Не можеше ли поне да му го каже?
Гневът му се разпокъса, заразпада се на отделни топчета, всяко от които отлиташе нанякъде, в следващия миг изригваше в далечината и се превръщаше в дума.
— Говедо! Ела на мойто място и ще разбереш какво ми е!
Чу всяка дума-взрив поотделно, а в пространството около него не отекна нищо. Тишината сякаш погълна и смисъла на думите. Куршумите продължиха да го улучват, но вече напълно беззвучно, сякаш задавени от собствената си ярост. И в тази всепоглъщаща тишина след неопределимо време някой произнесе с предишното възмутително равнодушие:
— Май че каза нещо. Вижте записа! На говор прилича.
И пак тая непроницаемо черна тишина, и пак някакъв глас, вече набъбващ от напрежение, който потъваше в нея без никаква следа:
— Дан, включил съм говорния ти синтезатор. Ако ме чуваш, Дан, повтори, което каза!
Думата, звъннала в началото на поредицата от думи, приличаше на име. Той ли е Дан? Защо пък Дан? Навярно е съкращение от нещо. Дан! Звучи като експлозия… и се напъна да повтори онова, което нещо в него бе изрекло:
— Ела на моето място и ще разбереш какво ми е! Дан!
Добави го, за да го чуе, а то така закънтя изведнъж, както никоя бомбена експлозия не бе раздирала досега черната тишина. Всяка дума детонираше поотделно с непозната сила и в осезаемо външно пространство, откъдето и проникваше в него със звуковите си вълни. Заливаше онова безгранично на шир и в дълбочина нещо, което навярно беше той. Защото за пръв път, макар и смътно, усети, че лежи в някакво друго пространство.
Мракът внезапно и безразборно се нацепи от оглушителни гласове-експлозии:
— Проговори!
— Каза нещо!
— Урааа!
— Дан, братко!…
Бяха разнотембърни мъжки гласове с различни дължини на звуковите вълни, чиито стойности мигом се заизписваха на неочаквано изгрял екран на вътрешен монитор. Последният вик се разтвори там в истинско ветрило от различни звукови дължини. Треперливата им комбинация не съставяше ли вълните на плача или на смеха? Тия май се радваха, посрещайки някой си Дан, когото той не познаваше.
Прищя му се обаче да не е грешка, на него да се радват, макар още да нямаше представа за себе си, да не се възприемаше като конкретност. Какво означаваше „проговори“? Защо е мълчал? Въпросите възникнаха в него също неочаквано и неизвестно откъде.
Сега чуваше. Всевъзможни шумове навлизаха в него от всички посоки, както преди изстрелите. И бързаха да замрат върху този незнаен екран с умопомрачителното многообразие на цифровите стойности на различните си дължини. Нищо не узнаваше от тях обаче за себе си въпреки нарастващия някъде в него напън да извлече от тях какво да е узнаване. Докато онзи глас, който го нарече „братко“ и плачеше или се смееше, не сряза мрака със заповедна острота:
— Виждаш ли ни, Дан, кажи как ни виждаш! Кажи още нещо де!
— Не крещи така! Боли ме.
Тези думи обаче сякаш отново ги произнесе някой непознат, макар и застанал съвсем наблизо. Не можа да се огледа за него, да го запита какво ще рече „боли ме“.
— Не се опитвай! Обездвижен си! Дан, да можех да те разцелувам — захласна се от собствената си радост гласът и му се стори изведнъж познат, щом престана да обръща внимание на монитора, показващ играта на модулациите. — Седемдесет и осем часа, Дан! Толкова чакахме, докато произнесеш тия думи!
— Какво е траяло седемдесет и осем… — Въпросът му потъна в буреносно раздвижилия се около него мрак. Ураганен вятър и светкавици го завихриха и накъсаха на розовеещи се парцали мъгла, в която ту тук, ту там изплуваха странни предмети и същества с размити очертания. Насред тях или под тях се занадига нещо неопределимо по размери и вид. Подобно далечен гръб на недоизплувало от морски глъбини праисторическо чудовище.
— Какво става с мен?
