— Спри или ще стрелям! Спри или ще стрелям…
Дан обаче продължаваше да се къпе в сладостните вълни на паниката и сигурно би подскочил, за да хване някой от пикиращите хеликоптери за ските и да го хвърли на земята, ако всичките изкуствени интелекти в него не се надвикваха безгласо в мозъка му, че колкото и да презира в този момент хората, той все още се числи към човечеството. Наистина го ненавиждаше и наистина не се боеше от това кресливо човечество, което единствен страхът обединяваше. Ако пуснеше датчиците си, сигурно би видял паниката му и в неговите радиовълни. Ето, студентите, които го преследваха, непрекъснато увеличаваха броя си, викаха по джобните си мобифони колеги и приятели, а те пристигаха с щанги и измъкнати от някъде колове, което рязко увеличаваше тяхната храброст и опиянението им от гонитбата. И добре че бяха все пак студенти в прославен университетски град, иначе неминуемо щяха да извадят някой и друг пистолет!
Дан лесно можеше да им избяга, но още не го желаеше Изглежда, му се играеше на преследван. Нима хомо луденсът, нима играещият човек се съдържаше само в мозъка, та бе пренесен заедно с него в едно могъщо и пъргаво тяло, годно да продължи победоносно играта с природата, зачената още от първия хомо сапиенс?
Танцът върху пращящите под него покриви на колите, задръстили улицата като добитък пред входа на кланица, го опияняваше и при всеки отскок от замахнатата към него щанга той пресметливо се прехвърляше върху друга кола. Собственикът й скачаше навън, възмутено размахал ръце, и гледката ставаше още по- смешна, но за беда той не можеше да се смее. И ако нещо действително го увличаше, то бе по-скоро някакво подобие на опиянение от силата и повратливостта на тялото, в което се намираше и което все по- уверено чувстваше като свое.
Насред гонитбата обаче, в която преследвачите лавинообразно нарастваха, подвикванията ставаха все по-силни, оглавилите я водачи все по-уверени, а полицейските коли бяха препречили двата края на улицата, откъм рупорите на хеликоптерите се стовари върху му гласът на Виктор Аройо:
— Върни се, Дан! Полицията ще те преследва до подходящо място и ще те унищожи с направлявани ракети. Вече нямам право да моля за снизхождение, прекалено много катастрофи си предизвикал. Върни се!
Спокойната логика на неговия заместник мигом го отрезви. Не, той наистина нямаше право да съобщава, че не е обикновен полудял автомат, та да не бъде унищожаван! Трябваше просто да се шмугне някъде, където хеликоптерите и полицейските коли ще изгубят следите му. Да се промъкне към края на града трябваше, без да предизвиква повече паника, да се загуби из крайградските гори или да се гмурне в язовира, откъдето градът черпеше водата си, та да провери и своята херметичност!
Прелетя от покрива на поредната кола върху тротоара, завъртя се там на място, сякаш заслушан в призоваващия го към връщане глас, сепна по този начин младите си преследвачи и докато те се организират за ново преследване, той се шмугна в дългия безистен на голям универсален магазин. Няколко купувачи, бездиханни от вцепенението си, останаха залепени по стените му, а Дан изскочи на съседната улица. Пресече някакъв двор, където две кучета, задавени от страх, клекнаха на опашките си, и се шмугна в гъсталака на някаква квартална градинка. Тя беше част от по-голяма гора, а температурната разлика и гъстотата на кислорода във въздуха му показаха посоката към нея.
