Позасмяха се дружно и с дружна засегнатост. Чудовището, в чието създаване бяха участвали, продължаваше да им се надсмива. И от неподвижността му се излъчваше превъзходство над тях. Повъртяха се неловко около металната маса, заприбираха по джобове и чанти разнокалибрените си записни апаратчета и компютърни бележници. Виктор Аройо обаче тръгна към стената с визофоните, сякаш знаеше, че тъкмо в този миг ще го позоват.

Десният визофон, настроен за извънинститутски връзки, зазвъня с пожарна тревога. Беше от модерните апарати, моделиращи своя призив според емоцията, с която зовящият бе набрал номера. Аройо притича два метра до него с късите си крака и голямата рошава брада. На екрана се появи непознато женско лице. Устните му, апетитно пълнички, изрекоха флиртуващо глезено като към желан кандидат за женитба:

— Професор Аройо, честито! Сестра ви ви поздравлява с едно чудесно момченце. Всичко мина благополучно…

— Ами що не го покажете? — намеси се отново усърдният доктор по психология, демонстрирайки и своя опит в тази област.

Опразненият екран запулсира като белтък, наканил се я да се дели, я да оформи нещо от себе си и в белотата му, като от утроба, заизлиза главица с червено, сбръчкано личице, силно стиснало клепачи. Миг след това то огласи и лабораторията с протестния си плач срещу чуждия за него свят, където го обричаха да живее. Невидимата зад него медицинска сестра заизрежда с дикторско равнодушие килограмите му, дължината на новороденото, състоянието на майката.

— Не прилича на мен — обади се зад гърбовете им кентавърът от лабораторната маса.

Не реагираха, защото и никой не разбра дали кентавърът се шегуваше и какво точно възнамеряваше да каже с това. Виктор Аройо се развика истински радостен:

— Благодаря, сестро, много благодаря! Рут, честито! Великолепно момченце е!

Екранът показваше отпуснатата в леглото си, все още потна и щастлива в своята изнемога родилка.

— И Дан те поздравлява. Тук е, до мен! Той също ти благодари.

Рут се протегна с вяло удовлетворение. Един свръхробот бе послушал нейния зов да се подчини на човешкия ред, един нов човек бе създала утробата й и тя щеше да го учи как да живее в този ред. Отвърна с попукани от усилията на раждането устни:

— Благодаря! Поздрави го и ти от мен.

И потъна в сивобялото, сякаш от родилка, мляко на екрана, потъна навярно и в първия си следродилен сън. Иначе младият учен Рут Димих сигурно би скокнала възмутено: „Как така ще ме поздравлявя? Че ще ми и благодари! Какво сте създали, брат ми? Що за чудовище е това?“

Вместо нея се възмути „чудовището“. То, разбира се, съвсем не прозвуча сърдито, въпреки усвоения от семейство Аройо израз.

— Защо дрънкаш глупости, Вик? Нищо не съм казвал! Аз не умея да лицемеря като хората и да наричам великолепна една отвратителна мръвка месо.

Думите му смутиха комисията повече от всичко досега. Тя знаеше, че детето е негово, но знаеше още, че той няма право да го признае за свое. Поне засега. Но нали пред тях можеше?… И недоумяваше защо техният нов директор бе си позволил толкова рискована с двусмислието си закана. От това напрежението в нея растеше и тя очакваше отговор на мълчаливите си въпроси от двете посоки — от бившия си и от сегашния директор.

Отговорът обаче не дойде. Ако беше киборг, акулата-чук с мълниеносна автоматичност би отрекла да е произнасяла такива думи. Дан обаче се задоволи с този кратък мелодичен упрек и сякаш се зарови в безгласието на по-друго напрежение, препълнило като огнедишаща лава лабораторията. То погълна всички лъчения и температурни пояси в нея, отдели го от хората с невидима, но непробиваема стена. Или по- скоро — него отдели от тях, затвори го в непрозирността на една самота, чиито измерения са непознати на нормалния човек. Беше самотата на топката мозъчно вещество, запечатана в бронираната кутия на киборг.