Ето че се самоназова! Но такъв въпрос можеше да тръгне само от осъзнаването, че е бил нещо друго, а той още не знаеше какво е сега и какво е бил.
— Онова, за което настояваше.
Може би, ако почакаше, щеше сам да разбере, без да рискува да стане смешен. За какво ли е настоявал? Но гласът на непознатия, запитал вместо него, допълнително го объркваше и той отново като че ли се завъртя безпосочно от недоумението си заедно с хаотичните, по-плътни или по-разредени вихри. Неочаквано сред тях заизплуваха и се очертаваха силуетите на различни по големина и форма материални тела. Те се заподреждаха около него, заоцветяваха се, с което заемаха и някакви места в пространството — по-близки или по-далечни. И всичко пред очите му се насищаше с пъстрота, сякаш някой проявяваше огромна фотографска плака.
Пред очите му? Да, очите! Защо знаеше обаче като че ли всичко за това велико сетиво, с което живите същества опитваха пространството, разпознаваха вещи и тела на други живи същества, намираха им местата около себе си, а не усещаше присъствието му? Цветовете и формите навлизаха в него от всички посоки с парещи до сладостна болка излъчвания. Впиваха се в плътта му — Плът ли я нарече? Но къде се намираше тая дяволска плът? — проникваха по-дълбоко или по-плитко в нея тези странни излъчвания, вибрираха по-топло или по-студено в необозримата скала на температурите, на броя и на дължините на импулсите. И така запълваха със себе си пространството, че той нито виждаше себе си в него, нито откриваше някъде свободно място за онова, което бе нарекъл „плът“. И въпреки че бе се самоопределил с това сякаш изтървано „мен“, продължаваше да му липсва чувството за отграничено от другите предмети твърдо тяло. Него просто го нямаше или пък беше разтворен в самото пространство, затова не съществуваше за него нито отпред, нито отзад или встрани, а той самият, или самото пространство, ако е част от него, бе придобил изведнъж способността да гледа едновременно във всички посоки.
Но защо тогава възприемаше това като някакво чудо, извършило се извън него? Защо като че ли му беше само интересно, въпреки тревожната липса на собствена определеност? Та около него безшумно се завихряше необичайна, но видима буря от звуци, цветове, температури, от пороите на хиляди различни лъчеви импулси, чиито лъскави шпаги весело се кръстосваха в подобие на битка-игра. А странната игра на всичко това, самопроизволна и красива като непредвидимо подреждащите се пъстроцветни стъкълца в детските калейдоскопи, все пак го отделяше от себе си, превръщаше го в невидим страничен наблюдател. Който постепенно, но също така самопроизволно, ставаше способен да си задава и въпроси, да пита, без да знае кого пита. А дали всичките тия цветове, звуци и температури с техните дължини на лъченията и светулките на импулсите не бяха именно онези непонятни му куршуми и снаряди, и бомбени взривове, обстрелвали го допреди малко? Допреди малко? Та това вече е и определение за време! Да, те продължиха да нахлуват в него както преди, от всички посоки, но не предизвикваха вече паника, притъпиха дори сладостната тръпка на пробожданията си, превърнаха се във веселия гъдел на разбуденото любопитство.
Любопитство? Не е ли то най-великото свойство на висшия организъм? Тогава значи и той е висш организъм, щом го изпитва. Но какъв ще да е този висш организъм, способен да вижда по този начин света, а не виждащ и не усещащ себе си? На Земята няма такъв организъм…
На Земята? Назова мястото, сякаш го познаваше, а не знаеше къде е то. Какво е то, къде е — забълбука в него любопитството и заиздига своите въпроси като мехури, пробиващи повърхността на блато. И той се спотаи в очакване онова гигантско същество, което бе започнало да надига гръб от някаква глъбина, да изплува като огромен и всеобхватен отговор, да му каже къде се намира и какво представлява той.
7.
— Защо мълчиш? — цамбурнаха в блатото, над което се пукаха мехурите на неговото любопитство, предишните грубовати и бодливи с безпокойството си думи-изстрели или думи-камъни. Донесоха ги вълните на вече познатия му глас. — Как възприемаш нещата с електронните сетива?