Ръмженето на разлютените оси-хеликоптери потъна някъде из гънките на града. Воят на полицейските коли заприлича на воя на загубилите следата ловджийски кучета. Дан се спря зад първите дървета на горичката не да си поеме дъх, нито да се наслади на триумфа си над хората, а да се запита кой кому всъщност принадлежеше — той ли на това сякаш всемогъщо тяло или тялото на него? И когато се кажеше „той“, щеше ли да се разбира единството от мозък и тяло? Защото още не бе сигурен дали има вече правото на отговор на този въпрос, дали изобщо щеше някога да има това право. А докато потъваше наивно и глупаво в бездънното блато на внезапното си колебание, между дърветата долетя като пълен с копнеж, болезнено нежен зов, като далечна въздишка и стон:
— Дан, аз съм Рут. Дан, аз съм Рут. Където и да си, чуй ме! Обаждам ти се от болницата. Ако искаш да видиш момчето, което ще родя, прибери се! Утре или други ден ще го родя. Искам да ти го покажа, Дан, нали ще сте съименници. Прибери се, ти знаеш как да го направиш, без да те види някой…
Наистина знаеше как да го направи — колко години бе управлявал огромния институт! Щеше просто да прелети над високата му ограда, там, където никой не го охраняваше, защото дори и със стълба нормален човек не можеше да я премине. И въпреки машинното си равнодушие както към гласа на Рут, така и към опитите за хитрост на брат й, мозъкът на Димих мобилизира уредите в кибернетичната си глава, за да установят къде се намираше и откъде да минеше най-бързо и по възможност незабележимо за към секретната лаборатория.
13.
Когато затваряше вратата на лабораторията, зейнала, сякаш го очакваше, зърна зад нея да дебне в засада Борис Бьорнсон. С комично усърдие той веднага се хвърли да я заключва подире му. Киборгът Дан скокна на мястото си върху металическата маса с невинността на машина и едва оттам се обади:
— Бор, по-добре заключи отвън!
— Защо? — стресна се младият учен.
— Тука ще ми гръмнеш като балон от страх. Освен това искам да остана сам.
— Ше… ше… Дан…
— Махай се, ти казах! По-любезно не мога да ти го кажа. Изключи ме и се махай! Кажи и на другите! Ще ви повикам по радиото.
Да те изпъдят с такава мелодика в гласа е не по-малко комично за страничния слушател, но страничният наблюдател непременно би се засмял, ако видеше как младият учен пристъпва към лабораторната маса като сапьор в минно поле.
— Наистина ли ще кротуваш?
Дебнещите крачки на Бор бяха готови всеки миг да го понесат обратно въпреки безсмислието на такова начинание. Киборгът върху лабораторната маса притежаваше стократно по-бързи рефлекси.
— Изключи ме за свое успокоение и ме остави сам! Извинявай за одеве!
— Не искаш сега да разговаряме, така ли? — запита, задъхан от собствения си страх Бьорнсон.
— Бор, ако можех да те напсувам, щях да го направя…
Като да обезвреждаше непознато взривно устройство, Бьорнсон вдигна херметическата изолация от ключалката на двигателната система, не я улучи веднага с разтреперания ключ, после бързо го превъртя. Кибернетичното туловище върху лабораторната маса не трепна, но мозъкът в него възприе изключването на двигателната му система. Усети я като болезнена тръпка и още като тръпка на облекчение, но по всяка вероятност бе си я просто въобразил.
Бьорнсон побегна към вратата двойно по-изплашен от стореното.
— Дан, ще ни повикаш, нали? — Почака за отговор, не го дочака и добави обезпокоен: — Да не би нещо при изключването…
— Помолих те да излезеш, Бор…
Нежният и любезен глас сякаш мъчително се провираше през задръстена дихателна тръба. И действително той с неимоверно усилие провря този отговор в света на човеците през мрежата от милиарди и милиарди светлинни кванти, електрони, корпускулярни частици и температурни пояси, които бяха го вече омотали в своята гъсто изтъкана вселена. Бьорнсон бе престанал да съществува в нея. Тази вселена — дано най-после да е истинската! — очевидно не търпеше човека в себе си. И когато Димих се втурна в нея, бягайки от току-що преживяното, той мигом бе се превърнал в частица от нейното вечно движение, въпреки обездвижването, и радост като при завръщането в свиден дом запулсира в него този път, като вмъкване в надеждно укритие. Но сигурно и тя бе въображаема, защото миг след нея в мозъка Дан запулсираха неубиваемите човешки въпроси:
Защо, мила, приемаш мен с такава готовност? Само заради нечовешките ми сетива ли? Та те от човека са създадени! А за него аз никъде не съзирам място в теб. Не го ли искаш? Защо тогава си го родила?…
Ти знаеш, човекът засега не е способен да живее само в създадените от самия него вселени, в изгражданата от неговите, отгледани от планетата сетива и в паралелната, дето си я съчинява мозъкът му от своите сънища и потребности. Теб той не е в състояние да види, както те гледам сега аз. Ще рече ли, че
