нямаше нищо общо със себелюбието. Самозащитата чрез нараняване или унищожаване на враждебно живо същество бе на последно място в йерархията на запрограмираните електронни рефлекси. Те се задействаха само ако трябваше да предотвратяват неминуемата гибел на най-ценното в себе си — човешкия мозък.
— Нямаш ли доверие на собствения си мозък? — позволи си ироничната закачка зет му Виктор Аройо, когато обсъждаха защитните механизми на киборга още върху компютърните чертежи.
Даниел Димих вече не търпеше никакви шеги със своето бъдеще. Отвърна по-назидателно, отколкото бе прилично:
— Ако ти имаш пълно доверие на своя мозък, значи си доста далеч от образа на добрия учен. Ами ако ми хрумне да се самоубия? Ще ми оставите ли тази възможност? Или ако полудея и започна да си отмъщавам на хората? Човешкият мозък, драги, често е ирационално агресивен. Пък тоя киборг ще струва милиони!
Вграждането на човешки мозък в киборга не опростяваше неговите управленчески функции, усложняваше ги неимоверно. Затова се и споразумяха поне през целия пробен период, а той включваше и морското му пътешествие, киборгът да си остане изцяло подчинен на собствените защитни механизми. Нали „никой не е справедлив съдия на самия себе си“, повторно си спомни вече в морето Димих старата мисъл на Лок и пак не разбра сама ли изплува в него, или му я подсказа някой от изкуствените интелекти. Но още се усещаше съгласен с непритежаването на власт над оръжията и охранителните системи на своето ново тяло.
Той изплува бавно, с изключен двигател на повърхността и легна върху кротките вълни, които го полюшваха в среднощния си унес. Могъщите му сетива автоматично огледаха водното безбрежие наоколо и успокоени се впериха в небето над него. Безбурно като морето, то бе обсипано от студени, бледи звезди, които още не бяха успели да отчаят човечеството със своята незаинтересованост към неговата съдба. Времепространствата между тях още не обезкуражаваха хората с обезсмислянето на знанията, които биха могли да бъдат донесени оттам. Дали защото тази вселена, в която то съществуваше, така слабо присъстваше в съзнанието на масовия човек? Който не се и запитва, както не се питат и рибите, защо около тях има само вода? Докато такива като него не можеха да живеят, без да изстрелват въпроси около себе си. А най-голямо удоволствие като че ли им доставяше тяхната способност да извършват критическа работа върху собствената си мисъл, сами да откриват отговорите, които ги удовлетворяват. Но нима не е измамно това удоволствие, с което мозъкът човешки бърза да се зарадва?
Не успя обаче да се отправи подир отговора, защото го възпряха радиопозивите на катера. Нещо тревожно ли имаше, та се обаждаха по никое време и по другата връзка, която, колкото и кодирана да бе, лесно се дешифрираше?
Беше Бьорнсон:
— Дан, говорихме да не се отдалечаваш.
— В зоната съм, драги, встрани съм от морските пътища.
— На края на зоната си, Дан! Не забравяй, че катерът не е така бърз и възможностите ни да те вадим са ограничени.
— Май че ти е скучно, а? Другите сигурно спят.
Изобличен, Бор помълча известно време, но видимо не му се прекъсваше връзката:
— Нищо не разбрах от последното ти предаване.
— Нормално, Бор! Досега всичко знаехме и всичко разбирахме. Затова сега не разбираме нищо. Не си ли чувал за феноменологията? Реалността си съществува извън нас и независимо от нас, но реалността, която ние възприемаме, не може да бъде отграничена от нашите мисли и нашите понятия. Следователно не може и да говорим за света като такъв, какъвто е в действителност, а само за един интерпретиран от нас свят.
— Не ме радваш с това напомняме за феноменологията — рече в ленив опит да се държи буден Бьорнсон. — Спи ми се и дай да не философстваме! Ти си деятелен човек, помъчи се…
— Именно! Затова си гледай дежурството и ме остави да свикна със света, какъвто ми го сервират създадените от вас сетива. Потърси си други за разговор, Бор! Виждам нещо интересно на хоризонта.
2.