Комисията дишаше тежко с бълбукането на огнедишащата лава. Стоеше и чакаше нерешително.

— Всички сме били такива отвратителни мръвки месо — нравоучително, като смешен пророк заради ниския си ръст, вирна брада Виктор Аройо.

С роботска едновременност комисията обърна глави към лабораторната маса. Оттам обаче не дойде очакваното.

— Денят приключи добре за нас, господа — долетя оттам. — Можем да си кажем довиждане. Молбата ми е следващите дни да идвате един по един, заседанията си ги правете другаде. Направете си график, според специалностите. Десет дена ви давам, на единайсетия ме принесете в морето! Иначе ще ида сам.

Младият Бьорнсон използва сгодата за малко отмъщение:

— Не можеш! Ключът е у мен.

— Ти ще ми го дадеш, Бор — произнесе с пееща увереност акулата-чук и Борис Бьорнсон осъзна, че не ще й откаже ключа, защото на сушата май не съществуваше място за такова чудовище.

— Пак ли ще бягаш от хората? — подхвърли заядливият психолог.

— От хората, не! Но от вас мога да избягам и на другия край на Галактиката.

Този път го приеха за шега. По-изгодно им беше. Единствен Виктор Аройо, заровил се сякаш целият в черната си брада, продължи да гадае защо зет му се отнесе така към своето дете и към съпругата си, съзнателно ли се отблъскваше от човешкото, или нещо друго го отчуждаваше от него. Кокетничене ли беше това, самоотбрана ли или озвученият протест на техниката?…

16.

Поискаше ли да отиде там, където Нищото не съществуваше, оказа се достатъчно и простото пожелаване, не винаги усещано като волево усилие. Стократно по-глъбинно проникващите и всеобхватни изкуствени сетива сякаш сами го пренасяха в този плашещ и очароващ свят, в който не само за нищо живо нямаше място, а и времето като че ли не съществуваше. Но всъщност действително ли го разкриваха за него или му го създаваха? Съществуваше ли изобщо или и тези, все пак от човека изобретени, сетива умееха да халюцинират както всички човешки сетива?

Мозъкът Дан беше мозък на съвременен учен, отдавна преобърнал за себе си позитивизма така, че в територията на познанието да включва и самия субект на познанието, тоест, изследващия човек. Да отчита и несъвършенствата на уредите, с които работи. Ето защо той не можеше да не се запита защо повече се очароваше от новоразкритата за него вселена, отколкото да й се плаши. И защо човекът е склонен да приема съществуването на множество реалности за по-малко опасни. Дали защото, пак инстинктивно, знаеше, че е невъзможна единствената реалност или, ако съществува, тя е невидима и непостижима? Затова ли у всички народи религиите и вярванията спират все при непостижимото, наречено бог или божие царство?

Цялото мислене до него, стигнало своя връх в математиката, боравеше с някаква единосъщна материя още от времето на Демокрит с неговите атоми, а новите му сетива никъде не срещаха такава материя. Бог ли бе истинското име на тази непостижима материя, той ли се криеше зад основния й Принцип на неопределеността?

Дан се боеше да не би многогодишното му и още загадъчно за науката заболяване да го е направило отстъпчив пред окултното. Но пък, казваше си той в дебрите на третата вселена, в която едва що бе надникнал, ако човекът напълно заключи съзнанието си за всичко, наричано от науката „окултно“, няма ли да се обрече на вечен затвор зад решетките на биологичните си ограничения? Не се ли дължеха всички завоевания на науката тъкмо на дискусията й с „окултното“ като втори метод за досег с непознаваемото?

Сигурно не е случайно, че в периоди на голямо напрежение сред човешките маси познанието като че ли се обръщаше против себе си, ставаше едва ли не способно и да се самоотрича. А западнеше ли науката, веднага избуяваше окултизмът. И всичко това имаше като че ли една и съща причина — разочарованието в опитите на разума да се самоопредели.

Къде ли беше тази дяволска душа, накарала хората да си съчинят за нея хиляди приказки? Защо не я

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату