След многократно ровене в семенната му течност специалистите успяха да отделят способни за оплождане ин витро сперматозоиди на великия мъж, от когото май не бе останало много повече от неестествено голямата глава върху изсушеното му от болестта телце.
Траурните маршове изпълваха огромната, тържествено студена зала с изхабената от употреба тъга на своите мелодии и придаваха повече кухост на ритуала, отколкото да утешават или натъжават. Рут си мислеше за удвоените грижи, в които щеше да се хвърли скоро, и че тези грижи ще бъдат посветени на нещо силно желано, та би трябвало бързо и весело да запълнят празнината, оставена от Димих в нея и около нея. Подаваше ръката си, обезчувствена от стотиците съчувствия и все така се опитваше, вместо разкрасеното до неузнаваемост лице на съпруга си, да вижда едно засмяно и палаво бебе като племенничките на Дан. Успяваше сегиз-тогиз и да го зърне, да се убеди, че е хубаво и здраво, както бяха я уверявали лекарите след прегледите, та всъщност похлипваше от нетърпението си, че се налага да го чака още цели два месеца.
Бе забравила и да се притеснява, че не страда истински. Болестта изведнъж и пред очите й се разбърза, превръщайки тялото на Димих в мъртъв придатък на компютрите в количката. И все пак смъртта му я изненада, защото той до последния миг работеше твърде интензивно; на компютърния екран пред него винаги имаше някакви неразбираеми за нея чертежи и модели.
Върнала се веднъж от поредната разходка-пазаруване, тя завари домашната помощница просната от паниката в единия фотьойл в хола. Необикновеният инвалиден стол-количка се озъби насреща й с лъскавите си части огромен и празен.
Дошли ненадейно някакви хора, хлипаше домашната помощничка, сам ги извикал по видеото си, щото се почувствал зле, а те веднага го вдигнали. Не видяла линейката, дето го откарала, но всичките били с бели престилки и толкова бързали, и толкова били угрижени и залисани, че не отвърнали на питаниците й…
Рут се хвърли към видеофона да търси брат си. Намери го едва след като бе разпитала десетина негови подчинени, които нищо не знаеха за случилото се, след като звъня и в отделението за бърза помощ на университетския град, а оттам й отвърнаха, че едва ли великият Димих ще бъде докаран при тях, където пристигали само обикновените граждани.
Брат й знаеше и рязко възпря избухването й:
— Не е за гледане сега! Но бъди готова за най-лошото! Нали не си очаквала той да става по-добре? — Разкая се за своята грубост и непохватно я заутешава: — На мен също ми е мъчно, Рут, но изпитвам и известно облекчение. Заради теб. Ти си кадърен учен, чака те най-после истинската ти работа, чака те едно дете… Все хубави неща те чакат…
— Стига си дрънкал глупости — прекъсна го тя със семейния им израз. — Искам да го видя! Къде е?
— Не по-рано от утре следобед, казах ти. Поплачи си дотогава, да ти олекне!
Последните му думи доразкриха премълчаваното — Даниел Димих беше мъртъв.
Толкова бе свикнала да бъде едновременно болногледачка, домакиня, съпруга и научен секретар, всяка секунда от деня й да бъде препълнена с работа, че целият дом й се стори оглушително пуст и мъртъв. Инвалидната количка, от която непрекъснато бяха излитали команди и препоръки ту към нея, ту към Института, ту в различни посоки на света, сякаш бе погълнала сега целия дом със своята тържествуваща празнота.
Брат й се обади повторно колкото да й забрани — като нещо забравено — да се свързва с майката и сестрата на Даниел. Той щял да им съобщи. Не дойде обаче да запълни поне за малко тази кънтяща празнота около нея.
Отпратила прислужницата, защото внезапно изпита неприязън към чуждо присъствие, Рут не помнеше дали яде нещо, дали спа през тези дванадесет часа, или ги прекара с отпуснати в скута ръце тъкмо във вълшебната инвалидна количка, откарала двамата в печалната им сватба до неслужещото им вече по предназначението си брачно ложе. Само по някое време се вдигна, сякаш престанала да очаква завръщането на собственика на количката, намери в гардероба нов спален чаршаф и я покри с него. А това й заприлича на древен погребален ритуал, на изпразнен от съдържанието си символ, който не предизвикваше болка.