Нищо интересно нямаше на хоризонта в този посивял край на нощта. Просто не му се разговаряше с хора, откакто откри, че да си нормален човек е страхотно губене на време. Яж, пий, сери, спи и така нататък! А сега той не само се намираше в друга вселена, самият бе станал вселена, в която никаква физиология не го принуждаваше да й робува. Вместо това обаче бе подложен на невъобразима атака от нова информация за света.
Ако нашата картина на действителността се оформяше предимно от зрителните ни, от осезателните и слухови сетива, а филтрите на мозъка ни пропускаха за използване само две-три от нахлуващите всяка секунда там над сто възприятия, то анализаторно-оценъчният блок на изкуствените интелекти го бомбардираха с десетократно повече сетивни сигнали, възприемани от изкуствените рецептори. При това те бяха с равна по стойност дразнителна сила, така че мозъкът Дан трябваше наистина да е гениален, щом не се взривяваше от толкова много информация.
Той би трябвало да се опияни от изобилието на формите и цветовете, които му предлагаше водната вселена. Да се зарадва и на „пренаселената самота“, както бе я нарекъл някой някога — изкуствените интелекти не можаха да му подскажат кой и кога го е изрекъл. Или поне да се оплаче от претоварване на съзнанието, което сигурно затова търсеше от време на време почивка в детинските фантасмагории на халюцинациите. А той констатираше с равнодушието на автомат, че му предстои отново да се учи на търпение, защото търпението е сред задължителните качества на добрия учен. Докато звездите над него сякаш му се подиграваха: Добре де, каниш се да дойдеш при нас, да влезеш в една четвърта вселена, но какво ще правиш тук, след като не си разбрал още другите три? Нали и тук ще вървиш подир създадените от теб сетива, значи пак себе си ще срещаш! Не се ли убеди колко си безпомощен, как мигом онемяват всичките ти сетива пред вечното и безпосочно движение?…
И преди Даниел Димих инстинктивно отбягваше въпроси, които се силеха да парализират търпението му. Затова побърза да им отвърне, че каквито и да ги дрънкат, той, киборгът, представлява една голяма победа за разума. Но звездите пресрещнаха възражението му с още по-коварен въпрос:
„Какво тогава представлява този твой разум, щом е способен да напусне обвивката на собственото си тяло, за да влезе в по-яка, не от природата създадена крепост?“
Мозъкът Дан не се остави да го разколебаят. По-нататък наистина щеше да се наложи да се потърсят нови определения за разума, но засега му стигаше усещането, че развързан от примките на биологията, разумът се превръщаше в свободен ловец на истините. И е нужно да се обучава да ги улучва, както всеки ловец по-напред се учи да стреля. Важното бе, че охолствата на цивилизацията не бяха простреляли прадревния му ловджийски инстинкт…
Температурата на водата и въздуха над нея бързо се променяше. Сензорите му я измерваха до стотни от градуса и Дан от тях научи, че слънцето се е наканило да изплува зад източния хоризонт на морето. Звездите в оня край сякаш бледнееха от страх пред надигащото се огнено клокочене на водата там, а на фона на бързо разгарящия се изгрев стадо делфини се запремята в ритуален танц. Приличаше на религиозна секта, посрещаща своя бог, слънцето.
Ловният инстинкт на разума го накара да пусне на най-голяма скорост двигателя си и ниско под вълните да се понесе натам, откъдето в забавна неразбория долитаха лъчевото бърборене и хашлашките подсвирквания на играещите делфини. Плуваше натам, уверявайки себе си, че би трябвало още да е способен да играе, защото нали игровото начало е първооснова на познавателните процеси.
Делфините отдалеч го усетиха. Скупчиха се, след което като при команда се разгърнаха за атака с великолепна едновременност. Така те атакуваха големите акули и хищните китове, но в това море, дето бяха се родили, нямаше нито акули, нито китове. Затова изчакваха да се приближи нещото, което много приличаше на акула.
Спомнил си, че те се съобщаваха на вълна двайсет и едно, Дан пренастрои предавателя си и се опита да им каже, че иде при тях с мир, та да не се плашат, въпреки че сигурно им прилича на опасните акули-чук и е два пъти по-дълъг от най-едрия делфин.
