бърза и най-добре ще е да започне с нещо простичко! Например, с онова най-просто за живите същества явление — способността им да спят. Притежаваше ли тая способност лишеният от тяло мозък? Щеше ли да е в състояние да се изтръгва за почивка от неспирните бомбардировки на многобройните датчици-сетива?
Лека тръпка сякаш изпъна и заглади онова, което беше той и което всъщност представляваше само един мозък, поставен в тройно бронирана и херметизирана кутия. Сигурно това беше неусещаният иначе волеви акт на този мозък да изключи сетивата-датчици, чието местонахождение се намираше навсякъде из хаоса, и мигом да преобрази вселената-хаос в просторна човешка лаборатория, натъпкана със заканващи й се уреди. Тази „закана“ го потопи в познат уют и той можа да си каже със своя удивително любезен глас:
— Хайде сега, мозъче, понапъни се да изпърдиш някой сън! Нали така ти заръча хирургът?
Но пак не долови гъдела на смеха в себе си. Вместо него отново зина като паст на незнайно чудовище черната празнота и той се опита да я нахрани, като й подхвърли утехата, че ще има безкрайно много време за тревожните въпроси. Макар че, ако все пак си е останал повечко човек, това време никога нямаше да му е достатъчно.
9.
Не засече мига на заспиването, не престана и да съществува, както когато го оперираха, за да раздвижат гръбначия му стълб. Нещо в него си остана будно. Нещо в него не спеше, вероятно някакъв рефлекс за самосъхранение. Вероятно страхът за това скъпо и прескъпо тяло, което не биваше да остава и за частица от секундата обезоръжено пред неизвестността. Макар да си имаше и свои, още по-надеждни рефлекси за самозащита. Така навярно е спял праисторическият човек в джунглата, пълна с нощни хищници, така вероятно спи сега и новият заяк в гората. А иззад дърветата й наизлязоха някакви хора и той се зазяпа в тях. Те вършеха такива чудновати неща, че направо го опиха с нелогични, но не неприятни действия. Едно момиче цъфна отнякъде сред тях, сякаш бе поникнало от високата трева на поляната. Прозрачната рокличка, пронизана от полегатите лъчи на следобедното слънце, открояваше бедрата на момичето чак до белия триъгълник на слиповете. То улови омагьосания му поглед, помаха му в шеговита закана с пръст и хукна да бяга с явното желание да бъде настигнато. Той обаче не се видя да тича подире й. Шепата му бе легнала направо върху онзи сияещ от белота триъгълник, обрамчен от двете страни с нежни косъмчета, сякаш бе забила бяла пеперуда. Но когато чу смеха на компанията, когато кой знае защо всички избухнаха в подигравателен смях, той се оказа дете, застанало в края на детска площадка, загледано в играта на други деца. Слушаше буйните им викове и трепереше от мъка, че нито един от тези викове не го позоваваше да се включи в играта. Всичките тия негови съученици, подгонили топката в училищния двор, го мразеха. Беше… беше, както го наричаха презрително, вундеркинд. Смяташе по-бързо от джобните им електронни сметала, резултатите просто се изписваха за части от секундата на някакъв вътрешен негов си екран и той само го прочиташе. Всичките формули на физиката, химията, биологията мигом се запечатваха в мозъка му и той всеки миг бе готов да издекламира който и да е учебник, измъчил съучениците му през цялата година.
Как да не го мразят? И как да не страда мъничкото му сърце от копнежа да стане част от тяхното шумно стадо?
Сигурно затова изведнъж се превърна в строен и пъргав студент, когото не пренебрегваха в университетските отбори. Не го презираха, търсеха го със страхопочитание да им обяснява неща от учебните предмети, но видимото им уважение бе насочено повече към способностите му на баскетболист, отколкото към състудента, с лекота вземащ изпитите по три-четири предмети от различни факултета наведнъж. Този бездънен в жаждата си да поема знания мозък го отделяше от хората, принуждаваше го да хвърля голяма част от амбициите си да заприлича на нормалния здрав момък, когото студентките харесват заради фигурата и елегантната му небрежност. То, разбира се, си беше нормалната житейска простащина и Димих я съзнаваше като такава, но въпреки това желаеше тази обикновена простащина, с цялото си същество я жадуваше и, аха, да я постигне в най-примамливия й вариант, когато в тялото му нещо обезпокоително се запроменя. Най-неочаквано очите му заплакаха за очила. После се обади нещо в гръбначния стълб. Бе легнал върху Силви, да, така се казваше студентката, на която много се стараеше да покаже какъв силен мъж е…
И ето че сега го показваше на тая Силви с целия триумф на своето могъщество! Бе се самозабравил в своята развихрила се сила, но тъкмо да стигне до кресчендото на нейната изява, изведнъж го сряза в кръста непоносима болка и той падна задъхан край голото и разочаровано женско тяло. А когато виновно прогледна към него, видя, че там лежи облечена и завита с леко одеялце възрастна жена и тази жена е майка му. И тя не беше до него! Полулежеше във фотьойла до кревата, а в кревата е Дани, вундеркиндчето, мъничко и болничко, и страшно обича тази жена, дето спи във фотьойла, но не смее да й го каже да не я събуди. В усилието да не я повика цялото му тяло се затресе от предишната неистова болка, така че той сепнато се събуди. Ако можеше да се нарече събуждане внезапното изчезване на всичките видения,