6.
Той се мяташе под порой от куршуми, обезумял и нарастващо обезумяващ в тъмнина, чиято тежест усещаше върху си. Несекващи картечни редове тропосваха мрака с оглушително тракане. Някои от тях като че ли се и виждаха от време на време — бледи пунктири от трасиращи куршуми. Но и тях не успяваше да избегне въпреки чувството си за постоянно и безпосочно бягство. Стоманените капки неумолимо го застигаха, забиваха се дълбоко в него, потъваха в бездънната глъбина, каквато представляваше. Някои избухваха с малки разкъсващи експлозии, други като че ли бяха напоени с разяждаща киселина и предизвикваха свределна болка. Сегиз-тогиз избухваха гранати или бомби, без краткотрайните им светкавици да осветят нещо. Само мракът наоколо ставаше двойно по-гъст от неспирния дъжд на осколочните парчета, сипещи се върху му заедно с куршумите.
Трябваше отдавна да е станал на решето, а продължаваше да вие от болки в някаква нощ, на някакво бойно поле, където от всички страни стреляше по него освирепял враг. Но той не помнеше да има враг и не изпитваше вина към никого. Просто непонятна трагическа грешка бе го хвърлила под смъртоносен ураган, който се забавляваше да не го убива.
Нямаше обаче бунт в него, нямаше и негодувание. Не долавяше друго, освен никнещо като трева между нощни камъни упование, че ужасът все някога ще свърши. Нали нищо на този свят не оставаше без край, а и смъртта не бе сред най-нежеланите понякога завършеци! Само нещичко да му подскажеше дотогава къде се намира и защо се е започнало! Но мракът беше и в него самия като черна дупка, поглъщаща всичко, освен болката. А безкрайните спазми, по-скоро влудяващи, отколкото убиващи, дето го разтърсваха, не му позволяваха да се усеща дори като плът с осезаеми размери в пространство с граници. Те сякаш бълбукаха и клокочеха в нещо безкрайно и аморфно, готвещо се да избухне.
Нима така се е усещала Вселената преди Големия взрив, когато е била точка без размери, но с невъобразима плътност, или е била презаредена с вещество „черна дупка“? Но какво ще да е предизвикало избухването й, след като не е имало нищо друго освен нея? Или са я обстрелвали частиците-куршуми на друга вселена, докато са я взривили, за да се роди това, за което Витгенщайн с остроумието на великата приблизителност е казал, че Вселената е всичко онова, за което става дума?
Ха! Нима все пак нещо в него бе си помислило в познатия му строй на мислене? Въпреки урагана и насред спазмите? Нима бе се оприличил — колкото и налудничаво да бе — на хипотетичната праточка, от която се е пръкнала Вселената? На една разкъсвана от нервни спазми Вселена? Следователно оставаше само да изчака взривяването си. И сред безброя на малките взривове на болката пулсиращо нарастваше желанието-любопитство да се взриви най-после, та да види така ли е страдала Вселената, преди да избухне, за да се роди за друг живот. Или това си е само поразмърдалото се и кой знае как под пороя на куршуми негово чувство за хумор?…
— Уредите полудяха — внезапно произнесе нечий и далечен, и близък в недоловимото пространство глас, пронизал с лъскавото спокойствие на меч ураганния хаос на взривовете и изстрелите. — Мисля, че му стига за днеска.
Друг глас, също така от незнайна посока, но отличително друг, въздъхна с питаща незаинтересованост:
— Какво ли му е сега?
Звукът се оказа последният куршум, потънал в сърцевината му, защото — да, сега го усещаше — той започна да се издува, да се разширява, да се отграничава в някакво по-голямо пространство. А нещото, което го издуваше, определено заприличваше на нарастващ гняв, сляпо търсещ в пространството извън него онзи глас, запитал така безчувствено какво ли му е. Сякаш ей така от празно любопитство, се питаше какво ли е било на Вселената, когато е наближило да се пръсне! Та нали питаше за жив човек и този човек, събрал всичката болка на Вселената, беше той! Да, той беше, макар и да не помнеше кой е. Важното е че вече можеше да каже: бил е човек и сега е човек! Човек като вселена! А някакъв глупак се питаше какво ли му е! Той не е ли човек, та се пита с такова безподобно овчедушие?
