откриваше в хипотетичния център на съзнанието, който би трябвало да е пренесен в доказуемо по-чист вид заедно с неговия мозък в това много по-всестранно тяло? Не я видя и на неопределимия праг между съзнанието и подсъзнанието, където пулсираше същото безспирно движение, каквото наблюдаваше в тази трета вселена. А нейната науловимост или просто несъществуването й, както вероятно не съществува и непостижимото, го изпълваха със „студено презрение“ спрямо онези, чиито просташки подреден живот бе смутил с лудориите си из града. Защо всички тези страхливи същества, иззидали като крепостни стени около себе си своите обществени структури, не осъзнаеха най-после, че единствено вярата в познанието е способна да направи живота им плодотворен? Само тя, а не вярата в мистичните сили, които уж управлявали човешкия живот, би омиротворила планетата им, би укротила вечно воюващите помежду си различни цивилизации, би потиснала груповия и индивидуален тероризъм, който непрестанно ги подстрекава една срещу друга. Защо при всеки сгоден случай се оставяха да бъдат подгонени от страха пред собствената си необясненост и хукваха да бягат от познанието?
Унищожете вашите идоли или унищожете себе си — подхвърляше му като тема една мисъл на древния философ Фридрих Ницше енциклопедичният компютър, конструиран да подпомага неговите разсъждения. Даниел Димих и преди бе се запитвал защо прославеният институт, който оглавяваше, защо всички научни институти по Земята не успяваха да унищожат идолите на човечеството. А вместо да се заемат с унищожаването им, бяха се самоподчинили на неговото оцеляване, не дори и на оцеляването му, колкото на ненаситна нечовешка лакомия за удоволствия и удобства. Но само бе се запитвал, бързайки да се скрие в радостите на откривателството. Може би затова сега бе му трудно да разграничи „студеното презрение“ от равнодушието. Побоя се обаче да се насилва, защото неизбежно щеше да опре до същия извечен въпрос за самоопределението.
Кой беше той и кому щеше да служи в този си вид — на оцеляването на хората или на техния ненаситен търбух?
ЧАСТ ВТОРА
1.
Кибернетичното тяло не му доставяше приятни или неприятни усещания. То бе сякаш отделено от него, той не усещаше дори да му е подчинено. Основния регулатор в поведението на живия свят — принципът удоволствие-неудоволствие, не бяха успели да постигнат, когато конструираха Голема. Останаха си при програмираните механични „рефлекси“. А за мозъка Дан оставаше пък само умозрителното доволство от скоростта и всеобхватността на информацията, доставяна му от това тяло.
Нощният подводен свят разтваряше пред него своите тъмни и по-светли завеси, зад чийто и температурни разлики се криеше често някое лакомство за любопитството му. Веднъж очаквателно замръзваше неизвестно дълбоководно същество, вперило в него огромни очи. Друг път неизвестните същества сами бързаха да светнат насреща му с фосфорните си фенерчета-очи, сякаш му даваха светлинни сигнали. Случи му се и нещо, което би трябвало да го разтревожи. Светът зад току-що разтворилата се пред него завеса, макар и мигом измерен от уредите му, се оказваше фантастичен мираж, щом той се гмурнеше в него. А многобройните му фасетни очи можеха да се закълнат, че са видели и Нептун, и русалките му, и приказния му подводен дворец, гъмжащ от тритони, октоподи с човешки глави, морски коне.
Дан провери данните, които му доставяха компютрите, и се увери, че макар и само мозък, той си оставаше способен да се съпротивлява на логиката на реалността — ако имаше такава, разбира се. Иначе защо човекът още от мига, когато е станал хомо еректус, вдигайки глава върху двата си крака и се е огледал от високото, се е видял в непознаваем, не особено приятен свят, та веднага почнал да си съчинява паралелните светове на изкуството, на приказките и виденията?
Слава богу, самото кибернетично тяло автоматично записваше достоверността на картината за бъдещите изследователски екипи, та халюцинациите не я застрашаваха! Но наистина ли не я застрашаваха и какво точно не застрашаваха?…
Примамиха го светлините на туристическа подводница, сторила му се отдалеч също мираж, и той изостави разсъжденията си за реалността. Помисли си, че не би било зле да почука на дебелото панорамно стъкло, зад което вероятно още киснеха зяпачи с чаша алкохол пред себе си, но вече бе правил подобни лудории из града, без да изпита приятно чувство. Па и те едва ли щяха да се изплашат, усещайки се в безопасност зад стъклената броня. Затова побърза да легне в първата зърната яма на дъното, за да не го уловят ехолокаторите на подводницата.
