отрупано с компютри, принтери, факсове. По дължината на стената зад него се извисяваха кокетни шкафове от непознато с глъбинен блясък дърво, а през стъклата им се виждаха книги и купища кутии с филми и компютърни дискети. А той внезапно и естествено знаеше какво съдържат тези книги и дискети. Тук и там, изправени в малки рамчици, по рафтовете гледаха сериозно или се хилеха някому познати хора, чиито имена и ролите им в живота си оставаха още неопределими. А той и като че ли не изпитваше любопитство към тях или пък камерата не му даде възможност да го изпита, защото окото й изведнъж престана да оглежда този работен кабинет и се отправи към някакви прозорци, където, да, инвалиден стол-количка беше това!
Нещо в него веднага назова странното съоръжение, побрало в себе си сгърченото подобие на човек с големи, щръкнали уши и оредяла коса на едрия и ръбест череп, хлътнал между полегати, осезаемо кокалести рамене. Те бяха се допълнително изкривили от кръстосаните върху скута ръце, чиито китки лежеха неестествено огънати навътре като маймунски лапи. Лицето на противното същество, изпълнило целия екран, се смееше насреща му с мокра усмивка. Мокри се мъчеха да се засмеят и обезцветените му очи зад смъкнатите на сплескания нос многодиоптрови очила.
— Махни го, Виктор Аройо!
Не се учуди, когато го изрече с увереността, че това е прожекция, подвластна на човешката ръка.
— Не ми каза какво виждаш. Позна ли се?
— Аз ли съм това? — запита той и вече знаеше отговора.
— По-скоро… беше!
— Значи сега съм нещо друго?
— Така е и трябва да знаеш какво.
Сякаш настояваше за нещо, Аройо още не изключваше екрана, остави го неподвижно фокусиран върху уродливото същество в инвалидната количка, сам като че ли му се любуваше, чакайки той да се самопознае докрай. Но зрението му, чието място все още не бе в състояние да локализира, се опита да избяга от гледката на екрана. Зарея се из просторната зала, замята се между предмети и хора, докато най-неочаквано пред него се изпъна една твърде странна машина. Приличаше едновременно на стоманено гладка торпила и на акула от онези, дето им викат акула-чук, защото главите им са силно разтеглени от двете страни на тяло без шия. По тази чудновата глава имаше множество датчици — за звуци, за образи, за миризми, за температура и ориентация, за всякакви лъчения. Бяха невидими, а той знаеше, че са там и знаеше точно кой за какво е.
Машината изведнъж се размърда, изправи се. От нея изскочиха коленчати крака на скакалец, пипала, представляващи всъщност многофункционални уреди и инструменти, които обаче умееха и с машинна сила да захващат дори най-дребните предмети. Те заизхвърчаха светкавично бързо от всички посоки на триметровото туловище, пак се прибираха. Машината се завъртя на единия си крак, после скочи нагоре, измъкна още крайници от себе си, скъсени като гъсеница, и запълзя по някаква отвесна стена подобно на огромен гущер…
Онзи, когото бяха назовавали „Дан“, я съзерцаваше с нарастващо чувство на радост и радостта му внезапно знаеше, че той е участвал в създаването на тази машина, за каквато дотогава човечеството само е мечтало, а сътрудниците на Института за далечните планети, дошли като комисия, за да я приемат, направо бяха си глътнали езиците, когато тя им демонстрираше възможностите си. Съградена от керамични, пластмасови и титанови сплави, тя можеше да работи безаварийно в обстановка, където човекът в никакво облекло не би могъл да пребивава, а изкуствените интелекти в нея умееха с нечовешка прозорливост да проникват в тайните на природата…
— Защо мълчиш?
Гласът на Виктор Аройо прогони със затаената си тревога машината от полезрението му и той разбра, че пред онова негово зрение, което навярно представляваха нещо като очи, нямаше друго, освен екранът с уродливото същество. Машината бе изплувала отнякъде другаде и другаде някъде отплува.
— Казах ти да ме махнеш от екрана, Виктор Аройо!
— А не искаш ли да видиш сега какво представляваш?
— Вече се видях.
Петте зелени престилки сякаш подскочиха от изненадата си:
— Как?… Въображението значи… Спомни си, така ли?… Подсъзнанието… Паметта…
— Стига сте ми крещели! Виктор Аройо, ти каза одеве, че седемдесет и осем часа не сте спали. Вървете да спите!
— Дан, ама ти…
— Оставете ме сам!
— Дан, повтарям. Обездвижен си и не се опитвай да предприемаш каквото и да е действие. Ако искаш, потренирай превключването от човешките сетива към сетивните датчици или се упражнявай в работата с компютрите, стига да си ги осъзнал вече. Но най-добре ще бъде да си починат мозъчните ти клетки, не им знаем сега възможностите. Човешки казано, опитай се да поспиш! Или искаш аз да те изключа изобщо?
— Виктор Аройо, помолих ви да ме оставите сам! — искаше да бъде по-груб, но вече и това знаеше — гласът му щеше да бъде във всички ситуации приятен, мек, доверително задушевен. Такъв беше го създал, решил, че точно такъв ще е нужен на този суперкиборг, за да щади самочувствието на хората, за които ще работи.
— Шефе, не знаеш как се радваме! — намърда се в полезрението му грамадният датчанин, чието име — Борис Бьорнсон — нещо произнесе в него.
— Бих ти пожелал лека да ти е нощта — измести го онзи от петимата, който продължаваше да му е само смътно познат, може би заради ниско нахлупената хирургическа капа на главата. — Но за теб няма да има вече разлика между деня и нощта…
Явно беше някой от програматорите и сигурно щеше да го познае, ако той не бе тръгнал към вратата, а Виктор Аройо се провикна насред думите му с пресилена патетика:
— А освен това няма да е лека. Здравей, безсмъртни вече зетко, и добре дошъл на Земята, божествени Голем!
Прищя му се да бъде гневен, но от него отново излезе един глас, който някому се обясняваше нежно в любов:
— Защо сте още тук? Благодарности ли чакате? Е, благодаря ви тогава!
Аройо обаче бе усетил гнева му, запристъпя гърбом към вратата.
— Рано е. За благодарностите е рано, за псувните — също. Хайде, опитай се да поспиш!
Четиримата доста комично се сбутаха един в друг, изведнъж нетърпеливи да напуснат огромната лаборатория. Сякаш бягаха от съществото, което бяха създали.
Петият се позадържа, свали неловко зелената си хирургическа капа. Беше главният неврохирург, който се усмихна все така извинително:
— Дан, нали знаеш, че за хирурзите е много важно пациентът да пръдне, след като е излязъл от наркозата. Но ти понеже… искам да кажа сега е много важно да сънуваш нещо. Можеш ли и да сънуваш…
— Всичко е наред — довърши думите му странната акула и й се искаше да прозвучи весело, но беше само мелодично добро, затова добави: — Бъди спокоен! Наистина май всичко е наред!
И потъна в собственото си любопитство дали ще е способен да сънува.
8.
С излизането на учените, които бяха осъществили неговото превъплъщение, сякаш изведнъж всичко се промени. Научил се необикновено бързо и незнайно как, той побърза да изключи човешките си сетива, да мине на сетивните датчици. Стана с някакво просто усилие на волята, изненадващо лесно. Биоелектрониците в групата бяха надминали себе си — сега и това си спомни: по неговите теоретични пресмятания, разбира се. Бяха създали възможността мозъкът да управлява не само множество компютърни дейности, но и двата вида „сетива“ — онези, които възприемаха действителността като човешки очи и уши, и датчиците, притежаващи всички способности на електронните микроскопи, на телескопите, на термометрите и радарите, на жироскопите и рентгеновите томографи, на спектроскопите, спидометрите,