В този претъпкан от комуникационни уреди век бе трудно да се скриеш. Затова бяха прибегнали до една позабравена форма за връзка с катера, та да съхранят донейде тайната. Отначало на всеки три часа, а след второто денонощие на всеки пети час Дан трябваше да изплува на повърхността и да „изстреля“ събраните сведения, закодирани в триминутно предаване. В тези три минути специалният му предавател нагнетяваше тричасова информация.
Методът бе използван, в по-примитивен вид естествено, още миналия век от бойните подводници, за да не бъдат засечени от врага им. И тъкмо защото бе военен метод, след забраната на военните подводници цивилните оператори бяха го забравили и навярно се звереха сега какви ли ще да са тия внезапни, кратки и неразбираеми радиопредавания ту тук, ту там из морето. А сетил се за това, Дан не можа да не се запита с какво всъщност е по-близо до подводния свят от тия „дрисльовци“, които някога са развихряли и под водата своите войни, а днес си плащат за подводните развлечения, имитирайки любопитство. Сетивата-датчици ли го отличаваха? По-голямата свобода на движение ли? Или това, че рибите не се плашеха от него?
Изключеше ли двигателя си и се запридвижваше с крайниците, скъсени като плавници, той заприличваше на огромна мързелива риба, която изглеждаше безопасна за тях. Той умееше вече и да нагажда собствения си приемателно-предавателен уред на техните вълнови излъчвания, за да пофлиртува с рибите, макар и да не разбираше сигналите им. А „светът на мълчанието“, както от древни времена бяха наричали морските недра, се превърна за необикновено чувствителните му слухови рецептори в свят, пронизан от разнообразни шумове и звуци, свят със своя като че ли основна мелодия и непозната ритмика. Не, човешкият мозък си оставаше чужд на тази вселена, с каквито и средства за познание да го въоръжиш! А онези, които бе почнал да нарича в себе си „дрисльовци“, откакто сам бе се избавил от биологичната потребност, съзирайки и тук някакъв символ, също си оставаха по-близо до него от всяка живинка в подводния мир. И от това прозрение — ако и то не бе отново сетивна измама — той неочаквано изпита нещо като разочарование, което би трябвало да бъде неприятно усещане.
Анализаторно-оценъчният блок, където най-напред постъпваха всички сигнали, се стараеше да ги обработва всестранно, преди да ги препрати за последно решение в мозъка му. Тук обаче му ги даваше често недообработени, защото и за него те бяха си оставали чужди. Въпреки това неведом някакъв механизъм поддържаше волята за знания в неговия разум, пречеше му да се отчае от безсилието си. А тя никак не беше малко и успешно заместваше волята за живот у всяко нормално същество. Иначе той вече бе се запитвал: Що за суета да смяташ своя мозък за толкова ценен, че да настояваш човечеството да похарчи купища пари да удължава съществуването му? Още ли признание искаш? И за какво ти е то, щом си изпълнен с презрение към тия, от които единствено може то да дойде?…
Бе се запитвал, без да изпита нито болка, нито разкаяние, нито способността да упрекне себе си. Стремежът към признание си оставаше онази форма на себеизтъкване, на проектиране на собствената си ценност върху външния свят, която от всички примитивни страсти е може би най-човешката у човека. Наличието й показваше, че човешкото у него е още живо, макар повечето други страсти да изгоряха в крематориума заедно с недъгавото му тяло. И той би трябвало най-малкото още да обича себе си, защото желанието за признание е яко завързано за себелюбието. Не усещаше обаче и кой знае каква привързаност към онова, вътре в торпилата-акула, което бе той или неговият мозък. Съзнаваше единствено, че в този мозък е настъпила невъобразима бъркотия и че любовта му към себе си представляваше по-скоро надеждата в тази бъркотия все някога да настъпи някакъв ред.
Акулообразният киборг, охраняващ го отвсякъде, притежаваше дори малка бластерна пушка, умееше да вади някъде от корема си лазерни ножове за рязане и дупчене, да хвърля едно вълшебно ласо от пяна, с което да придърпва желаното към себе си, но и това правеше по строгите закони на киборгизацията. То
